Решение № 261790 от 23.12.2020, Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№

261790 гр.Варна, 23.12.2020год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ШЕСТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ , в публично заседание проведено на двадесет и пети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ:РУМЯНА

ХРИСТОВА при секретаря ГАЛЯ ДАМЯНОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.дело №3434 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по повод предявени искове от Т.В.Р., ЕГН: **********, действаща лично за себе си и в качеството й на майка и законен представител на А.Д.Г., ЕГН: ********** и Д. Д. Г., ЕГН: **********, чрез адв.Д.М.Т. от

ВАК срещу „О. П.“ЕАД, ЕИК:*.

Ищците претендират от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да им заплати сумата в размер на общо от 300

000 лв. (триста хиляди лева), по 100 000лв (сто хиляди лева) за всеки един от тях, както и мораторна лихва върху претендираните суми за неимуществени вреди за периода от датата на злополуката до деня на завеждане на исковата молба, както и законната лихва върху сумата от момента на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, съставляващи болки и страдания, резултат от смъртта на Д.Г. Д., настъпила от трудова злополука, осъществена на 21.09.2019г., като претендират да им бъдат присъдени и сторените по делото разноски.

Ищците аргументират правен интерес от предявените искове, навеждайки следните фактически твърдения:

Ищцата излага, че с лицето Д.Г. Д. ЕГН:********** са живели на семейни начала. От съвместното им съжителство са родени децата

А.Д.Г. и Д.Д.Г..

Д.Г. Дяков и ответникът „О. П." ЕАД са били в трудови правоотношение по силата на сключен Трудов договор №262/14.11.2018г., съгласно който мъжът й и баща на децата им е бил назначен на длъжността „водач на мотокар" в предприятието на ответното дружество „О. П." ЕАД На 21.09.2019Т. съгласно графика за месец септември 2019г., Д.Г. Д. е с работно време от 07:30ч до 19:30ч. с едночасова почивка от 12ч. Около 07:00ч., обичайно Д.Г. Д. излиза от дома им в с.Д. и потегля на път за работното си място в предприятието на ответното дружество в гр.Варна, Южна промишлена зона, като обичайно през пролетно, летния и есенния сезон, се придвижва до работното си място с личния си мотор. По главен път 1-2, по посока Варна, на кръстовището с ул.А. Л., с Т., Д.Г.Д .бива блъснат от ЛА Фолксваген Туран с водач Н. Б. Н., за което е съставен протокол за ПТП. В следствие на ПТП, Д.Г. Д. е приет на 21.09.2019г. по спешност в Отделение по анестезиология и интензивно лечение на МБАЛ „Св. Анна - Варан" АД, и на 29.09.2019г. умира следствие на претърпяното ПТП.

Злополуката е призната за трудова с Протокол №5101-03-214#6 от 29.10.2019г. на НОИ - ТП Варна и Разпореждане №5104-03-239 от 01.11.2019г. на НОИ - ТП Варна.

Съгласно правната норма на чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука се ангажира отговорността на работодателя. Видно от законовата разпоредба, фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя при увреждане здравето на работника или служителя, имаща по същество обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между работодателя и пострадалия работник/служител, 2) професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника/служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила телесното увреждане, 3) неимуществена вреда, претърпяна от пострадалото лице и 4) причинна връзка между трудовата злополука и неимуществените вреди.

Не е спорно между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са отразени в посочения по-горе Протокол и разпореждане на НОИ. След като злополуката, на осн. чл. 60, ал. 1 от КСО е призната за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО, на осн. чл. 200, ал. 1 от КТ работодателят дължи обезщетение за претърпените от всички кредитори болки и страдания, пряка и непосредствена последица от претърпяната вреда.

Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, приложима и към обезщетенията по чл. 200 КТ по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Размерът на обезщетението на неимуществените вреди е ограничен от законодателя единствено от критерия на справедливостта - чл. 52 от ЗЗД.

Съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, при смърт на работник при непозволено увреждане, каквото е трудовата злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, би се определил от съда по справедливост.

С Тълкувателно решение № 1/2016 г. от

21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г., което има задължителен характер, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

След смъртта на Д.Г. Д. за ищците настъпват дълбоки и непоправими вреди, емоционални и психически. Д. е човекът опора за ищцата и нейните деца, баща любящ партньор и прекрасен човек. След неговата смърт както тя така и техните две деца изпадат в тежко психическо състояние трудно приемат загубата на Д., на когото разчитат както за морална и емоционална подкрепа и опора в живота.Сломени са от загубата на Д., постоянно плачат и не могат да повярват че се е случила тази злополука. Децата са във възраст в която най- много им е необходима бащината обич и емоционална подкрепа, а тя като тяхна майка е лишена от възможността да отгледа децата си заедно с техния баща. Д. е в разцвета на своя жизнен път. Злополуката лишава децата и негови преки наследници от бащина подкрепа в живота, от упора в трудностите и в цялостното тяхно развитие като личности.

С настоящата искова молба сезират съда с искане за репариране и възмездяване на претърпените от тях: Т.В.Р. - като партньорка и живееща на семейни начала със загиналия, А.Д.Г. и Д.Д.Г. - като деца и законни наследници на загиналия Д.Г. Дяков, неимуществени вреди в следствие на настъпилата смърт на Д.Г. Дяков в това число, но не само: загубата на морална опора и подкрепа, понесени от ищците и близки на починалия, болки и страдания, прекратена следствие на смъртта дълбока емоционална връзка с починалия, следствие на което търпените от близките болки и страдания са продължителни. Обезщетение за претърпени неимуществени вреди изразяващи се в лишена завинаги обич, емоционална и морална подкрепа, прекъснати мечти и надежди свързани с починалия Д.Г. Д., включително и за бъдеща опора, като претендират обезщетение от ответното дружество и работодател в размер на общо от 300 000 лв. (триста хиляди лева), по 100 000лв (сто хиляди лева) за всеки от тях.

В срока за отговор на исковата молба, ответникът депозира отговор.

Счита, че предявеният иск е процесуално недопустим. В този смисъл твърди, че ищците не са активно материално правно и процесуално легитимирани по предявения иск, т.е. налице е липса на процесуално право на иск.

Съгласно правната доктрина и съдебна практика наличието на процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, за която Съдът следи служебно. Ненадлежната страна няма процесуално право на иск и не може да участва в процеса в това качество. Ако искът е предявен от нелегитимиран ищец, производството следва да бъде прекратено. В подкрепа на горното, моли съда да има предвид следните съображения:

По делото не се установява тримата ищци да са наследници по закон на починалия Д.Г.

Д. По делото са представени удостоверения за раждане на втория и третия ищец, но от същите не се установява по безспорен начин, че тези две лица имат качеството на наследници. В тази връзка заявява, че оспорва този факт, като твърди, че А.Д.Г. и Д.Д.Г. нямат качеството на наследници по закон, респ. няма право на иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, предмет на настоящото дело.

На следващо място, твърди, че ищцата Т.В.Р., също не е материално правно и процесуално легитимирана по предявения иск. Безспорно се установява по делото, че същата няма качеството на наследник по закон на починалия Д. Същевременно ищцата Р. твърди, че е живяла на семейни начала с Д. Д. и се позовава на Постановление №4 от 25.05.1961 год. на Пленума на Върховния съд и на Тълкувателно решение №1/2016 год. от 21.06.2018 год. на ОСНГТК на ВКС по тълкувателно дело 31/2016 год., с което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди са лицата създали трайна и дълбоко емоционална връзка с починалия. Счита, че цитираната съдебна практика е неприложима, защото тя се отнася до случаите на причинена смърт при непозволено увреждане, т.е. в резултат на деликт. В тази връзка твърди, че следва да се възприеме преобладаващата съдебна практика на Върховния касационен съд, с която се приема, че отговорността на работодателя по чл.200 от КТ е договорна, възниква на основание трудовото правоотношение с увредения, а това изключва правилата на деликтната отговорност по ЗЗД с изключение на въпросите, които не са уредени в глава X от КТ. На следващо място счита, че правната уредба в чл.200 - 202 от КТ очертава кръг на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили смъртта на увредения работник или служител — аргумент от чл.200, ал.5 и чл. 202 от КТ. Ето защо материално легитимирани да получат обезщетение по чл.200 от КТ от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили смъртта на работника или служителя, са онези наследници по закон на починалия, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с наследодателя и е справедливо да бъдат обезщетени за продължителните болки и страдания, които търпят от настъпилата смърт. Твърди, че в този кръг лица не попада ищцата Р., поради което няма право на иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

Съгласно чл.200, ал.5 от КТ, получаването на обезщетение по предходните алинеи от наследниците на починал поради трудова злополука или професионална болест не се смята за приемане на наследството. Регулативният потенциал на нормата не се изчерпва с пояснителния й характер, когато неин адресат е наследник, който търпи продължителни болки и страдания по причина на смъртта на наследодателя, настъпила вследствие на трудова злополука. В тази хипотеза, обхваната от чл.200, ал.5 от КТ, наследникът е кредитор по вземането за обезщетение на неимуществените вреди, които търпи поради смъртта на своя наследодател.

Регулативният потенциал на нормата не се изчерпва и с нейния изключителен характер, когато неин адресат е наследник, получил от работодателя според своя дял в наследството част от обезщетението за имуществени вреди и/или от обезщетението за неимуществени вреди по иска, който наследодателят е предявил приживе. По правило, законът фингира приемане на наследството, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството (чл.49, ал.2 от ЗН), но не и в обсъжданите две хипотези. Те попадат в изключението от чл.200, ал.5 от КТ.

Съгласно чл.202 от КТ, за изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители, съобразно правилата на раздел II в глава XX от КТ. Разпоредбата урежда регресен иск за работодателя, но чрез нейното съдържание законодателят за втори път и изрично в специалната правна уредба в раздел I от глава X от КТ сочи наследниците на починалия работник или служител като правоимащите лица да получат обезщетението по чл.200 от КТ.