Решение № 444 от 09.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 444 гр. Варна, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марина Георгиева при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело № 20253110109264 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени искови претенции от И. С.

Х., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „Е. Г.“ № **, ет.**, ап.** както следва:

1/ срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: град С., район Л., бул. „Д. Н.“ № **, ет.**, ап. ** с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем № ********/29.05.2023 г. е нищожен поради противоречието му със закона, на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК

2/ срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град С., район Л., бул. „Д. Н.“ № **, ет.**, ап. ** с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за гаранция № ********/29.05.2023 г. е нищожен поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал.1, пр.2 ЗЗД Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения:

На 29.05.2023 г. е сключила договор за паричен заем с „И. А. М.“ АД като й е предоставен заем от 2500 лева при фиксиран ГЛП от 35% и ГПР от 41,41%. Следвало е да върне сумата от 2942,16 лева – главница и лихва. На 29.05.2023 г. е била задължена да сключи и договор за гаранция с „Ф. Б.“ ЕООД, с оглед отпускането на паричния заем и за обезпечаване задълженията по договора за паричен заем. Уговорено е възнаграждение за гарант на стойност 2193,84 лева, дължимо на вноски към погасителните вноски по договора за заем като кредиторът „И. А. М.“ АД е овластено да приема плащания вместо поръчителя. Твърди, че договорът за паричен заем е 1 нищожен, тъй като договора не отразява правилно ГПР, тъй като последния е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включено възнаграждението за поръчител. Посочването на ГПР по-нисък от реалния е заблуждаваща търговска практика. Договорът за паричен заем противоречи на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което е нищожен. Същият не отразява правилно ГПР и липсва посочване на методиката на неговото формиране, както и кои точно компоненти са включени в него и как се формира същия. Договорът за гаранция е нищожен поради заобикаляне на закона, тъй като цели забранен правен резултат – да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора. Гарантът е предварително определено, свързано с кредитора лице и е предвидено възнаграждението да се заплаща на кредитора, не на гаранта, поради което гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито получава възнаграждение. Моли за уважаване на исковите претенции и да не се присъждат разноски на ответника като се позовава на решения на СЕС.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „И. А. М.“ АД. Оспорва договорът за паричен заем да противоречи на законовите изисквания на ЗПК като твърди, че ГПР правилно отразява разходите по кредита за потребителя. Твърди, че единственият разход по договора е дължимата лихва и същата е включена в ГПР. Оспорва, че следва договора да съдържа начина на формиране на ГПР. Твърди, че задължението му се изчерпва с посочване на математическата стойност на ГПР, под формата на процент. Оспорва, че в договора за паричен заем следва да се включи и възнаграждението, определено по договора за поръчителство. Оспорва същото да е част от общия разход, тъй като договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение. Сключването на договор с трето лице, не е необходимо условие за сключване на договора за паричен заем. Изчисляването на ГПР е към момента на сключване на договора за паричен заем, а договора за гаранция е сключен в последствие, поради което не следва да се включва в ГПР. При промяна на условията на договора, не се изчислява ново ГПР.

Твърди, че ищецът е бил запознат при сключване на договора относно обезпечението и срока му за представяне. Имал е време още преди сключване на договора да избере вида обезпечение, необходимо с оглед диверсифициране на риска. Оспорва и че невключването на възнаграждението на гаранта да представлява заблуждаваща практика. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Ф. Б.“ ЕООД. В него оспорва договора за гаранция да е нищожен като посочва, че същият е действителен и отговаря на изискванията на закона като може да предоставя гаранционни сделки по занятие, в рамките на дейността, за която е регистрирано. Сключения договор не е за поръчителство, а за предоставяне на услуга по издаване на гаранция за плащане в полза на кредитора с наредител заемополучателя. За предоставената услуга се дължи възнаграждение.

Оспорва договорът за предоставяне на гаранция да противоречи на добрите 2 нрави като излага подробни аргументи, че договорът е сключен в съответствие с принципа на добросъвестността и справедливостта. Оспорва договорът да е сключен при липса на основание. Оспорва клаузата относно дължимата възнаградителна лихва по договора за паричен заем да е нищожна, както и че в ГПР следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, тъй като последният е подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. Оспорва и договорът за предоставяне на гаранция да заобикаля разпоредбите на ЗПК. Свързаността между кредитора по договора за паричен заем и кредитора по договора за предоставяне на гаранция не е основание да се включва възнаграждението по договора за гаранция в ГПР. Към момента на сключване на договора за паричен заем липсва основание за включване на възнаграждението по договора за гаранция в ГПР, тъй като същият се сключва след договора за паричен заем и влиза в сила, три дни след сключването му, ако не се представи друг вид обезпечение. „И. А. М.“ е овластено да получи сумите, дължими за възнаграждение, за улеснение на длъжника, но същите не постъпват в неговия патримониум. Оспорва да се цели оскъпяване на кредита, чрез сключване на договора за предоставяне на гаранция, както и да се заобикаля нормата на чл.

19, ал.4 ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено по възлагане на ищцовата страна. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените в производството разноски.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Обявени за безспорни между страните са следните обстоятелства: между И. С. Х., ЕГН ********** и „И. А. М.“ АД, ЕИК ******** е сключен договор за паричен заем № ********/29.05.2023 г., както и че между И. С. Х., ЕГН ********** и „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* е сключен договор за гаранция № ********/29.05.2023 г.; че дължимото възнаграждение по договора за гаранция не е включено в ГПР на договора за паричен заем.

Установява се от приложения по делото договор за паричен заем № ******** от 29.05.2023 г. сключен между страните по делото, че на 29.05.2023 г. между заемодателя “И. А. М.” АД и И. С. Х. -заемател е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на заем сума в размер на 2500 лева, а заемателят се е задължил да я върне на 24 вноски, заплащайки лихвен процент в размер на 35% и ГПР в размер на 41.41. В чл. 4 от договора за паричен заем е посочено, че заемателят се задължава да предостави едно от посочените обезпечения – две физически лица поръчители, отговарящи на изискванията, разписани в договора, банкова гаранция с бенефициер или одобрено от заемодателя дружество - гарант. В договора е отразено, че първата погасителна вноска е с падеж 13.06.2023 г., а последната с падеж 30.04.2024 година, като е посочен размер на дължимата вноска – 122.59 лева. Между ищеца – И. Стефочова Х. и търговско дружество «Ф. Б.» ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № ******** от 29.05.2023 г., по силата 3 на който търговското дружество се е задължило да обезпечи задълженията на кредитополучателя по процесния договор за предоставяне на потребителски кредит, за което потребителят - Х. се е задължила да заплати сума в размер на 2193.84 лева, платима на 24 месечни погасителни вноски с падеж на първа вноска на 13.06.2023 г. и падеж на последна вноска 30.04.2024 г. и размер на всяка вноска в размер на 91.41 лева. В чл. 3, ал.3 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че «И. А. М.» АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор, а в случай че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към «И. А. М. АД и на задължението на потребителя към гаранта по този договор, с внесената сума приоритетно се погасяват задълженията към гаранта. Приет по делото е погасителен план, от който е видно, че възнаграждението за предоставяне на гаранция фигурира в същия.

С оглед гореизложената фактическа обстановка и при съблюдаване на относимите правни норми, съдът намира следното от правна страна:

По предявения установителен иск срещу „И. А. М.“ АД, с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, 4 комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС).