Решение № 4588 от 23.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4588 гр. Пловдив, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113213 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. К. П., ЕГН **********, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове, а именно установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 12 ЗПК, за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит № ***/*** год., сключен между страните, противоречи на закона, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.

23 ЗПК, с който се иска ответникът да заплати на ищеца сумата от 410,94 лв., представляваща получена от дружеството сума при първоначална липса на основание, тъй като се изразява в заплатена от ищеца сума над чистата стойност на кредита от 1500 лева до заплатените от него 1910,94 лв., ведно със законната лихва върху главница от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба и уточняващите молби към нея се твърди, че на страните по делото са сключили договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1500 лева, при лихва в размер на 345 лева, при лихвен процент от 23 %. Лихвеният 1 процент по договор се разминавал от годишния лихвен процент, посочен в предоставената преддоговорна информация, като там лихвеният процент бил 40,61 %. Съгласно чл. 5 от преддоговорната информация броят на вноските бил 12, като сумата била различна за всяко едно плащане. Чл. 6 от същата определял обща дължима сума в размер на 1845 лева, от които 1500 лева главница и 345 лева лихва, като съгласно разписка от Изипей от 19.10.2023 г. ищецът усвоил сумата от 1500 лева.

Сочи, че ищецът заплатил задължението си като направил девет плащания, за които прилагал разписки в оригинал, а общата заплатена сума била в размер на 1910,94 лева. Въпреки извършените престации ответното дружество продължило да претендира плащания по кредита чрез ежедневни обаждания по телефона, в които ищецът бил заплашван.

Ищецът постоянно получавал съобщения, че дължи плащания на различни суми, като това се случвало на различни дати, които са подробно посочени. На 10.06.2024 г. той получил и Удостоверение за наличие на задължение от ответника, съгласно което дължал на дружеството сумата от 1359,06 лева.

Излага, че договорът бил недействителен поради нарушение на добрите нрави, поради наличието на неравноправни клаузи във вреда на потребителя и нарушаването на императивни правни норми. Различната лихва, посочена в договора и преддоговорната информация била самостоятелно основание за нищожност на договора. Предвид недействителността на договора и заплатените от ищеца суми в размер на 1910,94 лева, според него ответникът се обогатил неоснователно със сумата, надвишаваща чистата стойност на кредита от 1500 лева- в размер на 410,94 лева. Счита, че има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ЗПК и договорът представлявал договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като кредиторът бил посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формирането на ГПР по кредита, като не било ясно и посочената годишна фиксирана лихва от 40,61% какво точно съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят бил поставен в невъзможност да 2 разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредит.

Посочения в чл. 3 от договора лихвен процент се различавал от годишния лихвен процент, посочен в преддоговорната информация (СЕФ). Сочи, че максималният размер, до който съглашението за заплащане на възнаградителна лихва било действително, бил трикратният размер на законната лихва, а обезпечени вземания- двукратния.

Договорът бил недействителен и поради неспазването на чл. 22, ал. 1 вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Всички елементи на договора следвало да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по-малък от 12. Шрифтът на договора бил видимо различен от шрифта на преддоговорната информация, който бил по-малък от 12 и това противоречало на императивно изискване, поради което договорът бил недействителен.

Предвид нищожността на посочените клаузи за договорна лихва и годишен процент на разходите твърди, че целият договор се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Позовава се на чл. 23 ЗПК, че когато процесният договор бъде обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита.

С оглед изложеното иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена нищожността на процесния договор, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 410,94 лв., явяваща се платена при изначална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до плащането на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искови претенции. При определяне на ГПР нямало допуснати нарушения. Поради изложеното моли съдът да отхвърли предявените искови претенции. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приобщения по делото Договор за потребителски кредит № ***/*** год. /л. 6-8/, се установява, че заемната сума е 1500 лева. Същата е следвало да се върне за срок от 12 месеца, при лихва в размер на 345 лева, лихвен процент - 23 % и ГПР- 49,11 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се 3 обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението.

Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните и че между Ferratum Bank и ищецът бил сключен Договор за поръчителство

По делото е приета съдебно счетоводна експертиза /л.77-79/, от заключението по която се установява, че по договора за кредит от кредитополучателя са платени общо 1910.94 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По предявения установителен иск:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът, както изрично заявява в отговора на исковата молба, а и се установява от вещото лице, изслушано в с.з., не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски 4 кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно 5 противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/*** год., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.