Решение № 142 от 11.07.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Бургас, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно гражданско дело № 20242000500109 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на въззивна жалба и уточняваща такава на „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр.С., чрез адв. Д. С. от САК, против решение №273 от 07.12.2023г. по гр.д. №73/2023г. на Сливенския окръжен съд, с което застрахователят е осъден да заплати на С. Д. В. от гр. С. сумата от 50000 лв., частичен иск от общо 100000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат В. В., настъпила в резултат на ПТП на 04.08.2022 г., причинено виновно от Д. В., водач на автомобил „Фолксваген-транспортер“ с рег. №*, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2023 г. до окончателното изплащане на сумата и последиците за съдебните разноски.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и незаконосъобразност. Въззивникът счита, че ищецът попада в далечния кръг роднини, които имат право на обезщетение само по изключение. Освен това, присъдената сума е в отклонение от критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Не е съобразена икономическата обстановка в страната, липсват данни за извънредни, над обичайните болки и страдания, съответни на присъденото завишено обезщетение, което придобива характер на самоцелен източник на повишаване на жизнения стандарт на ищеца.

Изложени са обстоятелствени съображения за критериите за определяне размера на обезвредата. Оспорва се началната дата на присъдената законна 1 лихва – 25.01.2023 г., когато е предявена застраходателната претенция, с позоваване на чл.497, ал.1 КЗ и липсата на представена от ищеца банкова сметка към момента на завеждане на претенцията, нито по-късно с исковата молба. Направено е искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен изцяло, в едно с присъждане на съдебните разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор от ищеца С. В., чрез адв. Н. Д. от ШАК, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Изложено е становище в подкрепа изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск за присъдения размер, като се претендира жалбата да бъде оставена без уважение. Изложени са доводи за събрани по делото доказателства, сочещи на изключително близка връзка, надхвърляща обичайната между двама братя. Изтъква се близката възраст с разлика от три години между двамата. Те били заедно от детската градина, ходили заедно на училище, имали общи приятели, общо хоби. Били са неразделни, а след смъртта на баща им през 1998 г. двамата продължили да се грижат за майка си. След като създали свои семейства, живеели в съседни къщи, заедно отгледали децата си, помагали си, заедно празнувани и прекарвали почивките си. Загубата на В. била изключително тежка за ищеца, непрежалима и непосилна, още повече предвид обстоятелствата, при които е настъпила.

Налице е позоваване на свидетелските показания и съдебнопсихологичната експертиза.

Направен е изводът за наличие на основанията по ТР

№1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д. №1/2016 г. на ОСГК за присъждане на обезщетение на брат, като лице от разширения кръг родственици на починалия при процесното ПТП. Досежно присъдения размер е посочено, че същият е в съответствие с изискванията за справедливост по чл.52 ЗЗД и съдебната практика.

Жалбата са подадена в срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.

По съществото на спора, след преценка на възраженията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:

Обжалваното решение, преценено служебно съобразно изискванията на чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо, като постановено от законен състав на компетентния съд, при изискуемите от закона форма и съдържание и в редовно развило се исково производство по допустима искова претенция.

По правилността на решението:

Искът е за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на ПТП и има правното си основание в чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45, чл.52 ЗЗД.

Безспорно е по делото, че на 04.08.2022 г., в резултат на ПТП, 2 настъпило в района на с. Г., при сблъсък на товарен автомобил „Фолксваген Транспортер“, с рег. № *, управляван от Д. В. и товарен автомобил „ Фиат Дукато“, с рег. № *, управляван от С. П., е причинена смъртта на В. В., пътувал във втория автомобил на предна дясна седалка. Образуваното по случая ДП №1190/2022 г. на РУ на МВР – Сливен все още не е приключило.

Ищецът С. В., на 48 години, е брат на загиналия при процесното ПТП В.

В., на 51 години.

Първият спорен въпрос в разглеждания казус е за това, дали въззивникът- ищца е от кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинената при процесното ПТП смърт на неговия брат.

Липсата на изрична уредба в законодателството ни е наложило лицата с право на обезщетение да бъдат определяни през годините чрез тълкувателна дейност на ВС и ВКС, изхождайки от принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.

Съгласно задължителната съдебна практика в ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формална връзка на родство, а ще е необходимо установяване на понесени болки и страдания, които да обосновават изключение от разрешението, залегнало в постановленията №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Съобразно цитираната задължителна съдебна практика, следва да се установи емоционалната връзка на ищеца с неговия брат и последвалите търпени болки и страдания от загубата на последния.

