Решение № 4014 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4014 гр. София, 19.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Петя Попова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20211100514292 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20147750 от 28.06.2021 г., постановено по гр.д. № 34055/2020 г. по описа на СРС, 119-ти състав, са уважени предявените от В. Ц. срещу „Агенция за сигурност и охрана Г.С.С. 2014“ ООД обективно съединен искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ в размер на 1500 лева, с правна квалификация чл. 261 от КТ в размер на 482 лева и с правна квалификация чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 728 лева, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба.

С Решението са отхвърлени исковите претенции на В. Ц. с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за сумата от 500 лева.

С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски.

Решението в отхвърлителната си част е атакувано от въззивника ищец. Оспорват се изводите на първата инстанция относно недействителност на трудовия договор поради липса на писмена форма при сключване на договора. Твърди се, че от представената служебна бележка се доказва факта на сключване на трудов договор, поради което изводите в обратната насока на районния съд са необосновани. Моли решението в атакуваната част да бъде отменено, а исковите претенции за изплащане на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ да бъдат уважени в цялост. Моли решението на районния съд да бъде отменено и в частта за разноските, с която въззивникът ищец е осъден да заплати сумата от 135 лева на ответника.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на горепосочената въззивната жалба, който е подаден от въззивника ответник „Агенция за сигурност и охрана Г.С.С. 2014“ ООД чрез процесуалния представител на страната. Оспорва доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба, като са изложени подробни аргументи за правилност на решението на районния съд в отхвърлителната му част. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

1

Срещу Решението на районния съд в уважителната му част е постъпила въззивна жалба от ответника по исковете. Въззивникът ответник релевира възражения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, твърдейки нарушения при изготвяне на доклада по делото и при приемане като писмено доказателство на представена от въззивника ищец пред първоинстанционния съд служебна бележка. Оспорва последната.

Твърди, че решението на районния съд е необосновано и неправилно, тъй като районният съд не е обсъдил изцяло възраженията на ответната страна, като безкритично е приела тезата на ищеца, както и че превратно е тълкувал събрания по делото доказателствен материал. Поддържа, че с въззивника ишец не е бил сключван трудов договор, като в първоинстанционното производство не било доказано същественото съдържание на твърдяното от ищеца трудово правоотношение. Моли решението в атакуваната част да бъде отменено, като исковите претенции бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на горепосочената въззивната жалба, който е подаден от въззивника ищец. Изложени са аргументи за истинност на служебната бележка, както и за достоверност на показанията на свидетеля К. Моли въззивната жалба на ответника по исковете да бъде оставена без уважение.

В хода на въззивното производство въззивникът ищец В. Г. Ц. е починал, като на негово място са конституирани неговите наследници – М.А., Т.И., В.К., Н.В. и В.В..

Въззивниците ищци представят писмена защита, в която посочват, че предизвестието при трудовите правоотношения е задължително и когато то не е спазено се дължи обезщетение. Молят въззивната жалба да бъде уважена, а тази на ответника – приета за неоснователна. Претендират разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от В. Ц., с която срещу „Агенция за сигурност и охрана Г.С.С. 2014“ ООД били предявени искове с правно основание чл. 128, т. 1 КТ за изплащане на трудово възнаграждение в размер на 1500 лева за месеците януари, май и юни 2020 г., с правно основание чл. 261 от КТ за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода месец март 2019 г. - юни 2020 г. в общ размер на 482 лева, с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 728 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 26 дни, както и с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 500 лева за неизплатено обезщетение при неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до окончателното им изплащане.

В исковата молба и уточнението към нея въззивникът ищец твърди, че на 02.03.2019 г. е бил приет на работа при ответника като нощен пазач с работно време от 20 часа до 8 часа на другия ден, като е трябвало да охранява магазин на фирма „Е.-М“ в град София, бул.

„*******. Твърди, че е започнал да изпълнява работата, за която е нает на 05.03.2019 г. съгласно устна уговорка с управителя на фирмата Б.С. и мениджъра В.П.. Излага фактически твърдения, че с тях уговорил заплата в размер на 500 лева, която трябвало да се изплаща до 15-то число на следващия месец. Посочва, че трудов договор не му е бил предлаган и такъв не са били сключили. Твърди, че договорът е бил прекратен с телефонно обаждане на 01.07.2020 г., когато мениджърът П. му се обадил по телефона и му съобщил да не ходи повече на работа. Твърди, че не му е заплатено трудовото възнаграждение за месеците януари, май и юни.

Ищецът излага твърдения, че за периода март 2019 г. - юни 2020 г. всеки месец е полагал нощен труд. Посочва, че за всяко дежурство му се дължи по 2 лева за положен нощен труд, като за всеки месец е давал по 15 дежурства. Претендира, че за положен нощен 2 труд за всеки месец в посочения период не му е заплатено възнаграждение по 30 лева или в общ размер на 482 лева.

В исковата молба се твърди, че неизползваният платен годишен отпуск при ответното дружество е бил в размер на 26 дни към дата на прекратяване на трудовото му правоотношение, поради което претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер на 728 левва.

Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовото правоотношение ответното дружество не е спазило предизвестие от 1 месец, поради което се претендира изплащане на обезщетение в размер на 500 лева.

Ответникът „Агенция за сигурност и охрана Г.С.С. 2014“ ООД , в срока по чл. 131 ГПК депозира писмен отговор на исковата молба, като оспорва предявените искове. Твърди, че ответното дружество няма и не е сключвало трудов договор с В. Г. Ц., с ЕГН **********.

Твърди, че на ищеца не е предлагано да сключва трудов договор, нито същият е полагал труд, възлаган му от дружеството.

Оспорва, че е налице валиден трудов договор. С отговора на исковата молба се оспорва и размера на исковите претенции.

Въззивният съд след преценка на писмените и гласни доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението на първоинстанционния съд в неговата цялост, доколкото същото е атакувано в уважителната част от ответника по исковете, а в отхвърлителната – от ищеца.

При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението в неговата цялост е валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението въззивният съд намира следното:

За основателността на исковите претенции по чл. 128, т. 2 от КТ, по чл. 261 от КТ , по чл. 224, ал. 1 от КТ и с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ в тежест на ищецът е да докаже наличието на валидно сключен трудов договор.

Съгласно чл. 62, ал. 1 от КТ трудовият договор се сключва в писмена форма. Няма спор в съдебната практика, че изискването за писмена форма е въведено като условие за валидност на трудовия договор, предвид което съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. В този смисъл Решение № 470 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 671/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; Решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 142 от 31.07.2018 г. по гр. д. № 4408/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 943 от 22.02.2010г. по гр.д. № 4902/2008г., ІІ г.о. на ВКС, Решение № 612 от 22.03.2011г. по гр.д. № 1024/2009г. ІV г.о. на ВКС.

Разяснено е в практиката, че изискването на чл. 62, ал. 1 от КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма достигне у предложителя. Подписаният акт за назначаване се връчва на работника срещу подпис, но това не е изискване на закона. Достигането на приемането у предложителя може да се доказва с всички доказателствени средства. /в този смисъл Решение № 467 от 31.01.2014 г. по г.д. № 2392/2013 г., Г.К., IV ГО на ВКС, Решение № 237 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 695/2019 г., Г.К. III ГО на ВКС, Решение № 92 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 421/2020 3 г., Г.К, IV ГО на ВКС; Решение № 117 от 07.10.2020 г. по гр.д. № 4457/2019 г., Г. К., ІІІ Г.

О. на ВКС/.

По делото не е представен писмен трудов договор, от който да се установява, че между страните по делото през процесния период е съществувала валидна трудовоправна връзка. Липсват и твърдения от страна на ищеца да е сключила с ответника трудов договор в законовоустановената писмена форма за действителност. Напротив, въззивникът ищец още в исковата молба твърди, е започнал да работи след „устна уговорка с управителя на фирмата Б.С. и мениджъра В.П.“. В нито един момент от първоинстанционното производство ищецът не въвежда фактически твърдения, че е депозирал писмена молба или каквото и да е писмено заявление за постъпване на работа до работодателя ответник.

Подобни твърдения не се излагат и от разпитаните по делото свидетели. Свидетелят К.съобщава, че при постъпване на работа е представил всички необходими документи за всътпване в трудовото правоотношение, но подобна информация относно въззивника ищец П. не се споделя. При това положение въззивният съд приема, че не е спазена формата за действителност, поради което не е възникнало трудово правоотношение между страните, независимо от обстоятелството дали въззивника ищец е полагал или не труд. Липсата на писмена форма на трудовия договор води до липса на трудово правооотношение, поради което в отношенията между страните не се прилага трудовото законодателство.

Неоснователно въззивникът ищец поддържа, че наличието на трудов договор се доказва от представената по делото служебна бележка, издадена от въззивника ответник.

При приемането на служебната бележка районният съд не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила в каквато насока са възраженията на въззивника ответник. В първото по делото открито съдебно заседание, на което е присъствал процесуален представител на ответника, е докладвано заявление от 01.03.2021 г., към което е приложена служебната бележка. С изрично определение районният съд е приел представените с допълнителната молба писмени доказателства. В първото по делото заседание са разпитани свидетели, като на свидетеля Стойчев е била предявена приетата като писмено доказателство служебна бележка. С оглед предприетите процесуални действия от първата инстанция въззивният съд намира, че не са били нарушени съдопроизводствентие правила.