Решение № 5435 от 08.12.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 4872/2025
- Вид
- Решение № 5435
- Подписан
- 08.12.2025
- В сила
- 30.12.2025
- Състав
- Диляна Василева Славова
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 55, ал. 1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 5435 гр. Пловдив, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330104872 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето от ЗЗД във вр. с чл. 11 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД от Г.
Ч. Я., ЕГН: **********, от село М., община Р., област П., чрез пълномощника му адв. Д. М., против „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Изток“, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 16А, ет. 1 офис № 2, представлявано от **** З. С. Р., за признаване за установено, че договор за кредит № *****/ **** г. е нищожен, а в условията на евентуалност да се признае за установено, че е нищожна клаузата предвиждаща „такса разглеждане“ и иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 108,06 лева – недължимо платена по нищожния договор, а в условията на евентуалност – да заплати сумата от 94,58 лева, представляваща недължимо платена „такса разглеждане“, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 14.03.2025 г., до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ****/ **** г., по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 400 лева, при ГПР – 49,70% и ГЛП – 41%. Дължала се и допълнителна услуга „такса разглеждане“ в размер на 94,58 лева. По кредита била заплатена сумата от общо 508,06 лева, с която ищецът погасил всички задължения, а именно: главница – 400 лева, лихва – 13,48 лева и такса разглеждане – 94,58 лева. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен – не били посочени приложимият лихвен процент и условията по прилагането му, а и не било ясно как е образуван размерът на ГПР и какво точно включва като разходи. Нямало информация дали 1 освен лихвата, в ГПР се включвала и таксата разглеждане, като така по ясен и разбираем за потребителя начин не ставало ясно кои компоненти оскъпяват кредита. Налице било и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и доколкото ГПР не бил реално приложеният, съществувала заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. Твърди се също, че и клаузата предвиждаща такса за разглеждане била недействителна, на основание чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Тази клауза противоречала на принципите на справедливостта и добросъвестността в търговския оборот и отношения, доколкото била налице явна нееквивалентност на насрещните престации. Клаузата била уговорена в ущърб на потребителя и водела до неоснователно обогатяване на другата страна. Така подлежащата на връщане сума значително се увеличавала и сумата, която трябвало да се върне по кредита, била във висок размер, поради което се явявала неравноправна на основание чл. 143, т.5 ЗЗП. Посочената клауза била нищожна и поради това, че се стигало да нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР.
С допълнителна молба ищецът уточнява, че претендирана сума от 108,06 лева е формирана от такса разглеждане в размер на 94,58 лева и договорна лихва в размер на 13,48 лева.
Моли се за признаване на нищожността на договора/ клаузата за такса разглеждане, както и за връщане на платените над главницата суми по договора/ процесната клауза.
Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който се признава, че между страните бил сключен процесният договор за кредит, при съответните параметри, както и платените по него суми. Твърди се, че ищецът получил небходимата преддоговорна информация относно разходите по кредита му, като сам поискал да се възползва от услугата бързо разглеждане, която не била задължително условие за отпускане на заема. Неоснователно било твърдението за недействителност на договора – в същия било посочено, че размерът на лихвата е фиксиран. Не било допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като процесният договор съдържал информация относно лихвания процент по кредита, условията за прилагането му, както и целият размер на договорната лихва в парично изражение, което правело клаузата индивидуално уговорена и равноправна. Отделно, ГПР бил точно посочен, защото незадължителните услуги като бързото разглеждане, не били елемент от формирането му. Посочва, че недействителността на клаузата не влече недействителност на целия договор. Също така законодателят давал възможност на кредитора да събира суми за незадължителни услуги, още повече, че те били описани ясно в СЕФ и потребителят бил запознат с тях и изрично ги бил заявил, като се възползвал от тях.
Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства 2 се установява, че на 14.11.2023г. е сключен договор за кредит № *****, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 400 лева при ГПР – 49,70% и ГЛП – 41% за срок от 30 дни. Предвидено е в договора заплащането на лихва в размер на 13,48 лева и такса за бързо разглеждане в размер на 94,58 лева, като е посочена и общо дължимата сума по кредита- 508,06 лева.
Между страните не е налице спор и относно факта, че ищецът е заплатил всички суми по договора в размер на общо 508,06 лева, с които е погасил главница в размер на 400 лева, договорна лихва в размер на 13,48 лева и такса за бързо разглеждане в размер на 94,58 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за кредит от **** г., ведно с Общи условия и преддоговорна информация- стандартен европейски формуляр.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,70%, а възнаградителната лихва- 41% годишно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че таксата за бързо разглеждане на кредита в размер на 94,58 лева е включена в общо дължимата сума по договора, която след прибавянето й възлиза на 508,06 лева.
3
Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144,т 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.
По гореизложените съображения предявеният иск ще се уважи, като се прогласи нищожността на договора за кредит, сключен между страните.
В тази хипотеза, на основание чл. 23 от ЗПК ищецът дължи само чистата стойност на получената в заем сума в размер на 400 лева. Между страните няма спор, че ищецът е заплатил по договора сумата още 108,06 лева, която предвид нищожността на договора е недължимо платена и подлежи на възстановяване от ответното дружество, ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба в съда- 14.03.2025г. до окончателното изплащане.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се констатираха от съда в размер на 100 лева заплатена държавна такса.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.
Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, конкретната фактическа и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия следва да се определи в минималния предвиден в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. размер от 480 лева с ДДС. Макар в случая да са предявени два обективно съединени иска не следва да се определя отделно възнаграждение по всеки от тях, тъй като осъществената защита на практика е една и съща.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК:
202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Изток“, бул. „Д-р Г.М.
Димитров“ № 16А, ет. 1 офис № 2, представлявано от **** З. С. Р. и Г. Ч. Я., ЕГН:
**********, от село М., община Р., област П., че Договор за кредит № ****/ **** г. е нищожен.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Изток“, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 16А, ет. 1 офис № 2, представлявано от **** З. С. Р. да заплати на Г. Ч. Я., ЕГН: **********, от село М., община Р., област П. сумата от 108,06 лева /сто и осем лева и шест стотинки/, недължимо платена по Договор 4
Разпечатката съдържа 36 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5244a229-c4c0-485f-ac97-0e69e65c18fb