Решение № 1927 от 23.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1927 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100512220 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 27.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 7935/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, „СЕНИМА“ ЕООД- гр. София /ЕИК 121540680/ и „ЕЙ ЕН СИ“ ООД- гр. София /ЕИК 202963463/ са осъдени да заплатят солидарно на Б. А. Р.

/ЕГН **********/ на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата 9 950 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по арбитражно дело № 6/ 2021 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ- София, прекратено с определение от 11.01.2022 г., поради липса на компетентност на арбитража, ведно със законната лихва от 16.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 698 лева- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от „СЕНИМА“ ЕООД- гр. София и „ЕЙ ЕН СИ“ ООД- гр. София /ответници по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна Б. А. Р. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

1

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от Б. Р. срещу „Сенима“ ЕООД и „Ей Ен Си“ ООД искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.

Производството по настоящото дело е образувано по повод предявени от Б. Р. срещу „Сенима“ ЕООД и „Ей Ен Си“ ООД искове за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, изразяващи се в заплатено от Р. адвокатско възнаграждение по арб. дело № 6/ 2021 г. на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ- София, образувано по предявени срещу него от посочените две дружества осъдителни искове за присъждане на сумата 386 610 евро общо /с левова равностойност 756 143.44 лв./, от които: 350 000 евро, представляващи обезщетение за вреди от договорно неизпълнение, нанесени на „Сенима“ ЕООД, и 36 610 евро, представляващи заета сума по договор за заем, сключен с „Ей Ен Си“ ЕООД, ведно със законната лихва от 14.05.2008 г. до окончателното изплащане на сумата 386 610 евро.

С разпореждане от 16.11.2021 г. горепосоченият арбитражен съд е образувал арбитражно дело, назначил е арбитър и заместник- арбитър и е изпратил препис от исковата молба на ответника за депозирането на отговор.

С представения по арбитражното дело отговор на исковата молба Р. е оспорил наличието на арбитражна клауза, легитимацията на ищците и основателността на исковете, като е поискал прекратяване на производството по делото.

С отговора на исковата молба е представен Договор за правна защита и съдействие от 6.01.2022 г., по силата на който адв. Вл. Д.- довереник следвало да осъществи процесуално представителство по арбитражното дело срещу заплащането на адвокатско възнаграждение от 9 950 лв. от страна на доверителя Б. Р.. Договорът съдържа разписка, според която договореното между страните по мандатното правоотношение адвокатско възнаграждение, посочено по- горе, е заплатено изцяло в брой от клиента на адвоката.

С определение от 11.01.2022 г. Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦСофия прекратил производството по арбитражно дело № 6/ 2021 г., поради липсата на компетентност, без да присъди на ответника Р. сторените за същото разноски.

Посочено е в мотивите на определението, че липсата на компетентност възпрепятства арбитражния съд да се произнесе и по другите искания на страните, направени с разменените книжа и в откритото заседание на 11.01.2022 г.

Неоснователно е релевираното от ответниците възражение за недопустимост на предявените от Б. Р. искове, поддържано като довод и във въззивната им жалба.

Доколкото в случая не е предвиден специален ред за разпределяне на отговорността за разноски между страните в прекратеното- поради липса на материална компетентност на арбитражния съд, арбитражно производство, като такива не са присъдени на ответника Р., нито е било възможно да му бъдат присъдени, приложим е общият исков ред за обезщетяване на понесените от него имуществени вреди чрез предявяването на искове за обезвреда по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

2

Правилно е прието в обжалваното решение, че тъй като арбитражният съд не е компетентен да се произнесе по предявените от посочените ищци искове, липсва такава компетентност и за предявените в недопустимото арбитражно производство акцесорни искания за присъждането на разноски. Спорът по предявените искове не е арбитрируем /чл.19, ал.1 ГПК/, компетентността на арбитражния съд не е надлежно учредена /чл.19, ал.1 ЗМТА/, поради което и арбитражният съд не е компетентен да се произнесе както по съществото на предявените искове, така и по отговорността за разноски между страните. В този смисъл са и цитираните по- горе мотиви на постановеното от АС определение от 11.01.2022 г. по арб. д. № 6/ 2021 г., с което е уважено възражението на ответника Б. Р. /ищец по настоящото дело/ за липса на компетентност на арбитражния съд и производството по делото е прекратено.

Липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в арбитражното производство от лицето, срещу което неоправдано са предявени недопустими за арбитриране искове, обуславя извод, че направените от него разходи в хода на това производство, приключило с прекратително определение- поради неарбитрируемост на спора, представляват имуществена вреда, за която ищците по арбитражното дело, ответници по настоящото, му дължат съответно обезщетение съгласно чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

По същите съображения неоснователен се явява и доводът на въззивниците, че Р. следвало да иска допълване на постановеното от АС определение по реда на чл.44 ЗМТА, респ. чл.34 от Процедурния правилник на АС „Арбитер Юстициарум“ СНЦ.

Искането за допълване на прекратителното определение би било процесуално недопустимо, поради липсата на правораздавателна власт на АС да се произнася по същото.

Предявените от Б. Р. искове по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД са и основателни.

Съгласно установената съдебна практика /ППВС № 9/ 1966 г., ППВС № 7/ 1958 г./ отговорността по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работа другиму, и в този смисъл тя е за чужди виновни противо-правни действия и има гаранционнообезпечителна функция.

За да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД, е необходимо ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване претърпените от него вреди, които са резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, т.е. да са явяват причинени при или по повод изпълнението на възложената работа /възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД представлява натоварване с извършване на действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата осъществява някаква собствена деятелност/. Вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.

Съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства /писмени доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за наличие на изискуемите от закона- чл.49 вр. чл. 45 ЗЗД, елементи от приложимия фактически състав за ангажиране деликтната отговорност на ответниците- въззивници, дадени кумулативно.

Безспорно е установено наличието на деяние- предявяването на искове пред некомпетентен арбитражен съд, както и наличието на вреда, изразяваща се в понесени от ищеца разноски за осъществяването на процесуално представителство пред некомпетентен арбитраж. Не е оборена и законовата презумпция за вина на 3 делинквента при причиняване на вредата.

Спорните между страните във въззивното производство въпроси са свързани с противоправността на деянието и наличието на причинна връзка между настъпването на вредоносния резултат и поведението на ответниците.

В практиката на ВКС се приема, че носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни /Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр.д.№ 5193/ 2013 г. на ВКС, IV ГО/. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотреба с право е налице, когато правото се упражнява недобро-съвестно- за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57, ал.2 КРБ/, както и в противоречие с интересите на обществото /чл.8, ал.2 ЗЗД/.

Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобро-съвестността е в тежест на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието /както в наказателното право/, а неполагане на дължимата /от добрия стопанин или добрия търговец/ грижа /в този смисъл Решение № 758/ 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1243/ 2009 г. на ВКС, IV ГО/. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и неимуществени вреди.

В случая по делото е установено, че „Сенима“ ЕООД и „Ей Ен Си“ ООД са предявили искове пред некомпетентен арбитражен съд, като образуваното пред Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ- София арбитражно производство е прекратено поради направено от ищеца Р. възражение за липса на арбитражно споразумение. С предявяване на исковете ответните дружества не са получили защита, но са принудили ищеца да се защитава срещу претенциите им, за което същият е ангажирал правна помощ. Като са предявили искове пред Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ- София, знаейки, че липсва арбитражно споразумение между тях и ответника Р., поради което и спорът се явява неарбитрируем, вследствие на което и претендираните от тях права не са могли да получат правна защита по този ред, ответниците са увредили противоправно ищеца, принуждавайки го да се защитава в арбитражното дело, за което същият е сторил разноски, имащи характер на причинена имуществена вреда.

Налице и другият спорен елемент от фактическия състав на деликта- причинна връзка. Действително страните по граждански и търговски дела не са задължени да наемат адвокати за осъществяване на процесуално представителство пред съд или арбитраж. Същевременно воденето на дело е дейност, която предполага притежаването на правни познания, които не се очакват от всеки гражданин, поради което и ангажирането на професионален процесуален представител е обичайна практика, към която се придържат и двамата ответници, включително в качеството им на ищци пред посочения арбитражен съд, упълномощавайки адвокат да ги представлява в арбитражното производство срещу заплащането на адвокатско възнаграждение от 20 000 лв., за което са заявили и съответна претенция за разноски.