Решение № 4072 от 12.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4072 гр. Пловдив, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330105026 по описа за 2023 година

Предявени са главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и насрещни искове по чл. 240 и по чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът М. Н. Б., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Вива Кредит” ООД, ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ********** Д.С.Д., иск за признаване на установено, че клаузата на чл. 1 ал. 3 от договор за паричен заем № **********/ 04.08.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 04.08.2022 г. между страните бил сключен договор за кредит, по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 400 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 32 % и ГПР- 49, 48 %. Съгласно договора се дължала и такса за бързо разглеждане на документите в размер на 89, 97 лева, която се плащала с месечната погасителна вноска. Тази уговорка обаче била нищожна, като неравноправна. Таксата обаче била вписана в договора едва след като се направи заявката и преди подписването потребителят не знаел в какъв размер ще е тя. Тук липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл.

144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Това 1 представлявало скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността.

Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните. Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че потребителят доброволно и свободно решил да се възползва от услугата, като имал възможността и да изчака обработване на заявката си 10 дни. С тази услуга възниквало допълнително задължение за кредитора за бърза реакция и за ангажиране на допълнителни ресурси. Тя била израз и на свободата на договарян, а като допълнителна услуга, избрана доброволно, тя не се включвала в ГПР. Услугата предхождала одобряването на кредита, но била избрана по преценка на клиента и именно поради доброволния й характер, ищецът не можел да се позове на неравноправност. Разсрочването й било също в интерес на клиента. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски.

В срока за отговор се предявява насрещен иск от ответника. Посочва се, че по силата на договора на потребителя била предоставена в заем сумата от 400 лева, платима на три равни вноски, всяка от по 172, 38 лева, като общата сума за плащане по кредита била 517, 14 лева, от която: главница- 400 лева, договорна лихва- 27, 17 лева и такса за експресно разглеждане- 89, 97 лева. Поради непредставяне на обезпечение допълнително била начислена и неустойка в размер на 59, 97 лева, платима разсрочено. Твърди се, че лицето не било извършило никакви плащания по договора, като в тази връзка се претендира осъждането му да заплати главница и договорна лихва. В с.з. страната също не се явява, но и тя представя писмено становище.

Постъпил е отговор на насрещния иск, в който същият се счита за неоснователен.

Развиват се съображения за нищожност на договора за кредит, като сключен в противоречие с добрите нрави. С неустойката и таксата по договора се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото тези разходи не се включвали в ГПР и така той не съответствал на посочения и заблуждавал потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК при нищожен договор се връщала само чистата стойност на кредита, т.е. получената главница, без такси, лихви и други. Прави се и възражение за прихващане.

С допълнителна молба ответникът поддържа на свой ред искането си за извършване на служебно прихващане от съда с бъдещите разноски на ищеца.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № **********/ 04.08.2022 г., с който се рефинансирал друг техен договор за заем- № **********/ 08.06.2022 г., като 2 заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 400 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 3 месеца, на 3 вноски, с такса за експресно разглеждане на документите в размер на 89, 97 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 32 %, при ГПР- 49, 48 %.

Представени са още декларация по договора, справка за плащанията, както и извадка от профила на кандидатстващия за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за експресно разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В чл. 1 ал. 2 от договора е записано, че заемателят избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение, което декларирал в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване. Кредиторът не доказва наличието на тези обстоятелства, предшестващи сключването на договора, като по делото не са представени писмени доказателства, от които да е видно, че действително потребителят е избрал да се възползва от тази допълнителна услуга. Не става и ясно дали клиентът има право на избор и на обикновена заявка, без приоритетно разглеждане, нито пък за колко време се взема становище от кредитора в единия или в другия случай, за да се прецени експресността на заявката. В чл. 1 ал. 3 от договора е посочено, че таксата за това бързо разглеждане е във фиксиран размер- 89, 97 лева или около 1/4 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Както вече се посочи, заемодателят не представя попълненото от заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е видно дали в него е посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, а оттук- да се направи и извод дали лицето е било запознато с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора и съответно- дали е информирано за това. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той 3 не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса. Вече се отбеляза по- горе, че не е ясно какъв е срокът за разглеждане на заявката и дали той е бил спазен от ответника, за да са налице предпоставките за начисляване на подобна такса за експресно разглеждане документите.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК.

С предвиждането на тази такса се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

Според договора за кредит ГПР е 49, 48 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за таксата за експресно разглеждане, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за бързо одобрение прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл.

21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

4

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.