Решение № 240 от 13.11.2023, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 240 гр. Враца, 12.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Евгения Г. Симеонова

Христо Н. Христов при участието на секретаря Галя Цв. Иванова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20231400500271 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 55/08.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1287/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузата, съдържаща се в чл. 6 от сключения между „Неткредит” ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя И. Н. Х. - С. и А. С. А., от с. ***, общ. Козлодуй, обл. Враца, *** договор за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г., предвиждаща неустойка в размер на 804,00 лева, поради противоречие на добрите нрави и неспазване нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от Закона за потребителския кредит, както и по чл. 21, ал. 1 и чл. 33 от Закона за потребителския кредит. Осъдено е на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, „Неткредит” ООД да заплати на А. С. А. сумата в размер на 100,00 лева, представляваща дадена без основание такса за банкова гаранция по Договор за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда - 29.09.2022 г. до окончателното изплащане.

Осъдено е „Неткредит” ООД да заплати на А. С. А., направените съдебно-деловодни разноски в размер на 100,00 лв., представляващи общо заплатена държавна такса по двата обективно съединени иска. Осъдено е на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „Неткредит” ООД да заплати на адв. М. В. М., с адрес ***, сумата в размер на 800,00 лева, за оказана правна 1 помощ по делото на ищеца А. С. А..

С постановено по реда на чл. 248 ГПК определение № 426/09.04.2023 г. районният съд е изменил решение № 55/08.03.2023 г., постановено по гр. дело № 1287/2022 г. по описа на РС - Враца в частта на присъдените разноски, като е оставено без уважение искането на „Неткредит” ООД за изменение на решението, постановено по делото, в частта за разноските.

Постъпила е въззивна жалба от „Неткредит” ООД, против решение № 55/08.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1287/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и частично недопустимо.

Жалбоподателя излага, че чл. 12 ГПК вр. чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъобразно решение от съда, като последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, включително да анализира събраните по делото доказателства. Районен съд - Козлодуй напълно игнорирал заключението на вещото лице по допуснатата икономическа експертиза в частта, с която било установено по делото, че действителните разходи, които дружеството направило във връзка с неизпълнение на задължението на кредитополучателя по чл. 4, ал. 3 от договора са в размер на 367,99 лева. Заключението по безспорен начин доказало, че договорната неустойка не излиза извън присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция.

Приемайки противното, Районен съд - Козлодуй постановил необосновано и неправилно решение, което не отговаряло на събрания по делото доказателствен материал. Несъмнено съдът не бил длъжен да възприеме заключението на вещото лице и можел на база изходни данни от отговорите на експерта да формулира други крайни изводи, но в този случай той бил длъжен да обсъди подробно начина, по който достигнал до съответните резултати, като получаването им трябвало да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване, което не било сторено от Районен съд - Козлодуй. Районен съд - Козлодуй напълно игнорирал и приетото като доказателство по делото писмо изх. № У-03-4121/10.05.2016 г. от Комисията за защита на потребителите, както и искането на ответника ищецът да уточни претенцията си по реда на чл. 145 ГПК (страница № 6 от отговора на исковата молба). Въпреки възраженията на ответника и представените доказателства, съдът приел, че неустоечната клауза е неравноправна, поради което решението в тази част се явявало неправилно. На първо място съдът достигнал до неправилния извод, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл. 19 ЗПК, тъй като следвало да бъде включена в приложимия по договора ГПР (страница № 8 от обжалваното решение). Заключението на съда, че както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в годишния процент на разходите било в пряко противоречие със закона, доколкото компонентите, които формират ГПР били нормативно уредени в приложението към чл. 19, ал. 2 ЗПК. В т. 19 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО било предвидено, че „За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и 2 относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.". С чл. 19 ЗПК се транспонирала разпоредбата на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО като българският законодател предвидил, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 ЗПК).

Изложеното било в унисон с предписанията на чл. 19, пap. 1 и пар. 2 от Директива 2008/48/ЕО - в т. 1 било записано, че годишният процент на разходите „се изчислява в съответствие с математическата формула, съдържаща се в част I от приложение I", а в пар. 2 ясно и непротиворечиво било посочено, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит... ". Разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора (в случая неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение) се потвърждава и от факта, че съгласно чл. 19, пар. 3 Директива 2008/48/ЕО „Изчисляването на годишния процент на разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит.".

Въз основа на горепосоченото следвал извод, че годишният процент на разходите следва да е приложим и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз, изчисляван по математическата формула, обективирана в приложение I, като в него не бъдат включвани сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от договорните му задължения.

Противно на установените факти по делото съдът приел, че „Заплащането на такса за банкова гаранция води до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като максималният размер на ГПР по потребителския кредит ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва"'. По делото няма данни, а и никоя от страните не твърдяла, че е заплащана такса за банкова гаранция. Изводът на съда, че „включването на клаузата за обезпечаване на задължението по кредита в Договор за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г., чрез банкова гаранция на посочено и одобрено от кредитора дружество, за което се дължи отделно възнаграждение противоречал на закона и на добрите нрави, а също е налице и заобикаляне на закона, каквато забрана предвижда чл. 26, ал. 1 от ЗЗД"' будел недоумение, доколкото на нито един етап от развитието на производството ищецът не твърдял че финансовата институция изисква банкова гаранция от одобрено от кредитора дружество, като данни в тази насока нямало и между кориците по делото. Претенцията на ищеца за прогласяване недействителност на процесния договор била основана на няколко заявени от него основания - противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД включващо отделни фактически състави неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, 3 заобикаляне на закона - чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 ЗЗД и накърняване на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Изложеното налагало извода, че Районен съд - Козлодуй бил сезиран с няколко обективно съединени иска с различни основания, като по всеки от тях се искало прогласяване недействителността на договора. Тъй като по делото липсвала изрично заявена от ищеца поредност за разглеждане на исковете, а и дори и да била посочена тя не била задължителна за съда, следвало да се приеме, че исковете са предявени при условията на евентуално обективно съединяване, при което един от тях се явявал главен по отношение на другите. Затова разглеждането на евентуалните искове било в зависимост от изхода на делото по главния иск, като отхвърлянето на всеки предходен иск обуславяло разглеждането на всеки следващ. Сочи съдебна практика в подкрепа на доводите си (определение № 494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г. на IV гр. о. ВКС). Безспорно по отношение на процесния договор за кредит били приложими нормите на ЗПК и ЗЗП. Главният иск бил този, съдържащ твърдения за наличие на най-тежкия порок на сделката - противоречие със закона (като първо следвало да се разгледа основанието за противоречие със закона по специалния ЗПК, а след това - по общия ЗЗП, а след това, в случай на отхвърляне на главния иск следвало да се разгледат евентуалните искове относно следващите по тежест заявени пороци на недействителност, които били заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Доколкото съдът приел, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие със закона - най-тежкият порок по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, то не се сбъднало условието за разглеждане на останалите, предявени при условията на евентуалност искове. Разглеждайки ги и произнасяйки се по тях, без да е настъпило условието за това, се стигнало до недопустимост на атакуваното решение, в частта относно уважаване на останалите исковете за нищожност на договора на другите заявени от ищцата основания - заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Сочи съдебна практика в подкрепа на доводите си (Решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС и решение № 40 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. на ВКС).

Претендира: отмяна на обжалваното решение като неправилно в частта, с която е признато за установено, че неустоечната клауза по договор за кредит № *** е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, респективно отхвърляне на предявения иск за осъждане на „Неткредит" ООД да заплати 100,00 лева като недължимо платени; обезсилване атакувания съдебен акт като недопустим в частта, с която е признато за установено, че неустоечната клауза по договор за кредит № *** е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ и трето ЗЗД. Претендира разноски.

В законния срок е постъпил отговор от А. С. А., в който се оспорва въззивната жалба. Жалбоподателя счита обжалваното решение за изцяло правилно и законосъобразно, поради което се иска потвърждаването му. На първо място, клаузата на чл. 6 от Договора за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г., била нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като сумата която се претендира за неустойка била в размер над размера на отпуснатия кредит, а именно неустойка в размер на 804 лева, при отпуснат кредит от 600 лева. Същата била меко казано прекомерна. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на 4 принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, с предвидената клауза по чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г. изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. На следващо място, клаузата на чл. 6 от Договора за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл. 6 от Договора за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г. според която се дължи неустойка при неосигуряване на гаранция, т.е обезпечение, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК. С процесната клауза на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г. в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г.. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба щяла да увеличи стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още по - голям процент от предоставената главница. На следващо място, клаузата на чл. 6 от Договора за потребителски кредит № ***/25.10.2021 г. предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, който предвиждал, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.