За установяване на горното, пред първата инстанция са разпитани свидетелите С. С. и Т. Д.. Същите заявяват, че двамата, макар и да имат свои семейства с по две деца, били винаги заедно - прекарвали заедно отпуските и почивките си. С. работел от 7-8 години в А.. Лятото си идвал в С., зимата 3 също. В. живеел в С., в общия им имот. В един двор братята имали отделни къщи. Отношенията им били перфектни, поддържали се, помагали си, били за пример. Пиели си кафето, вечеряли, карали колела, ходели за риба, за гъби, все заедно. Връзката им била като на близнаци. В. бил с четирите деца, когато С. го нямало. Грижил се и за майка им. Сега С. се грижел за всичко. Баща им починал рано, когато братята били на 20 и няколко години. Това ги сплотило и връзката им била много силна. Били постоянно заедно, прекарвали вечерите на двора. Веско бил организатор на всички събития. Когато се случил инцидентът, той се прибирал от работа. Закъснял, не отговарял на телефона си и брат му тръгнал да го търси. По пътя разбрал за катастрофата и че нещата са фатални. Веднага отишъл в болницата, ходил и в полицията. На сутринта потвърдили смъртта на В. Брат му бил съкрушен. Трябвало да съобщи на близките, да поеме погребението. Плачел като дете, рухнал. Всички били в шок. С. се променил след загубата на брат си, която му се отразила психически, емоционално- не можел да спи, вдигал кръвно, вземал успокоителни. Заедно със св. Д. ходили на кардиолог. Преди бил жизнерадостен, сега станал по-обран, не е така силен и уверен човек.

Споделил със св. С., че обмисля да се прибере в България, за да е в помощ на семейството. Дъщерята на В. е на 15 години, в трудна възраст, има и син на 25 години. Ищецът има двама сина – на 20 и на 19 години. След инцидента въззивникът ходил в Г., заминал през септември и се върнал за бала на сина си /през май/. И сега С. работел в Г. като шофьор на камион.

Пред първата инстанция е изслушана съдебна психологична експертиза, според която за ищеца не са налице изследвания на специалист /не е търсена специализирана подкрепа/, поради което липсва обективна професионална преценка на последиците непосредствено след узнаването за трагичното събитие. При направено кардиологично изследване на 06.01.2023 г. е установено, че няма данни за сърдечно съдово заболяване. Предписана е успокоителна терапия. Вещото лице допуска, че е било налице страдание от психосоматичен характер. Настоящата инстанция не кредитира следващото изречение в писменото заключение: „Следователно психологическото състояние на ищеца към него момент е било трайно дестабилизирано“. Този извод е необоснован, предвид изрично посоченото от вещото лице, че липсват обективни данни от специалист-психолог, консултацията с кардиолог година и половина след произшествието не е констатирала заболяване, а в предходното изречение експертът е записал, че страдание от психосоматичен характер е само „допустимо“, а не установено. По-нататък в заключението е посочено, че настъпилите промени в психологическото, психическото и емоционалното състояние на ищеца не могат да се обвържат единствено и само с влиянието на последиците от процесното ПТП. То може да има характера на отключващо събитие, но причините за възникване се крият в начина на живот, характеровите особености и нагласи на обследваното лице. Промените се изразяват в завишена тревожност и продукция характерна за паник атаки.

Налице са отклонения от нормите в психологическото състояние на ищеца.

4

Констатирана е негативна промяна в емоционално-психичното му състояние и начална тревожно-депресивна сиптоматика.

При горните доказателства, настоящата инстанция намира, че в случая не се доказва толкова особена трайна и дълбока емоционална връзка на ищеца с починалия му брат, с толкова силна привързаност, която да е довела до продължителни морални болки и страдания от неговата смърт, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за загуба на брат.

Налице е формалната родствена връзка, която действително сочи на близкия родствен и семеен кръг, включен в обхвата на лицата, които по изключение са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане от смъртта на родственик, но само при кумулативно изискуемите условия в цитираното тълкувателно решение.

В разглеждания казус не се установяват тези условия – изключителна, повече от нормалната за братските отношения привързаност и емоционална връзка, както и надхвърлящи нормално присъщите морални болки и страдания от загубата на брат. Обстоятелствата, че като деца братята са израснали заедно, в последствие като семейни живели в отделни къщи в един двор, поддържали близки отношения, помагали си, имали общи хобита, събирали се вечер и по празници, ходили на почивки, сочат на нормални и обичайно много добри братски отношения на привързаност и подкрепа, но не могат да обосноват изключителност в емоционалната връзка.