Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7819 от 22.12.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6783/2025
Вид
Решение № 7819
Подписан
22.12.2025
В сила
14.10.2026
Състав
Валерия Банкова, Петър Иванов Минчев, ЙОАНА КРАСИМИРОВА КАЦАРСКА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 7819 гр. София, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

П. Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от П. Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100506783 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5881 от 02.04.2025г., постановено по гр.д. № 76221/2024г. по описа на СРС, 76-ти състав, са отхвърлени предявените от Д. В. К. срещу „Соф Кънект“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, - за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със Заповед № ЧР 125/24.10.2024 г. на Директора на „Соф Кънект“, с която, на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на ищеца на заеманата от нея преди уволнението длъжност „Дежурен координатор терминали", част от структурата на Главна дирекция „Операции", Дирекция „Оперативно управление на терминали", Отдел „Терминали" на „СОФ КЪНЕКТ" АД.“; и с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ - за заплащане на сумата от 12000 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 24.10.2024 г. - 24.04.2025 г. С решението Д. В. К. е осъдена да заплати на „Соф Кънект“ АД сумата от

100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца Д. В. К., в която са развити съображения за неправилност на постановеното решение поради противоречие с материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила.

Жалбоподателят поддържа, че районният съд следвало да укаже на ответника, че не сочел доказателства за законосъобразността на действията по отнемане на пропуска на ищцата до зоните с особен режим на територията на летищния комплекс. Доказването на действията по отнемане на пропуска трябвало да бъде проведени с писмени доказателства, а не със свидетелски показания на служител на ответното дружество. В тази връзка счита, че събирането на писмени доказателства относно действията по отнемане на пропуска от служители на ГД „Гранична полиция“ щяло да осигури възможност за преценка на тяхната 1 законосъобразност и наличие на валидно основание за отнемането на пропуска. Сочи, че по делото били налице доказателства, че ищцата била привлечена като обвиняем в опит за извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1 НК, но наказателното производство срещу нея било прекратено поради липса на извършено престъпление. С оглед на това не била установена законосъобразността на действията по отнемане на пропуска, което било в доказателствена тежест на ответника. На следващо място поддържа, че не била налице изискуемата от чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ хипотеза на обективна невъзможност за изпълнение на трудовите й задължения, тъй като фактическото положение, което било налице, не било създадено от нея, а чрез упражняване на административна власт на неизяснено основание и с недоказана законосъобразност. Сочи, че отнемането на физическото средство за идентификация /пластика/ на пропуска не означавало отнемане на правото на достъп до зоните с ограничен достъп, тъй като правото на достъп не следвало да се идентифицира с физическата власт върху пластиката. Освен това служителите на МВР не били компетентни да отнемат пропуска. Тези действия били незаконосъобразни и това обстоятелство следвало да бъде установено от съда по реда на косвения съдебен контрол. С оглед на това счита, че ответникът не е доказал основанието за уволнение, поради което същото било незаконосъобразно. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Соф Кънект“ АД е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност.

Въззиваемата страна сочи, че били налице всички кумулативни предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което исковете правилно били отхвърлени от първоинстанционния съд. Поддържа, че наличието на обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения се преценявало км момента на уволнението и настъпилите след това промени не засягали това право. Излага съображения, че оставането на жалбоподателката без постоянен пропуск, който й дава право да влиза и пребивава в зоните с ограничен достъп на летище София представлявало обективно обстоятелство, възпрепятстващо възможността на жалбоподателката да изпълнява задълженията по трудовото правоотношение. Пропускът бил отнет при задържането на жалбоподателката на 11.08.2024г. при опит за извършване на престъпление по чл. 242 НК, като същият бил отнет от служители на група ОИД в ГПУ София и предаден на ГД „Гражданска въздухоплавателна администрация“. Независимо от това, на 30.09.2024г. въззиваемата страна „Соф Кънект“ АД отправила искане до ГД „ГВА“ за издаване на нов пропуск на жалбоподателката, което било отказано поради това, че жалбоподателката не отговаряла на изискванията, посочени в т. 2.6, б. „б“ от Приложение 1-А от Националната програма за сигурност в гражданското въздухоплаване. Без постоянен пропуск жалбоподателката не могла да изпълнява своите задължения съобразно заеманата от нея длъжност „Дежурен координатор Терминали“, поради което към датата на прекратяване на трудовото правоотношение били налице предпоставките по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

