Решение № 251 от 24.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 251 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20258002103337 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. Н. Е., чрез пълномощник адв. Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение № 81/02.05.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – В., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 94/07.06.2024 г. по гр. д. № 264/2023 г. на Окръжен съд – Силистра и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на М. Н. Е. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаването на исковата молба23.07.2023 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв.

Ищецът М. Н. Е. обжалва решението в отхвърлящата искът за обезщетение за неимуществени вреди част, а ответникът Прокуратурата на Република България оспорва жалбата на Е. и обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен.

В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. И двамата касатори поддържат, че при 1 определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от ищеца вреди.

С определение № 113/12.01.2026 г., касационното обжалване на въззивното решение, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

По поставения въпрос: Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от ППВС № 4/68 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о.; решение № 320/27.12.2016 г. по гр.д. № 2403/2016 г. на IV г. о.; решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на IV г. о.; решение № 60291/20.12.2021 г. по гр.д. № 1406/2021 г., на III г.о.; решение № 60242/13.01.2022 г. по гр.д. № 339/2021 г. на III г.о.; решение № 87/08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г. на III г.о.; решение № 730/04.12.2025 г. по гр.д. № 1650/2025 г. на IV г.о.; решение № 241/20.12.2023 г. по гр.д. № 3717/2022 г. на III г.о. и др., дадените в постановлението указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД са доразвити в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ за дейност на органите на съдебната власт, довела до нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Приема се, че такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 законодателят примерно е изброил обстоятелства /общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора/, които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав това непозволено увреждане, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и 2 решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия и се съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние на последния и др./, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението /залога/, което делото е имало за пострадалия /вкл. процесуалното му качество в него/ и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед на конкретния спор. Размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Следва да се отбележи, че според съдебната практика на ВКС неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото /решение № 6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г. на ВКС; решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на ВКС; решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на ВКС и др./. Обичайните вреди са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че резултатът от престъпното деяние да бъде възмезден. Вредите над обичайните подлежат на установяване, като обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Когато уврежданията са идентични - вредите са резултат от идентична дейност, осъществена по отношение на различни страни, но по едно и също дело, независимо че за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е еднакъв, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници. Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ /чл. 235, ал. 3 ГПК/. Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните 3 състезания пред съответната инстанция по съществото на спора. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че не са спорни действията на българската държава срещу ищеца в периода 1985 г. -1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което Е. търси обезщетение. Приел е за безспорно установено обстоятелството, че наказателното производство по сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не е прекратено /на 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване било отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено/.

Съдът е посочил, че ищецът е фигурирал в списъка на лицата, определени в хода на досъдебното производство като пряко пострадали /въдворявани в затвора Б./ и е бил разпитан по досъдебното производство като свидетел и конституиран като пострадало лице на 21.06.2002 г. Същият подал жалба срещу постановлението за спиране на наказателното производството от 04.10.2018 г. На 08.01.2022 г. поискал да бъде променена правната квалификация на обвинението. На същата дата поискал и да участва като пострадало лице в досъдебната фаза на производството. На 13.06.2022 г. обжалвал и постановлението за прекратяване на наказателното производство от 31.05.2022 г. По делото били ангажирани доказателства, установяващи, че през 2005 г. учреденото в Република Турция Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, една от дейностите на което била защита интересите на репресираните изселници от България, сезирало Народното събрание на РБ за забавянето на сл.д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена проверка от инспектората към Министерство на правосъдието. Ищецът М. Е. бил член на сдружението, видно от приложеното удостоверение 22.03.2024 г. без обаче да е установено към кой момент е станал такъв.

Въззивният съд е приел, че предявения иск е доказан по основание. Посочил е, че от образуването на делото на 31.01.1991 г. до момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство е с продължителност над 34 години. Въз основа на примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, съдът е приел, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 Конвенцията. Посочил е, че независимо от установената фактическа и правна сложност, характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, броя на обвиняемите и множеството пострадали 4 лица и произтичащия от това обем на процесуално - следствените действия, както и факта, че част от пострадалите са починали, а други живеят на територията на Република Турция, то продължителността на производството значително надхвърля законоустановените срокове до степен, че това забавяне е довело до изтичане и на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт.