Определение № 314 от 02.08.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 314 гр. Пловдив, 02.08.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на втори август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Васил Ст. Гатов

Членове:

Милена Б. Рангелова

Елена Й. Захова като разгледа докладваното от Милена Б. Рангелова Въззивно частно наказателно дело № 20235000600342 по описа за 2023 година Въззивното производство е по реда на чл. 249, ал. 3 от НПК, като се развива по глава 22-ва от НПК

Образувано е по протест на ОП-Стара Загора срещу определението № 491/06.06.23г. по н.о.х.д. № 136/23г. на ОС-Стара Загора, с което съдебното производство по делото е било прекратено и същото е върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение, на основание чл. 249, ал. 1 и 2 вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК.

С протеста, който не е просрочен, се поддържа мнение, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен, тъй като не се базира на визирано в цитираната норма на чл.

249 НПК основание за връщане на делото на първата процесуална фаза. Съдът считал, че внасянето на обвинителния акт № 1073/01.02.23г. било в нарушение на забраната за влошаване положението на подсъдимите (които през 2018г. са обжалвали присъда № 57/04.12.17г. по н.о.х.д. № 344/15г. на СтОС, съдържаща осъждане по първоначалното по-леко обвинение), като не съобразявал, че подобно „нарушение“ не било сред предпоставките за разпореденото ново досъдебно разследване. По-нататък се развиват съображения, че видяното от съда нарушение не съществувало, доколкото забраната нямала действие в досъдебната фаза, на която делото се е озовало след инстанционния контрол върху споменатата осъдителна присъда. Претенцията е протестираното определение да бъде отменено и въззивната инстанция да разпореди продължаване на съдебното разглеждане на делото.

Срещу протеста е постъпило възражение от частното обвинение, с което е заявена подкрепа на първоинстанционното произнасяне.

Пловдивският апелативен съд в своето мнозинство, след като прецени съображенията в протестираното определение, в протеста и във възражението, прие, че протестът не е основателен:

За да прекрати съдебното производство по посоченото наказателно дело и да го върне на първата процесуална фаза, решаващата инстанция е констатирала, че 1 обвинителният акт е опорочен, тъй като е оформен в нарушение на забраната reformatio in peius.

ПАС се съгласява с тази констатация и произтичащото от нея решение да се преустанови разглеждането на делото в съдебната фаза.

Няма да преповтаря процесуалната история на делото, доколкото тя е подробно и вярно изложена в старозагорското определение. Пък и страните не спорят, че споменатата присъда по н.о.х.д. № 344/15г. на СтОС, с която подсъдимите К. и Б. са били осъдени по първоначалното обвинение (за престъпления с правна квалификация по чл. 219 НК) не е атакувана нито с протест, нито с жалба на частното обвинение, а също и по въпроса, че през 2023г. на двамата е било повдигнато обвинение за по-тежко наказуемо престъпление: на К. – с квалификация по чл. 203 вр. чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 НК, а на Б. – с квалификация по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 НК.

Без всякакво съмнение избраният от прокуратурата процесуален подход е недопустим.

1. Протестиращият греши във виждането си, че коментираната забрана за влошаване положението на обжалвалия подсъдим нямала важимост на досъдебното производство, където прокурорът можел, по силата на своите конституционни правомощения, да действа по свое усмотрение. Възприемането на подобни идеи би означавало завоалирано отнемане свободата на подсъдимия да обжалва присъдата, при положение че винаги би бил под угрозата съдът, на който при уважаване на неговата жалба делото бъде върнато за ново разглеждане, на свой ред да го върне на прокуратурата, която да го обвини за по-тежко престъпление. Напълно прав е първоинстанционният съд, че действието на процесуалната забрана reformatio in peius се разпростира във всички процесуални стадии, където делото се пренесе в резултат на обжалване.

В заключение въззивният съд намира за необходимо да обобщи, че разискваната забрана се отнася до всички органи, които имат правомощие да решават въпроси по съществото на делото след връщането му в резултат на действията на контролните съдилища.

Тази особеност на въпросната забрана произтича от нейното предназначение да осигури на обвиненото в престъпление лице безпрепятствано обжалване на присъдата, т.е. обжалване без опасение, че сам ще влоши своето положение.

