Решение № 2915 от 29.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2915 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100505685 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 1895 от 05.02.2025 г., постановено по гр.дeло № 20465/2024 г. на СРС, Г.О., ІІІ Г.О., 82 състав, е отхвърлен предявения от Д. А. А., ЕГН **********, срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване срещу ищеца, привлечен като обвиняем по ДП № 11301/2023 г. на СДВР, пр.пр.№ 44192/2023 г. на СРП, приключило с прекратяване на наказателното производство поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва от 10.04.2024 г. до окончателното изплащане.

Срещу решението на СРС, 82 с-в е подадена въззивна жалба от Д. А. А., чрез пълномощника му адв.М. К., с искане същото да бъде отменено изцяло, като вместо това бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилни са изводите на съда, че 1 ищецът не е претърпял неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които подлежат на обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.149 от ГПК. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник Прокуратурата на Република България, не е депозирала по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, като в съдебно заседание чрез прокурор Славчев взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Решението е неправилно. Настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в 2 мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за липса на предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. Съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно, че:

„ От събраните по делото доказателства обаче съдът намира, че не се установява ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които да подлежат на обезщетяване от ответника на основание чл.2, ал.1, т.3, вр. чл.4 ЗОДОВ. В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск е да установи претърпени неимуществени вреди в причинна връзка с проведеното наказателно преследване, за което по делото не бяха събрани доказателства. Изводите на съда са неправилни и необосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице основания за отхвърляне на иска за неимуществени вреди, като се основава на обстоятелството, че ищецът не е установил да е претърпял твърдените неимуществени вреди, за което носи доказателствената тежест. Отговорността на държавата за вреди обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Предпоставките за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразните актове, действия или бездействия на правозащитните органи са изчерпателно уредени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Отричайки изобщо причиняването на вреди на ищеца от незаконното обвинение, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, като е нарушил материалния закон. Доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между тях. В процесния случай при наличие на постановление за прекратяване на воденото срещу ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.

В процесния случай във връзка с доводите в жалбата за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.149, ал.3 от ГПК при постановяване на обжалваното решение и с оглед данните по делото съдът приема за установено обстоятелството, че първоинстанционният съд е постановил решението си на 05.02.2025 г. преди изтичане на даденият от него на пълномощника на ищеца- адв.К. в публично заседание проведено на 04.02.2025 г., 1-седмичен срок за представяне на писмени бележки. В практиката на ВКС/ в решение № 476 от 07.07.2010 г. по гр.дело № 720/2009 г. на ВКС, ІV г.о./ се приема, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото 3 без провеждане на устни състезания. Когато съдът е дал срок за представяне на писмени бележки /чл.149, ал.3 от ГПК/ и постанови решението си преди изтичане на този срок, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за извършване на процесуалните действия по чл.149, ал.1 от ГПК. Действително в процесния случай, съдът е постановил решението си преди изтичане на даденият от него на пълномощника на ищеца- адв.К. в публично заседание проведено на 04.02.2025 г., 1-седмичен срок за представяне на писмени бележки. Ищецът не е депозирал писмени бележки по делото.

От друга страна, както е посочено в т.11 на ТР № 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г., в която е разяснена същността на писмената защита, за представянето на която съдът при условията на чл.149, ал.3 от ГПК, може да определи срок, тя не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл.149, ал.3 от ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса. В писмената защита, която съгласно чл.149 от ГПК се представя след приключване на съдебното дирене, дори и да се приеме, че тя е продължение на устните състезания по делото, страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но в писмената защита / в отсъствие на противната страна/ съгласно чл.147 от ГПК не могат да се въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да се представят нови доказателства/Р-474-2013 г. по гр.дело № 1499/11г. на ІV г.о. на ВКС/. Посоченото от въззивника- ищец нарушение на чл.149, ал.3 от ГПК не лишава страната от участие в устните състезания, доколкото дадената от съда възможност за представяне на писмена защита нито представлява част от съдебните прения, нито ги замества /в този смисъл е определение № 578 от 28.06.2017 г. по гр.дело № 589/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Писмената защита замества устните състезания с писмени доводи след заседанието в определен от съда срок, но писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда. В случая пълномощникът на ищеца е пледирал устно в проведеното съдебно заседание.

Писменото изложение трябва да съвпада с устните доводи, тъй като в противен случай делото би се решило въз основа на писмена защита от едната страна останала 4 неизвестна за другата страна. Дори да се приеме, че съдът е извършил нарушение на чл.149, ал.3 от ГПК, като е постановил решението си преди представяне на писмената защита, страната не е била лишена от участие в устните състезания, каквито са проведени от съда. В случая, дадената от съда възможност за представяне на писмени бележки, както се посочи нито представлява част от съдебните прения, нито ги замества. Освен това, дори и да се приеме, че неспазването на правилото на чл.149, ал.3 от ГПК е съществено процесуално нарушение, то това не е основание за отмяна или обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение и връщане на делото за ново разглеждане, по причина, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата съдебна инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК/.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/ ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези; 3/ищецът да е претърпял вреди; 4/ да е налице причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Искът за обезщетение съгласно чл.7 от ЗОДОВ се предявява срещу 5 държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите.