Решение № 338 от 25.10.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 338 гр. Стара Загора, 25.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело № 20235500500533 по описа за 2023 година

Производството е на осн. чл.267, ал.1 и чл.341-344 от ГПК във вр. с чл.31, ал.2 и чл.34, ал.2 от ЗС.

Въззивното дело е било образувано по подадена в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК първоначална въззивна жалба вх.№ 6309/25.05.2023г./л.3-6 от в.дело/ и коригирана въззивна жалба/л.7- 10 от в.дело/- и двете от съделителката /ответници/ Д. И. Д. от гр.К., *** против частично негативното за нея първоинстанционно Решение № 175/31.03.2023г./и впоследствие постановеното Решение за поправка на ОФГ № 288/30.05.2023г./- и двете по гр.д.№ 3061/2021г. по описа на РСгр.Казанлък, обл.Старозагорска по единствено и само по отношение на допуснатия до съдебна делба процесен недвижим жилищен имот/апартамент/, находящ се в гр.К., ***. Същата счита атакуваното в тази му част първоинстанционно Решение за неоснователно, незаконосъобразно и неправилно, като излага подробни фактически и правни аргументи в своя защита. Оспорва наличието на съсобственост между страните относно процесния недвижим имот/апартамент/ в гр.К., счита, че само и единствено тя е негов собственик на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, за което бил издаден нот.акт № 95 т.5 рег.№ 7396 дело № 807 от 15.09.2021г. на нотариус Н.К., като от събраните по делото на РС доказателства по безспорен начин се доказвало ,че тя и партньорът й Г.Д.Н. заживели в този 1 имот на семейни начала от м.август 2010г. до настоящия момент, преди това от смъртта на дядо й Д.И.Г. на ***г. до края на м.юли 2010г. никой не бил живял в апартамента, той е стоял заключен, като след смъртта на дядото им неговата съпруга Я.В.Г. заживява в другите делбени имоти, находящи се в землището на гр.М. заедно със сина си И. Д. И. /баща на ищците и ответницата/ и с неговата съжителка/майката на въззивницата/, като живеела там до смъртта си/19.11.2011г./. Родителите й никога не били живели в този апартамент в гр.К., баща й до смъртта си живеел само в имотите в землището на гр.М.. Тя заживяла от 2010г. а апартамента и установила фактическа власт върху него, живеейки там със семейството си/включващо партньорът й Г. и двете им деца/ и завладяла имота за себе си със знанието, съгласието и по настояване на собствениците на имота /бащата й и баба й/, м.октомври 2015г., м.юли и август 2018г. Моли в тази му атакувана част то да бъде частично отменено, като бъде постановено ново въззивно такова, с което да бъдели удовлетворени всички нейни делбени претенции относно него спрямо двамата ответници, със законните последици от това. Няма свои нови доказателствени искания пред настоящата въззивна съдебна инстанция.Няма претендира за присъждане на направените от нея съдебни и деловодни разноски пред двете съдебни инстанции. Въззивницата не се е явила лично или чрез процесуален представител и не е пледирала пред настоящата въззивна съдебна инстанция.

В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК има постъпили 2 бр. практически идентични писмени Отговори на в.жалба вх.№ 9084 и вх.№ 9085/и двата от 21.07.2023г./ от другите двама съделители- ответниците/братя и сестри/, пълнолетните български граждани К. И. Д. от с.Ю., *** и Д. И. Д. от гр.Б.С., ***, които считат в атакуваното му част постановеното първоинстанционно Решение за напълно мотивирано, законосъобразно и правилно, че въззивницата не е придобила по давност процесния наследствен недвижим имот/апартамент в гр.К./, поради което молят в атакуваната му част първоинстанционното Решение да бъде изцяло потвърдено, със законните последици. Нямат свои нови доказателствени искания пред настоящия въззивен съд. Нямат претенции за разноските си пред тази въззивна съдебна инстанция. Никой от двамата въззиваеми не са се явили лично или чрез процесуален представител и не са пледирали пред настоящата въззивна съдебна инстанция.

Настоящият въззивен съд, като обсъди направените във въззивните жалби оплаквания, като обсъди и становището в Отговора на другата страна, като взе предвид събраните по делото писмени и доказателства, и приложимите по казуса материалноправни и процесуални норми, както и мотивите на атакуваното Решение, намери за установено следното :

Предявени са искове с правно основание по чл.76 от ЗС и съответно по 2 чл. 34 от ЗС, като производството е в първата фаза по допускане на делбата.

Въззивният съд счита, че обжалваното първоинстанционно Решение, касаещо както обявяването на относителна недействителност по реда на чл.76 от ЗС, така и първата фаза по допускане на делбата между страните върху процесния недвижим имот/апартамент/ по реда на чл.34 от ЗС, е изцяло валидно и допустимо, постановено при липсата на съществени пороци, водещи до неговата евентуална нищожност. Обжалваното първоинстанционно Решение е правилно и обосновано, тъй като не се установиха и доказаха в хода на въззивното съдебно следствие твърдените във въззивната жалби нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения при постановяването му, поради което то следва да бъде изцяло потвърдено, ведно със законните последици от това. Обсъждайки събраните в хода на делото до момента пред РС писмени и гласни доказателства/както поотделно, така и в тяхната съвкупност/ се установи и доказа по несъмнен и безспорен начин, че първоинстанционният РС правилно е изградил вътрешното си убеждение за наличието на съсобственост, произлизаща от наследствено правоприемство между страните/от една страна/ върху процесния делбен недвижим жилищен имот/апартамент/. Въззивният съд установи, че фактическите и правните изводи на РС съответстват напълно със събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателства относно основния спорен въпрос по делото в настоящата първа фаза на делбата: Дали процесният апартамент в гр.К. е бил придобит в резултат на евентуално давностно владение от въззивницата/ответница/ Д. И. Д. или е налице съсобственост между всички страните в процеса?

