Решение № 2327 от 06.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2327 гр. София, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100503353 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20255/08.11.2024 г., постановено по гр. д. № 20241110133984 по описа за 2024 година на СРС, ГО, 36 състав, Агенция "Пътна инфраструктура", БУЛСТАТ:

000695089, е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, да заплати на М. Б. П., ЕГН **********, сумата от 18 542,44 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по лек автомобил марка „Ауди“, модел „С 5“, с рег. № **** в резултат на ПТП, настъпило на 09.05.2024 г., възникнало поради попадането на автомобила в несигнализирана дупка на пътното платно - част от пътната мрежа, стопанисвана от Агенция „Пътна инфраструктура“, ведно със законната лихва от датата на инцидента - 09.05.2024 г. до окончателното плащане

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Агенция "Пътна Инфраструктура", в която се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, за което излага подробни мотиви. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения главен иск. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на насрещната страна.

Въззиваемият М. Б. П. оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че жалбата е неоснователна и необоснована, а постановеното решение е валидно, допустимо, правилно и обосновано. Счита, че не са налице нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи, че при постановяване на решението съдът е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил и възраженията на ответната страна. С оглед на това, счита, че първоинстанционният съд е достигнал до правилни изводи по съществото на спора, въз основа на което е уважил и предявения иск. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Постъпила е и частна жалба с вх. № 339082 от 24.10.2024 г. от АГЕНЦИЯ“ПЪТНА 1

ИНФРАСТРУКТУРА” ОБЛСТНО ПЪТНО УПРАВЛЕНИЕ-СОФИЯ с правно основание чл.

275 от ГПК и чл. 274 от ГПК, с която се обжалва Определение от 23.10.2024 г./в съдебно заседание/ на СРС, ГО, 36-ти състав, по гр. дело № 20241110133984/2024 г., с което решаващия съд е обективирал отказ от отвод, по искане на процесуалния представител на Агенция „Пътна инфраструктура”. Моли за отмяна на постановеното Определение от 23.10.2024 г. като неправилно и незаконосъобразно, а делото да бъде върнато на Софийски районен съд за разглеждане от друг състав.

Постъпил е отговор на частна жалба с вх. № 388698 от 02.12.2024 г. от М. Б. П., в който се изразява становище, че частна жалба е допустима, но но същество неоснователна и моли да бъде оставена без уважение

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Производството по делото е образувано по предявен от М. Б. П. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1000 лева, предявена частично от 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди по лек автомобил марка „Ауди“, модел „С 5“, с рег. № **** в резултат на ПТП, настъпило на 09.05.2024 г., възникнало поради попадането на автомобила в несигнализирана дупка на пътното платно - част от пътната мрежа, стопанисвана от Агенция „Пътна инфраструктура“, ведно със законната лихва от датата на инцидента - 09.05.2024 г. до окончателното плащане.

С доклад по делото съдът е обявил безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: процесния участък е част от Републиканската пътна мрежа, както и че същият се стопанисва и поддържа от ответната агенция. Този факт е отделен за безспорен и с доклада по делото на първоинстанционния съд. СРС правилно посочва, че, разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Закона за пътищата регламентира собствеността върху републиканските пътища, като за титуляр на правото на собственост върху същите е определена Държавата.

На основание чл. 30 и сл. от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на републиканските пътища се осъществяват от Агенция „Пътна инфраструктура”.

Следователно първоинстанционния съд изтъква, че Агенция „Пътна инфраструктура”, като собственик на републиканските пътища и задължено във връзка с поддръжката им лице, се явява пасивно легитимирана по искове за вреди, причинени от необезопасени препятствия по пътната настилка. Същото се обосновава и от факта, че служители на ответната агенция не са положили дължимата грижа да обезопасят дупката в пътното платно, като по този начин са предпоставили и настъпването на вредоносни последици от нея. Установената дупка на пътното платно представлява „препятствие на пътя” по смисъла на § 1, т. 19 от 2

ППЗДвП, тъй като нарушава целостта на пътното покритие и създава опасност за движението. Доколкото не се твърди, а и не се установи, че тази дупка е била обезопасена с нарочен пътен знак, който да указва на водачите да я заобиколят, за да продължат движението си (аргумент от чл. 52, ал. 1 ППЗДвП), а и да е имало каквато и да е друга указателна табела или сигнализация, ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 30 ЗП и чл. 13 ЗДвП.

Налице е бездействие на служителите на ответната агенция, натоварени със задължението да сигнализират препятствията по пътя и да ги отстраняват, с което да обезпечават безопасността на движението, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД, ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди. При така установената правна уредба се налага изводът, че за поддържането и ремонта на пътя е отговорна ответната Агенция „Пътна инфраструктура“. Безспорно причините, провокирали нарушаването целостта на пътната настилка, биха могли да бъдат от различен характер: да се коренят както в измененията, които тя е претърпяла с течение на времето и под въздействие на други обективни фактори, като например атмосферни условия и тежестта на преминаващите пътни превозни средства, така и от човешко въздействие върху нея. За настоящия правен спор тези причини са без значение, тъй като във всички случаи е налице виновно поведение (бездействие) на служители от Агенцията по поддържането и ремонта на пътя. Следователно, налице е основание за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Без значение за отговорността на ответната Агенция пред ищеца е и обстоятелството дали ремонтът и поддръжката е възложено на договорно основание на трето лице, към което ответникът евентуално би могъл да упражни регресните си права. Без значение за отговорността на ответника е и обстоятелството дали процесното събитие представлява покрит застрахователен риск и дали увреденият автомобил е застрахован, тъй като настоящото производство е образувано по предявен пряк иск на увреденото лице срещу възложителя на причинителя на вредата (чл. 49 ЗЗД), а не е предявен регресен иск от застраховател по „Каско“, за да има значение релевираното възражение.

По делото е бил представен Протокол за ПТП № 1925289/09.05.2024 г., от съдържанието на който се установява, че на на 09.05.2024 г., около 20:50 часа лек автомобил „Ауди“, модел „С 5“, с рег. №2 **** се движи по ул. „Околовръстен път“, с посока от ул.

„Челопешко шосе“ към с. Казичене и в района на моста над бул. „Ботевградско шосе“ превозното средство преминава през необезопасена дупка пълна с вода, в следствие на което самокатострофирал в нея и уврежда ходовата си част, десни гуми и джанти и е налице констатиран теч.

Пътят, на който е настъпило процесното ПТП - ул. „Околовръстен път“ е част от републиканската пътна мрежа, респ. съществуването на задължение за Агенцията "Пътна инфрастуктура" като юридическо лице да осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл.

13 ЗДвП. Агенцията като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30 ЗП и чл. 13 ЗДвП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на последните във връзка с обозначаване на откритата шахта им е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.

Наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, съдът намира за неоснователно.

Следва да се отбележи, че в дължимата грижа при управление на МПС не се включва изискване за знание на неравностите по пътя или презумиране за наличие на такива.

Необозначената и несигнализирана дупка не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за водача да избира скоростта така, че да може да спре.

По частната жалба:

Частната жалба е неоснователна.

3

По отношение на възраженията за наличието на основания за отвод на първоинстанционния състав следва да се посочи, че съгласно чл. 2 ГПК съдът дължи да разгледа всяко отправено до него искане за защита или предписано от закон съдействие, а гаранция за осъществяване на тази функция е прокламираната в чл. 117, ал. 2 от Конституцията на Република България независимост на съдебната власт и обвързаност на съдиите, натоварени да я осъществяват, единствено от общоприети правила. В тази насока недопустимо е участие на съдия при решаване на делото, когато съществуват конкретни факти, поставящи го в особено отношение с някоя от страните по спора или спрямо благото, обект на спора и тази специфична връзка провокира съмнение у съдията, че ще бъде в състояние да осигури безпристрастно решение или обективно съществуващото отношение провокира разумно съмнение у обективния наблюдател. При това меродавно при решението дали съдия да бъде отведен не е субективното усещане у страната и формираното на тази основа отношение към съдебната институция или отделния съдия, а единствено съществуващо отношение у съдията било към предмета на спора, било към страна по делото, т. е. дали при конкретните обстоятелства опасенията са обективно оправдани.

Необходими са факти, от естество при субективна преценка /лични убеждения на конкретен съдия/, и обективна преценка /легитимна външна причина /, да насочат за възможна пристрастност на съда, съобразно практиката на ЕСПЧ /ЗЗ. Nortier v Netherlands, 13924/88, 24 август 1993 г, също така Hauschildt v Denmark, Kiprianou v Cyprus и др/. Наличието на такива конкретни основания не се твърди по делото, нито е надлежно доказано. Поради изложеното правилен е изводът на първоинстанционния съд, че не се сочат причини, които да налагат отвод на съдебния състав, както и не се посочва нито една от хипотезите визирани в разпоредбата на чл. 22 ГПК. Поради горното, частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение следва да се потвърди.