2. Не е основателно и другото възражение на автора на протеста – че в процесуалния закон липсвала възможност делото да му бъде върнато, ако в разпоредително заседание съдът констатира нарушаване на забраната reformatio in peius.

ПАС в своето мнозинство е на становище, че отстраняването на разискваното нарушение следва да се извърши в настоящия процесуален момент, а не едва с крайния съдебен акт, доколкото забраната за влошаване положението на обжалващия подсъдим е процесуална гаранция на правото на защита. С право на защита К. и Б. разполагат от началото до края на наказателното производство. А иманентна част от това право е активна позиция в отстояване на своите интереси (арг. от чл. 55 НПК). Следователно гаранциите за осъществяване на правото не могат да влязат в сила едва при оттеглянето на съда за решаване на въпросите по чл. 301 НПК.

СтОС е разсъждавал по идентичен начин и правилно се е позовал на визираното в чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК съществено процесуално нарушение, „довело до 2 ограничаване на процесуални права“ (правата на двамата подсъдими). Явно протестиращият не отчита, че reformatio in peius е гаранция, насочена към качеството на защитата (в случая на подсъдимите К. и Б.). Лишено от тази гаранция, тяхното право на защита би било едно непълноценно право, което те не биха могли да упражнят в съответствие със своите интереси, т.е. ефективно. Изведена на плоскостта на обжалването на присъдата, ефективността на защитата предполага концентриране усилията на обжалващия подсъдим към оборване на очакваното, а не на всяко възможно влошаване на своето процесуално положение. Решението на прокуратурата да повдигне на К. и Б. обвинение за по-тежко наказуемите (в сравнение с безстопанствеността) длъжностни присвоявания на практика представлява ретроспективно отнемане на ефективността на тяхната защита – ефективност, която им е била гарантирана от закона, когато през 2018г. са атакували присъдата по н.о.х.д. № 344/15г. Сега, след продължило необяснимо защо цели пет години разследване, двамата се оказват в ситуация на недопустима процесуална изненада.

Считайки, че не е налична нито една от хипотезите по ал. 4, т.1 на чл. 249 НПК, прокурорът не съобразява, че на практика двамата подсъдими не могат да разберат в какво и защо са обвинени – били са осъдени за престъпления по чл. 219 НК, по тяхна жалба контролната инстанция е отменила присъдата и е върнала делото на първата инстанция, която на свой ред го е върнала на прокурора с указание за детайлизиране на фактологията, предмет на първоначалните обвинения за безстопанственост, знаели са, че обжалването не би могло да утежни обвинението, а с настоящия обвинителен акт тази гаранция не е зачетена. Налице е класически случай на хипотезата по ал. 4, на чл.

249 НПК – реализирана е посочената на първо място в тази алинея невъзможност да научат за какво престъпление са привлечени да отговарят.

Без всякакво съмнение разискваното процесуално нарушение е неотстранимо в хода на съдебното производство. Ясно е, че решаващата инстанция не би могла да извърши каквото и да е процесуално действие, което да доведе до вероятност от правен резултат, различен от отхвърляне на обвиненията по чл. 202 НК. Иначе казано, удовлетворяването на искането за продължаване на съдопроизводствените действия би означавало провеждане на опорочен и несправедлив съдебен процес с предизвестен край.

*

За ПАС не представлява интерес тревогата на протестиращия, че не можел да се ориентира как да формулира такова обвинение, което едновременно „максимално да съобрази постановките на апелативната инстанция, дадени в решение № 178/21.06.18г.“ и „да удовлетвори общо формулираната от СтОС забрана за влошаване положението на обжалвалите подсъдими“. Впрочем никога в теорията и практиката не е имало спор по въпроса какво трябва да направи наблюдаващият прокурор, ако се окаже, че фактите по делото не покриват признаците от състава на престъплението, за което се води разследването. Пък и в случая решаващият съд и контролната инстанция максимално го улесняват, като му дават указание за стриктно прилагане на забраната да търси съставомерност по по-тежка квалификация в сравнение с квалификацията на деянията, предмет на довелия до осъдителна присъда първи обвинителен акт.

Ето защо Пловдивският апелативен съд в своето мнозинство

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определението № 491 от 06.06.23 г. по н.о.х.д. № 136/23 г. на ОС-Стара Загора, с което съдебното производство по делото е прекратено и същото е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществено процесуално нарушение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4