Решение № 3470 от 07.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3470 гр. Пловдив, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20265330100192 по описа за 2026 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищецът Х. К. К., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. М. М., е предявил против „Транскарт Файненшъл Сървисис” АД, ЕИК: 131397565, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Силистра“ № 8, представлявано от и. д. Ю. А. С., иск за признаване на установено, че рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от *** е нищожен, поради противоречие със ЗЗД и ЗПК.

При условията на евентуалност, се предявява иск за признаване на установено, че клаузата на чл. 14 ал. 1 т. 3 от рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от ***, въз основа на която е сключен договор за гаранция, е нищожна, поради противоречие със ЗПК, ЗЗД и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, за срок от 12 месеца, при ГПЛ- 18, 9 %, ГПР30, 19 % и обща сума за връщане- 1 145, 32 лева. В чл. 14 ал. 1 т. 3 е предвидено, че при неизпълнение на задължението за погасяване в срок на минималните вноски по кредита, до клиента се изпращат съобщения и начисляват такси, в размер на 15 лева за всяко едно уведомление.

Твърди се, че договорът за кредит/ клаузата за тези такси за уведомления по него били нищожни, поради противоречие със закона. На първо място, договорът не отговарял на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени лихвеният процент и 1 условията по прилагането му. На второ място, не била спазена и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не ставало ясно как точно в формиран ГПР, като липсвала методика за това, както и кои разходи са включени в него. Отделно, не била спазена и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото сумата за таксите за уведомление не била включена в ГПР и така потребителят се въвеждал в заблуждение за действителните разходи по кредита. Сумата по тези такси представлявала разход по кредита, защото била свързана с него и се заплащала от потребителя. По този начин в договора не бил посочен реалният му размер, а по- нисък от действителния, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика. При условията на евентуалност, се твърди, че клаузата, предвиждаща тези такси за уведомления, била нищожна, поради противоречие с чл. 33 от ЗПК, а също така била и неравноправна. Тя водела до нееквивалентност на престациите, накърнявала добрите нрави, нарушавала принципите на справедливост и добросъвестност в гражданския оборот и водело до неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузата не била и индивидуално уговорена, а част от предварително съставени уговорки, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. Моли за признаване на установено, че договорът/ клаузата за таски за уведомление при просрочие са нищожни. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, а пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска.

Твърди се, че лихвеният процент не бил променян през време на договора, поради което нямало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Били спазени изискванията и на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК, защото ГПР бил посочен като % и сума, а в ОУ била разписана методиката за изчисляването му. В него като разходи не се включвали тези разходи, които клиентът заплаща при неизпълнение на задълженията си, в това число и оспорената такса за уведомление. Отделно, клиентът бил информиран за ценовата листа на тези допълнителни разходи, които ще дължи при неизпълнение на задълженията си. Договорът отговарял на всички изисквания на закона, а оспорената клауза не била в противоречие с чл. 33 от ЗПК, защото в нормата на чл. 14 ал. 1 т. 3 не се предвиждало начисляване на такси, а само извършване на определени действия от кредитора. Клаузата не била неравноправна, нито пък противоречала на добрите нрави, като тя не била във вреда на потребителя и не накърнявала интересите на ищеца. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. В с.з. страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от ***, сключен между страните, на ищеца е предоставен кредитен лимит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 18, 90 %, годишен процент на разходите- 30, 19 %.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за кредит, ценова листа към него, както и общи условия.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира 2 следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 30, 19 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 18, 90 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 10 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията 3

(начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 18, 90 % месечно, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба.

Оттук- предявеният установителен иск за недействителност на кредита е основателен, поради неспазване на императивните изисквания на специалния ЗПК и следва да се уважи, без да е необходимо да се излагат повече съображения или да обсъждат всички изложени от страните аргументи. При това положение, евентуалният иск не следва да се разглежда, доколкото не са се сбъднали процесуалните предпоставки за произнасяне по него.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева/ 25, 56 евро, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Той освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. М. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая само за ориентир, като то следва да възлиза на сумата от 240 евро с ДДС вр. параграф 2а (доколкото са представени данни, че адвокатът е регистриран по ДДС), платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Транскарт Файненшъл Сървисис” АД, ЕИК: 131397565, със седалище и адрес на управление: град София, ул.

„Силистра“ № 8, представлявано от и. д. Ю. А. С., от една страна и Х. К. К., ЕГН:

**********, от ***, от друга, че рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от *** е нищожен, поради противоречие със ЗЗД и ЗПК.

ОСЪЖДА „Транскарт Файненшъл Сървисис” АД, ЕИК: 131397565, със седалище и 4 адрес на управление: град София, ул. „Силистра“ № 8, представлявано от и. д. Ю. А. С., да заплати на Х. К. К., ЕГН: **********, от ***, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 25, 56 евро (двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента).

ОСЪЖДА „Транскарт Файненшъл Сървисис” АД, ЕИК: 131397565, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Силистра“ № 8, представлявано от и. д. Ю. А. С., да заплати на адвокат М. В. М., с адрес: ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Х. К. К., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 240 евро (двеста и четиридесет евро) с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________