Налице е класически спор относно института на придобивната давност в отношенията между сънаследници, тъй като владението върху недвижимия имот включва в себе си едновременно проявление на обективен елемент/упражняване на фактическата власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание, като на собственик/ и на субективен елемент/намерението за своене/, което е трудно доказуемо, понеже представлява психическо състояние, поради което законодателят установява оборимата законова презумпция по чл. 69 от ЗС. По принцип се предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго, като намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Презумпцията обаче ползва владелеца, а не държателя, следователно за да се приложи презумпцията, тези действия трябва да са безспорно доказани. Законовата презумпция по чл.69 от ЗС се прилага, както в отношенията между владелеца и трети лица, които може да са и собственици, така и в отношения между 3 съсобственици, независимо на какво основание е възникнала съсобствеността.

Възможно е също така предаване на владението от предишния собственик, или владелец /квазиправодаване/, което не е формален акт, а може да стане с конкулдентни действия или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл.69 във вр. с чл.83 от ЗС, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В случай на съсобственост/какъвто изначално е процесния/, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта, а ако я владее само един от тях, не винаги е ясно дали това владение се разпростира върху цялата вещ, или само върху идеалната част на този съсобственик, а за частите на другите съсобственици той упражнява само държане по смисъла на чл.68, ал.2 от ЗС, когато съсобственикът владее вещта изцяло за себе си или когато владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, като разграничителния критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага, и обратното- ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици.

В частта му за отмяна на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка решението вече е влязло в законна сила и има силата на присъдено нещо за страните по делото и за настоящия съд съгласно императивната норма на чл.297 от ГПК. Действително – видно от текста на постановлението на Нотариуса, същото се явява изцяло необосновано и немотивирано, тъй като липсва посочване от кой момент е установено упражняването на фактическата власт върху имота, дали то е било непрекъснато, явно, необезпокоявано от други, или не. По делото на РС е било безспорно установено, че въззивницата е заживяла в процесния апартамента в периода през 2015- 2016г., съвпадащ с раждане на двете й деца, официалното регистрирането на този настоящ адрес по ЗГР от нея е чак на 27.02.2018г., като постоянния такъв адрес по ЗГР въззивницата регистрира едва на 27.05.2020г. Правилно РС е преценил, че съгласно писменото признание на въззивницата на стр.2 в Отговора си на исковата молба, твърдейки, че тя била установила фактическа власт върху имота през м.август 2010г., същевременно казва „като заживява там със семейството си, включващо партньорът й Г. и двете им деца", като св.Т. сочи, че първото дете е било родено именно през 2015- 2016г.

Претенцията за извършени ремонти от въззивницата в процесния апартамент не са доказани от нея с никакви писмени доказателства, а само с 4 твърде общите свидетелски показания на св.Т.К., че тези ремонти били извършвани и заплащани със средства от бившият й съпруг, общ наследодател на страните по делото в периода около 2015г., като очевидно извършването на ремонтите в апартамента през 2015г. от бащата съвпада с периода на заживяването на въззивницата в него.

Наред с това въззивницата изрично признава, че знае за ищцата Д. И. Д. като нейна полусестра, произхождаща от друга майка, но по никакъв явен начин не е довела до нейно знание намерението си за своене на целия процесен апартамент, което представлява само по себе си самостоятелна индиция, че тя е владеела само своите 1/3 ид.ч., без намерение за своене на останалите части 2/3 ид.ч. от съсобствеността върху това жилище.

Въззивният съд констатира, че РС обективно, мотивирано и правилно е анализирал събраните пред него гласни доказателства, неговите крайни фактически и правни изводи се явяват напълно обосновани при съпоставката между показанията от всички разпитани свидетели/поотделно и в цялост/, и събраните пред първата инстанция писмени доказателства при спазване нормата на чл.235, ал.2 от ГПК. В тази връзка показанията на св.Т.И.К. не са приоритетни за изводите, до които РС е стигнал, установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства не почиват единствено на нейните показания, а са резултат на комплексен анализ и преценка на всички събрани доказателства. Също така показанията на св.Т.К. са обсъждани ведно с другите свидетелски показания, ценени в съвкупна оценка с тези на св.В.С. и св.П. Т.. Наред с това св.Т.К. се явява трето лице по отношение на въззиваемата/ищцата/ Д. И. Д. и въззивницата/ответницата/ Д. И. Д., тъй като страните по делото се явяват еднокръвни брат и сестри. Поради което пред РС не е било установена и доказана по несъмнен и безспорен начин някаква заинтересованост на св.К., още повече че във въззивната й жалбата няма изложени някакви по- конкретни съображения в тази насока. Но въззивният съд счита, че е съществен факта, че св.В.С. от 2011г. е заминал и живял в чужбина в продължение на повече от 10 г., така че сочената от него фактология се подлага на съществено съмнение и показанията му страдат от известна недостоверност, понеже при посещението му в процесния апартамент, където въззивницата живеела със съпруг и с дете си, това не може да е било преди заминаването му за чужбина през 2011г., тъй като пък св.П. Т. пък доказва, че на въззивницата едва през 2015-2016 г. й се е родило първото дете. Следователно св.В.С. е узнал и ги е посетил в апартамента едва, когато се е завърнал от чужбина около 2021г. след повече от 10 г. непрекъснато отсъствие от България, считано от заминаването му през 2011г.