Решение № 4499 от 24.07.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12827/2019
- Вид
- Решение № 4499
- Подписан
- 24.07.2020
- В сила
- 24.07.2020
- Състав
- АНЕЛИЯ ЗДРАВКОВА МАРКОВА, ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ИГНАТОВ, ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.140 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.10, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 87, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 144 · Закон за защита на потребителите
- чл. 145, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл.60, ал.2 · Закон за кредитните институции
- чл.10а, ал.1, 2 и 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.1, 2 и 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.1, 2 и 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 2 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
Гр.София,24.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ при секретаря ТАТЯНА ЩЕРЕВА и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 12827 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба подадена от ищеца пред СРС – „П.К.Б.“ ЕООД, срещу решение № 189545 то 12.08.2019 г., постановено от СРС, 1-во ГО, 25 с-в по гр. дело № 30164 по описа за 2018 г., с което решение са отхвърлени предявените от въззивника-ищец пред СРС, искове срещу И.Д.О., с правно основание чл. 422 ГПК.
Излагат се доводи за неправилност и неоснователност на така постановеното решение. Същото било постановено в разрез с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 4 от 2013 г. и съдебна практика, която се цитира по делото. Сочи, че е небанкова финансова институция и затова по отношение на него не било приложимо правилото на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Приложимо било правилото на чл.12.3 от ОУ към договора за потребителски кредит № ********** за настъпване автоматичното прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост.
Безспорно по делото било, че длъжника по договора е изпаднал в забава.
Предсрочната изискуемост настъпвала, както за погасителните вноски, така и в частта за възнаградителната лихва и такси. Затова и не намирало приложение правилото на т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по ТД № 4 от 2013 г. Дори да се приемело, че предсрочна изискуемост не е настъпила, то с оглед съдебната практика, не можело да се отрече съществуването на вземане за неизплатената част на задължението, съставляващо сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция по арг. от чл.235, ал.3 ГПК, който размер следвало да бъде присъден.
В случая падежа на последната погасителна вноска бил настъпил на 20.02.2018 г.
Неправилно СРС бил приел, че клаузата от процесния договор във връзка със заплащането на договорното възнаграждение за възнаградителна лихва е нищожна и неправноправна като се позовава на чл.9 ЗЗД, установяващ свободата на договаряне. С оглед на този принцип страните били договорили годишен лихвен процент от 41,17 % и годишен процент на разходите от 49,89 %. Известен бил фактът, че паричния ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките, защото небанковите институции не можели да осъществяват влогонабиране. Лихвите при небанковите институции били по-високи с оглед по-високия риск, който те поемат. Сочи се, че понастоящем горна граница, която да е установена по отношение размера на лихвата според чл.10, ал.2 ЗЗД, не съществувала.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което в полза на въззивника, ищец пред СРС, да се признае съществуване на вземане в размер на 1 298,22 лв. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- И.Д.О., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на така постановеното решение. Не били допуснати сочените от въззивника нарушения. Сочи, че не бил изпаднал в забава поради което не били налице предпоставките за обявяване на договор за кредит за предсрочно изискуем. Не бил получил уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора. Счита, че кредиторът следва изрично да заяви, че обявява договора за предсрочно изискуем. В случая се установило по безспорен начин, че такива опити от кредитора изобщо не са правени. Счита, че нито заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, нито предявяването на исковата молба представляват волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Освен това с оглед специфичния и формален характер на заповедното производство, не можело в производството по чл.422 ГПК да се попълват обстоятелства и факти, които не били налице към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Счита, че т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 4 от 2013 г. намира приложение и по отношение на небанковите финансови институции. Правилно СРС бил приел, че към датата на приключване на устните състезания пред него, срокът за изпълнение на договора е изтекъл, но тъй като ищецът не се позовавал на този факт, предявеният иск бил отхвърлен. Това било правилно, защото от ищеца не било поискано присъждане на падежираните вземания на основание изтичане на срока на договора и неизпълнение на задължението за връщане на сумата. Освен това правилно било възприето от СРС, че в хода на първоинстанционното производство длъжникът бил продължил да изплаща кредита в размери, съгласно уговорените месечни вноски. Не отговаряла на истината, че има налице неплащане на падежни дати. Следвало да се обърне внимание на факта, че ищецът изобщо не бил посочил кои задължения не са погасени; не били посочени и падежни дати на които не са заплатени сумите по кредита, въз основа на които се твърди настъпване на предсрочна изискуемост.
