Решение № 88 от 10.04.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 88 гр. Смолян, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Хр. Маргаритов

Членове:

Тоничка Д. Кисьова

Петранка Р. Прахова при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело № 20255400500051 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 226/15.11.2024г.,постановено по гр.д.№ 1/2024г. по описа на Маданския районен съд е осъдена „Юробанк България“ АД, ЕИК **** седалище и адрес на управление гр.

София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на З. Н. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Рудозем, ул. „Капитан Петко Войвода“ № 17, ет. 2, ап. 7, сумата от 2675.00 лева - главница, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителки кредит с номер PLUS - 14416382 от 24.01.2017г.,ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането. Осъдена е „Юробанк България“ АД, ЕИК **** седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на З. Н. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Рудозем, ул.„Капитан Петко Войвода № 17, ет. 2, ап. 7, сумата от 1450.00 лева направени по делото разноски за държавна такса, ССЕ и адвокатско възнаграждение.

Решението е обжалвано в срок с вх.№ 3767/12.12.2024г. от „Юробанк България“ АД, с ЕИК **** чрез пълномощника му юрисконсулт Н.Д.К. с оплаквания за недопустимост, а по същество-за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и погрешно тълкуване и приложение на материалния закон.

Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е недопустимо, като постановено по процесуално недопустим иск, поради липса на пасивна процесуална легитимация за ответното дружество в качеството му на частен правоприемник на първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, респективно при ненадлежно упражняване правото на иск от страна на ищеца, което неправилно не е било съобразено от съда. При наличие на договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 11.11.2021г., сключен повече от 2 години преди 1 предявяването на настоящия иск, чрез който са прехвърлени всички вземания по процесното кредитно правоотношение, насрещна страна по същото вече е само и единствено новият кредитор „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Това дружество е единствен титуляр на субективните права по цедирания договор за кредит, както и на всички негови принадлежности и тежести.

Всички вземания на ответното дружество към ищеца са предмет на сключения между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ Рамков договор за цесия, които са надлежно индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част от рамковия договор за цесия на основание §1, т.4 от договора, като е посочен техният размер, основанието, от което произтичат, както и трите имена и ЕГН на задълженото лице. Фактът на прехвърляне на вземанията по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-14416382 от 24.01.2017 г. от цедента и първоначален кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ на цесионера и актуален титуляр на субективните права на кредитор по това кредитно правоотношение „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, е посочен и признат от самия ищец и в обстоятелствената част на исковата му молба, което не е съобразено и води до недопустимост на решението.Твърди се още, че наличието на надлежна пасивна процесуална легитимация е една от основните абсолютни процесуални предпоставки за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно. Отсъствието на тази абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска спрямо ответното дружество препятства както надлежното упражняване правото на иск за ищеца, така и възможността за законосъобразно развитие на съдебното производство по спора. По силата на валидно сключения цесионен договор първоначалният кредитор на длъжника се замества с нов кредитор и макар цесионерът да не придобива качеството на правоприемник на цедента, длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане (чл. 103, ал. 3 от ЗЗД) , което правило е доразвито в нормата на чл. 26, ал. 2 от ЗПК. В този смисъл, след прехвърляне на вземането правният интерес на длъжника да предяви установителен иск за нищожност на договорни клаузи или на целия договор при твърдение, че въз основа на този договор са получени суми без основание, както и обусловения от него иск за връщането им на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, съществува само и единствено срещу пасивно легитимирания цесионер. В този смисъл е и Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т.д. № 1103/2017г. по описа на ВКС, ІІ-ро т.о., според което „за дружеството- цесионер възниква задължение за реституция на сумите, представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за банков кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е техен първоначален получател“, какъвто е и настоящия случай. Твърди се, че районният съд не се е произнесъл по това възражение в решението си, а единствено в доклада е посочил, че е налице пасивна процесуална легитимация за ответника, с оглед на което предявеният иск е допустим, а изложените възражения касаят основателността на иска, но в решението не ги е обсъждал.Твърди се още, че решението е недопустимо и поради отказа на съда да конституира задължителен необходим другар в лицето на застрахователното дружество „Cardif Assurances Vie SA, France“ чрез клона му „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.

София 1000, район „Средец“, ул. „Христо Белчев“ № 29, вх. А, ет. 1-3 по реда на чл.216, ал. 2 от ГПК, доколкото в предявения иск се съдържа оспорване валидността както на застрахователния договор, така и на договора за кредит, но отново - в частта и във връзка със застрахователния договор, платените премии, по който са основният мотив на съда за уважаване на иска. В този смисъл са приложими по аналогия постановките на ТР № 7 13.01.2023г. по тълк. дело № 7/2020 г.

2 на ОСГТК на ВКС. Поради неделимостта на спорното право решението следва да обвърже и двете страни по спорното правоотношение, дори и едната да не е участваш в съдебния процес. С оглед на това предявяването на иска от или срещу всички другари е предпоставка за допустимост на производството по делото, за която съдът е задължен да следи служебно. Произнасяне в мотивите на съда е по валидността както на кредитния, така и на застрахователния договор. Договорът представлява единно правоотношение, тъй като правата и задълженията на страните по него са функционално свързани, поради което нищожността не може да бъде прогласена само по отношение на една от страните, без това да обвърже другата страна. Тази общност на спорното правоотношение обуславя качеството и на двете страни като ответници по предявения от третото лице иск за нищожност на договора и ги прави необходими другари по него. Въпреки отправените молби от 03.07.2024 г. и от 06.06.2024г. за конституиране на застрахователното дружество „Cardif Assurances Vie SA, France“ чрез клона си „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ като задължителен необходим другар по настоящото дело, съдът в нарушение на императивните процесуални правила на чл. 216, ал. 2 във връзка с чл. 129, ал. 1 и чл. 130 от ГПК е отказал да уважи това искане, което обуславя категоричния извод за недопустимост на постановеното решение само на това основание. Решението е недопустимо и като постановено по нередовна искова молба, съдържаща противоречие и разминаване между първоначално заявените факти и обстоятелствата, на които се основава искът и процесуално недопустимото изменение на основанието на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК чрез добавяне на изцяло нови факти и коренното изменение на тези факти и обстоятелства до степен на предявяване на нов иск, с допълнителната уточняваща молба на ищеца от 01.04.2024 г., която нередовност и недопустимост на направеното изменение, въпреки релевираното с молба-становище от 28.05.2024г. възражение не са отстранени ищеца. Според обстоятелствената част на ИМ искът се основава единствено на постановените и влезли в сила две съдебни решения по предходно дело, свързано с процесния договор за кредит, а именно Решение № 71 от 12.06.2023 г. по гр.д. № 388 / 2022 г. по описа на РС-Мадан и Решение № 269 от 15.11.2023 г. по в.гр.д. № 391/2023 г. по описа на ОС-Смолян, в които е прието в мотивите, а не в диспозитивите на крайните съдебни актове, че същият договор за кредит от 24.01.2017 г. страда от определени и неуточнени от ищеца по настоящото дело недостатъци или пороци, свързани с неговата форма и съдържание, които го правят недействителен, като единствената конкретно посочена от ищеца като нарушена норма, обуславяща тази недействителност, е тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, без изобщо да се конкретизира в какво се изразява нарушението. След изготвянето на проекта за доклад по делото, при нарушение на разпоредбите на чл. 127, ал.1, т.4 и чл. 143, ал. 2 от ГПК, с допълнителна молба от 01.04.2024г. ищецът под привидната форма на пояснение и допълнение на исковата си молба по смисъла на чл. 143, ал. 2 от ГПК, заявява изцяло нови доводи и правни основания на предявения иск, част от които нямат нищо общо с първоначално предявените такива. Районният съд вместо да приложи процедурата на чл. 214, ал. 1 от ГПК или тази на чл.210 във връзка е чл.129,ал.2 от ГПК е приел така направените изменения, уточнения и допълнения на иска като редовни и надлежно извършени от ищеца на основание чл.143,ал.2 от ГПК в отклонение от императивните процесуални правила. Съдът в случая е направил погрешна преценка на посочените обстоятелства и процесуални действия на ищеца, като не ги квалифицирал правилно като такива по предявяване на изцяло нов иск или евентуално - като недопустимо изменение на иска, респ. да постанови определение, с което да оцени допустимостта на направеното изменение на основанието на иска с оглед защитата на ответното дружество по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, които процесуални пропуски съставляват основание за квалификацията 3 на постановеното решение като процесуално недопустимо. Съдът не допълни своя доклад с процесното изменение на основанието на иска и не разпредели доказателствената тежест между страните в нарушение на императивните процесуални норми, които го задължават, което води до извода за недопустимост на постановеното решение, доколкото решаващите правни изводи на същото са основани главно на фактически такива, базирани на недопустими процесуални действия на ищеца, неправилно уважени от съда. Моли да бъде обезсилено обжалваното решение като недопустимо и да бъде прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск спрямо ответник, който не притежава надлежна пасивна процесуална легитимация, както и поради произнасянето на съда по нередовна искова молба. При условията на евентуалност, в случай че обжалваното решение бъде прието за допустимо, то счита същото за изцяло неправилно поради противоречие с приложимия материален закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са посочени и при обосноваване на недопустимостта на иска. Твърди се, че са налице и противоречия с материалния закон, поради неправилното му тълкуване от съда. Неправилен и необоснован е извода на съда, че при изчисляването на размера на ГПР не са взетите предвид допускания, използвани при това изчисление, както и че записаната в договора като общо дължима сума или съобразно легалния термин – обща стойност на плащанията от 21 468,60 лв. не съответства на ГПР, с което съдът е обосновал становището си за недействителност на договора.