Решение № 4096 от 09.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4096 гр. София, 08.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100505983 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „К.И.И. БГ“ ЕАД срещу решение от 08.02.2023 г. по гр.д. №7861/2021 г. на Софийския районен съд, 30 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на И. И. Г. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД следните суми: 1397,99 лв. – възнаградителна лихва за периода 08.05.2009 г. – 10.08.2011 г. по изпълнителен лист от 24.10.2012 г., издаден по ч.гр.д. №5976/2012 г. по описа на РС – Перник, 1516,09 лв. – наказателна лихва за периода 10.06.2009 г. – 27.08.2012 г. по изпълнителен лист от 24.10.2012 г., издаден по ч.гр.д. №5976/2012 г. по описа на РС – Перник, и 761,57 лв. – законна лихва за забава върху главницата, начислена за периода 11.09.2012 г. – 17.05.2014 г., като събрани на отпаднало основание по изп.д.

№20178130401543 на ЧСИ А.В. и преведени в полза на ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.02.2021 г., до изплащане на задължението, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно, както и постановено в противоречие с практиката на ВКС. Сочи, че неоснователно първоинстанционният съд е приел, че не са били извършвани валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност. Поддържа, че до 26.06.2015 г. е било в сила ППВС №3/1980 г. и до посочената дата давност не е текла, както и че перемпцията без правно значение за давността. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. И. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен 1 акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното:

СРС е сезиран с искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД - за връщане на събрани по реда на принудителното изпълнение суми. Настоящият състав счита, че нормата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД е приложимата материална разпоредба към процесните правоотношения. Всички факти, сочени от ищеца, касаят фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – предаване, съответно получаване на нещо на отпаднало основание – изтекла погасителната давност по отношение на парични вземания по издаден изпълнителен титул, като обогатяването се изразява в парична сума – събрана по реда на принудителното изпълнение.

Според дадените в ППВС №1/1979 г. указания връщане на даденото при отпаднало основание изисква предаване, съответно получаване, на нещо при наличие на основание, което е отпаднало с обратна сила. Искът по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД предполага установяване в условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и отпадане на основание за получаването с обратна сила.

По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д.

№375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на 2 вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие /в т.ч. и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл.426 ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно, но то /изпълнителното действие/ не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК /така решение №127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр.д. №2884/2021 г., III ГО/ . Прекъсване на погасителната давност ще настъпи, само ако в молбата е посочен изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника, т.е. изрично е поискано извършването на валидно изпълнително действие. Този изпълнителен способ може да е нов или да е подновено искането на първоначалния взискател, но следва да е изрично обективирано в молбата до съдебния изпълнител /така решение №50094/16.11.2023 г. по т.д. №770/2022 г. на І ТО на ВКС/.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 24.10.2012 г. в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД изп. лист по гр.д. №5976/2012 г. по описа на Районен съд Перник, въз основа на който са образувани изп.д. №20138130400130 по описа на ЧСИ А.В., прекратено на 14.05.2018 г. поради перемпция на 30.07.2015 г., и изп.д. №20178130401543 по описа на ЧСИ А.В..

Не е спорно и се установява от отбелязването върху самия изп. лист, описан по-горе, че последното валидно изпълнително действие по изп.д. №20138130400130 по описа на ЧСИ А.В. е на 30.07.2013 г.

С молба до ЧСИ А.В. от 17.05.2017 г. взискателят е поискал образуване на ново изпълнително дело срещу длъжника И. И. Г. въз основа на изпълнителния лист от 24.10.2012 г., издаден по гр.д. №5976/2012 г. от Районен съд - Перник, като е упълномощил ЧСИ с правата по чл.18 ЗЧСИ. Поискал е налагане на запори върху банковите сметки и трудовото 3 възнаграждение на длъжника.

Със запорно съобщение от 09.08.2017 г. по изп.д. №20178130401543 ЧСИ А.В. е наложила запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на длъжника в „Саут Парк“.

Запорното съобщение е получено от работодателя на 14.08.2017 г.

С молба от 15.06.2018 г. взискателят е поискал от ЧСИ А.В. да извърши справка в регистъра на БНБ за разкрити сметки на името на длъжника и при наличието на такива да бъдат наложени запори.

Със запорни съобщения от 19.08.2018 г. по изп.д. №20178130401543 ЧСИ А.В. е наложил запор върху банкови сметки на длъжника в „ОББ“ АД, „ПИБ“ АД, „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, „УниКредит Булбанк“ АД.

С молба от 15.06.2018 г. взискателят е поискал от ЧСИ А.В. да извърши справка в регистъра на НОИ за сключени трудови договори на името на длъжника и при наличието на такива да бъдат наложени запори.

Със запорно съобщение от 05.07.2019 г. по изп.д. №20178130401543 ЧСИ А.В. е наложила запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Кауфланд България“ ЕООД. Запорното съобщение е получено от работодателя на 12.07.2019 г.

С молба от 16.07.2019 г. длъжникът е поискал от ЧСИ да бъдат вдигнати наложените запори по сметка в „УниКредит Булбанк“ АД. Със същата е посочил, че може да плаща месечни вноски в размер на 560,00 лв. на посочени от ЧСИ дата и сметка.

От отбелязванията върху процесния изп. лист, съдържащ се изп.д. №20178130401543 ЧСИ А.В., се установява, че на 16.09.2109 г., 14.10.2019 г., 11.11.2019 г., 16.12.2019 г., 13.01.2020 г., 17.02.2020 г. и 16.03.2020 г. по изп. дело са постъпвали частични плащания.

Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.