Затова предявеният иск бил напълно неоснователен. Правилно СРС бил приел, че в договора са налице нищожни клаузи. Процесният договор бил сключен при действието на Закона за потребителския кредит, обн.ДВ, от 05.03.2010 г. , в сила от 12.05.2010 г. В случая била приложима редакцията му към 28.07.2015 г. Позовава се на чл.10 а ЗПК относно сумата в размер на 999,84 лв. за допълнителни услуги.
Клаузата за ГПР и таксите водели до значително неравновесие между правата и задълженията на страните – получен бил заем в размер на 1 000 лв., а потребителя следвало да върне сумата в размер на 2483,52 лв., която надвишавала 2 пъти, отпуснатата от ищеца, сума. Това нарушавало изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа за свобода на договарянето.
Липсвали доказателства клаузите да са уговорени индивидуално. Затова същите били неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143,т.5 и 9 от ЗПК. Правилно били прието от СРС за нищожни. Затова и предявеният иск бил неоснователен и като такъв правилно бил отхвърлен. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е бил уведомен на 19.08.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 28.08.2019 г./по пощата/, т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:
За издадената на 30.10. 2017 г. по ч.гр.д.№ 74727 по описа за 2017 г. на СРС, 25-ти състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, липсват данни длъжникът да е бил уведомен.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 12.04.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 14. 05.2018 г. /понеделник/, т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че независимо от уговореното в т.12.3 от ОУ за настъпване на автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 дни, с оглед приетото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо уведомление за обявяване на договора за предсрочно изискуем. В случая това не било изпълнено. Същевременно с оглед представеното по делото извлечение по сметка, длъжникът бил извършил четири плащания, съответно на 11.04., 31.10. и на 10.12.2016 г. със закъснение между 22 и 204 дни поради което същият бил неизправна страна по договора. Ищецът, обаче, не установил да е настъпила твърдената от него предсрочна изискуемост. Тъй като ищецът не се позовавал на факта, че към момента на устните състезания е настъпил крайния срок за изпълнение на договора, както и не било поискано присъждане на падежираните вземания, така предявеният иск е бил приет за неоснователен. СРС е изложил и други мотиви за неоснователност на претенцията по чл.422 ГПК като се е позовал на чл.10 а от Закона за потребителския кредит /Обн., ДВ, от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./в редакцията му към 28.07.2015 г., съгласно който, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно ал.4 видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. СРС е констатирал, че в процесния договор е вписано, че се дължи възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 999,84лв. В договорът изобщо не били посочени услугите по вид, а още по-малко по стойност. Не било ясно защо и как, а граничело и с абсурдното, при отпуснат потребителски кредит в размер на 1000лв., да се дължат неясни по вид такси на стойност почти равна на сумата, отпусната като заем. Съгласно изискването на закона таксите трябвало да са ясно и точно определени в договора, такова определяне обаче в случая липсвало. Тази празнота не можела да се замести и от ОУ, доколкото в тях били посочени видове допълнителни услуги и ред за ползването им, но не и начин за определяна на таксите, дължими за същите. Според СРС изначално определяне на дължима такса за услуги, които не е ясно дали ще бъдат предоставени изобщо противоречи на целта на закона. Отделно от това единствената такса, която имала някакво определяне, макар и крайно неясно, в ОУ била такава, свързана с усвояване на кредита и не можела да бъде изисквана. Затова и СРС е счел, че е налице нарушение на разпоредбите на чл.10а, ал.1, 2 и 4 от ЗПК, което обуславяло недействителност на договора за заем в частта относно сумата в размер на 999,84лв. – такса за пакет допълнителни услуги, на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК, съгласно който всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Ответникът О. имал качеството потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което съдът следвало служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи. СРС е приел, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит, уреждащи годишния процент на разходите и таксата за пакет допълнителни услуги, са неравноправни по смисъла на ЗЗП и водели до недействителност на договора за заем в тази част. Клаузата за ГПР и такси водели до драстично, явно неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед размера на получения заем /1000 лв./ и сумата подлежаща на връщане /2483,52лв./, надвишаваща 2 пъти отпуснатия кредит, което само по себе си нарушавало изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване на икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори. По делото липсвали доказателства тези клаузи от договора да са били индивидуално уговорени. Затова е прието, че уговорките по договора, отговарящи на понятието „неравноправна клауза по см. на чл.143, ал.1 от ЗЗП, а именно посочените в чл.143, т.5 и 9 от ЗЗП /задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора/ са нищожни.
С оглед на нищожност на клаузите за годишен лихвен процент и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, както и поради липса на настъпила предсрочна изискуемост, на което единствено основание се претендира отпуснатата сума в заем /1000лв./, то предявения иск следвало да се отхвърли.
Разпечатката съдържа 33 от 76 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/52647a4f-b995-4c3f-97e5-52508846266e