Съдът не е посочил кои точно допускания визира като непосочени в процесния договор за кредит, но не е съобразил посочените още на първа страница негови параметри и посочена обща дължима сума от 21 468,60 лева, в която са включени, освен главницата и всички разходи, формиращи ГПР в размер на 39,21 %. В посочения ГПР от 39,21 %, обаче, не е включена стойността на дължимата застрахователна премия (чл. 2 от договора), доколкото сключването на застрахователния договор не е задължително условие за отпускането на кредита, нито е предпоставка за ползването на преференциални условия, като този допълнителен договор може да бъде прекратен по всяко време по желание на застрахования без никакви неблагоприятни последици за същия в качеството му на кредитополучател. Това се потвърждава и от приетата ССчЕ. Счита, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал.1 и Приложение № 1 от ЗПК за включване на всички необходими допускания при изчисляването на приложимия към процесния договор ГПР, е спазено ,поради което изводът на съда в обратна посока е необоснован. В закона липсва изискване „общата стойност на плащанията“да съответства на ГПР. ГПР не може да включва като компонент застрахователната премия, тъй като тази допълнителна услуга не е задължителна за отпускането на кредита, но няма законова пречка нейната стойност да бъде включена като част от общата стойност на плащанията. Необоснован е и изводът на съда, че застрахователната премия, плащана от ищеца за допълнителната застрахователна услуга, макар и свързана с процесния договор за кредит, била задължителен компонент, който следвало задължително да бъде включен при изчислението на ГПР, като с оглед невключването му е прието като основание за прогласяване недействителността на целия договор за кредит. Този извод на съда е в противоречие с доказателствата по делото и с приетото в тази му част без възражения заключение на ССчЕ. Вярно е посоченото от съда, че договорената застрахователна премия е разход, пряко свързан с кредита, но това е свободен избор на кредитополучателя да ползва тази допълнителна услуга, което не дерогира разпоредбата на §1,т.1 от ЗПК, съгласно която разпоредба застрахователните премии следва да се включват при изчисление на ГПР единствено в случаите, когото сключването на договора за тази допълнителна услуга е задължително условие за отпускането на кредита. Изводът на съда, че посоченият ГПР е изчислен неправилно, доколкото в него не били включени таксата за ангажимент и 4 застрахователната премия, е изцяло неоснователно и некореспондира на установените факти от представените по делото писмени доказателства.„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, клон България“ КЧТ, като праводател на ответното дружество е бил кредитор по договора за кредит и застрахователен посредник по застрахователното правоотношение. Като кредитор, това дружество е имало право да получава съответните месечни плащания за погасяване на кредита, а в качеството си на застрахователен посредник е имало законовото задължение да съдейства и опосредява извършването на превода на сумата по застрахователната премия от застрахования към застрахователя (по арг. от чл. 337, ал. 2 от КЗ). Поради това в клаузата на чл. 2 от Договор № PLUS144163 82 от 24.01.2017 г. е предвидено изплащане на застрахователната премия едновременно с месечните погасителни вноски. По този начин се постига улеснение и за потребителя, като задълженията му по кредитното и застрахователното правоотношения се обединяват и му се спестява ежемесечно извършване на два отделни банкови превода, както и таксите за тях. Логично, след получаване на паричната вноска за покриване на застрахователната премия, сумата се превежда на застрахователя. Описаният в клаузата на чл. 2 от договора механизъм за разсрочено плащане на застрахователната премия не може да бъде тълкуван в смисъл, че застраховката е условие за отпускане на кредита или усвояването му при разписаните параметри, включително доколкото подобно тълкуване е и изрично изключено предвид изричното волеизявление на кредитора, че не изисква сключване на договор за застраховка като предпоставка за отпускане на кредита или усвояването му при предложените параметри.Годишното оскъпяване на кредита, отразено в посочения размер на ГПР е правилно и законосъобразно изчислено, поради което договорът е валидно обвързващ ищеца, не е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не следва да бъде прилагана санкцията на чл. 23 от ЗПК.