Решение № 1290 от 28.11.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1290 гр. Варна, 27.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20243100502384 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава XXXIX от ГПК и е образувано по жалба, подадена от Длъжника в изпълнителния процес – Н. М. Н. И Р. К. Н., чрез адв. Н. срещу Постановление за разноски от 24.10.2024 година по изпълнително дело № 429/2024 година на ЧСИ Р. Тодорова, с район на действие района на Окръжен съд - Варна, с което е постановен отказ на съдебния изпълнител да намали размера на приетите разноски, сторени от Взискателя М. Ч., съставляващи заплатено възнаграждение за един адвокат до установения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум.

Жалбоподателят оспорва като незаконосъобразно обжалваното постановление с аргумент, че претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение от 400 /четиристотин/ не се дължи предвид желанието на Длъжниците да заплатят размера на задължението преди образуването на изп.дело; отделно се сочи, че то е прекомерно и същото следва да бъде редуцирано до минималния размер, изчислен по реда на чл. 10, т.1 и ал.4, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По същество претендира отмяна на обжалваното постановление, с което е отказано намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение от Взискателя и / или до привеждане размера на възнаграждението до нормативно установения 1 минимум.

В срока по чл. 436, ал. 3 ГПК е постъпило писмено възражение от страна на Взискателя, чрез адв. Х., с което те настояват съдът да потвърди Постановлението.

В писмени мотиви по обжалваните действия Съдия изпълнителя изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съдът, след като се запозна с оплакванията на страните и представените от тях доказателства, както и с данните в изпълнителното дело, намира за установено следното:

Изпълнителното производство е образувано на 18.09.2024 година по молба на Взискателя М. Ч. въз основа на приложен изпълнителен лист, с който Длъжниците са били осъдени да заплатят в полза на Ч. сумата от 600 лева.

В приложение към молбата е представен договор за правна защита и съдействие от 18.09.2024 година, сключен между Взискателя и адв. Х., в който е уговорено адвокатско възнаграждение за образуване и водене на изпълнително дело срещу Длъжника, в размер на 400 лева. От данните по делото е видно, че е бил наложен Запор върху сметката на Н. Н. и сумата е била изплатена, респективно преведена.

С Възражение Длъжниците са отправили искане за недължимост на адвокатския хонорар предвид желанието им да уредят доброволно задължението си преди образуване на изп.дело, и за целта прилагат нарочна молба – приложена към ВРС по гр.дело № 10161/2019 година.

С постановление (разпореждане) от 24.10.2024 година ЧСИ е отказал да ги освободи от заплащането на адв.хонорар, като е отказал и да го намали.

Постановлението е връчено на длъжника на 31.10.2024 година, като той го обжалва в установения от закона, срок. От приложеното копие от изпълнителното дело се установява, че към настоящия момент същото е висящо.Данни за последващи действия по изпълнителното дело не са налице.

Съдът съобрази, че жалбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице – Длъжник в изпълнителния процес, и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител съгласно чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения:

В разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е регламентирана възможност за намаляване на заплатено от насрещната страна в процеса адвокатското възнаграждение, ако същото е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като намаляването е до минималните размери, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери 2 на адвокатските възнаграждения – агр. от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Преценката за прекомерност на претендираното възнаграждение се извършва с оглед фактическата и правна сложност на делото, като се вземат предвид и конкретните действия, осъществени от процесуалния представител, за защита правата на доверителя в производството. Представеният договор за правна защита и съдействие от 18.09.2024 година е сключен между Взискателя и адв. Х., като в предмета на договора изрично е отбелязано, че възнаграждението се касае за представителство по изпълнителното производство. От материалите по изпълнителното дело се установява, че пълномощникът на Взискателите не е извършил други действия за защита по изпълнението, освен подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело.

Задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в чл. 79, ал. 1 от ГПК, който е в раздел втори, глава осма от тази част. Затова съдът приема, че произнасянето на Съдия -изпълнителя за разноските на взискателя в изпълнителното производство не е изпълнително действие.

Възможността да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, когато е прекомерен е уреден в чл. 78, ал. 5 от новия ГПК и е свързан с нарочно искане, което е налице в хода на (тогава) висящите изпълнителни дела. От материалите по делото е видно, че за изпълнителното производство взискателя е уговорил и заплатил адвокатски хонорар в размер на 400 лева, като в Договора за правна помощ- вж.л.23, е отразено, че се касае, както за ОБРАЗУВАНЕ, така и з а ВОДЕНЕ на изпълнителното дело, до неговото приключване във всички инстанции или т.нар. процесуално представителство. Няма данни дали представената по гражданското дело молба е достигнала до Взискателя, но пък за сметка на това е видно, че задължението е било изплатено в хода на изп.дело и то след /в резултат/ на наложен запор.

Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от

Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни 3 действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.

101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е 4 задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.

38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.

Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида на действията, извършени за реализиране на вземането, ВОС намира, че следва в полза на Взискателя да се присъдят разноски в размер на 300 /триста / лева.

Редно е обаче да се добави и друго - към настоящия момент изпълнителното дело е висящо, поради което е налице възможност за предприемане на последващи действия от страна на процесуалния представител на Взискателя, за които на същия да се дължи уговореното в договора възнаграждение за водене на делото. Доколкото изпълнението по договора за правна защита и съдействие не е приключило, не може да бъде извършена преценка за съответствието между претендираното адвокатско възнаграждение и реално престирания труд от страна на упълномощения адвокат като критерий за прекомерност на извършените разноски по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, освен към момента на настоящото произнасяне.

Длъжникът би могъл да осъществи правото си на защита срещу заявените от взискателя разноски, като релевира последващо възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК при промяна в обстоятелствата, така както и Взискателите могат да уговорят друг размер на хонорар, с оглед предприетите по делото действия.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ Разпореждането на ЧСИ Р. Тодорова от 24.10.2024 година, по жалба Вх.№ 7808 от 12.11.2024 на Н. М. Н., ЕГН ********** и Р. К. Н., ЕГН **********, по изп.дело № 429/2024 година по описа на ЧСИ Тодорова, рег.№ 717, като НАМАЛЯ адвокатския хонорар на адв. Х., като процесуален представител на М. К. Ч. от 400 /четиристотин/ лева на 300 (триста).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 437, ал. 4 5

ГПК.

Препис от решението да се изпрати на ЧСИ Р. Тодорова с рег. № 717 на КЧСИ и район на действие района на Окръжен съд - Варна за прилагане към изпълнителното дело.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6