2

По така предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, заеманата от него длъжност преди уволнението, както и факта на прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от ответника с процесната заповед. В тежест на ответника е да докаже законността на уволнението, в това число възникването на обстоятелство от обективен характер, което е възпрепятствало възможността на работника/служителя да изпълнява своите трудови задължения, както и че това обстоятелство е съществувало към датата на уволнението. По иска с правно основание чл.

225, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже оставането си без работа за процесния период, както и размера на дължимото обезщетение, а в тежест на ответника е да докаже плащане на обезщетението. По релевираното възражение за прихващане с платено обезщетение по чл.

220, ал. 1 КТ, в тежест на ответника-работодател е да докаже плащане на процесното обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие.

В първоинстанционното и въззивното производство не е налице спор по въпроса, а и от приетия трудов договор № 608 от 10.09.2012г., сключен между „Летище София“ ЕАД и Д.

В. К. се установява, че между страните е налице трудово правоотношение без определен срок при работа на смени до 8 часа по график, при сумирано отчитане на работното време за период от четири месеца при 7-часов работен ден, по силата на което жалбоподателката е заемала длъжността „сътудник охрана“ на летище София. Няма спор и по въпроса, че това трудово правоотношение се е запазило на основание чл. 123а КТ и с въззиваемата страна „Соф Кънект“ АД като концесионер на летището. С допълнително споразумение № 1326/27.05.2024г. на жалбоподателката е възложено да изпълнява длъжността „дежурен координатор терминали“ в отдел „Терминали“, дирекция „Оперативно управление терминали“, главна дирекция „Операции, главен оперативен директор, изпълнителен директор“.

Безспорно е и обстоятелството, че със заповед № ЧР-125 от 24.10.2024г. на главния директор „човешки ресурси“ на „Соф Кънект“ АД /надлежно упълномощен от изпълнителния директор с представено по делото пълномощно от 18.01.2022г./ трудовото правоотношение на жалбоподателката прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ – поради обективна невъзможност за изменение на трудовите задължения поради отнемане на пропуска, даващ достъп на жалбоподателката до зоните за сигурност с ограничен достъп на летище София от служители на група ОИД в ГПУ – София в съответствие с правомощията им на основание т. 1.2.3, подточка 1.2.3.5.1, буква „в“, глава I от Националната програма за сигурност в гражданското въздухоплаване, в момент на извършване на престъпление по смисъла на чл. 242 НК, както и отказ на Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“ да преиздаде пропуска поради несъответствие с изискванията на т. 2.6, б.

„б“ от Приложение 1-А, Глава I от НПСГВ. Посочено е, че притежаването на пропуск за достъп до зоните за сигурност на летище София е абсолютна предпоставка за изпълнение на възложените с длъжностната характеристика задължения и неиздаването на пропуска от ГД „ГВА“ като единствено компетентен орган се явява обективна пречка по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. В заповедта са изложени по ясен начин фактите, обосноваващи упражненото право на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение и е посочено коректно неговото основание. В заповедта е предвидено на служителя да се изплати обезщетение за неспазен срок на предизвествие на основание чл. 220, ал. 1 КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Изяснено е, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва считано от датата, която следва датата на връчване на настоящата заповед.

Безспорно е и от приетите от първоинстанционния съд разписки се установява, че предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение № ЧР-124/24.10.2024г., в което е изложено същото фактическо и правно основание за прекратяването, както и описаната заповед, са връчени на жалбоподателката чрез частен съдебен изпълнител по реда на чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ, вр. с чл. 43 ЗЧСИ, вр. с чл. 44, ал. 1 ГПК при отказ за получаване на 18.11.2024г.

Следователно съобразно съдържанието на заповедта, процесното трудово правоотношение е прекратено считано от следващия ден – 19.11.2024г.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху наличието на обективно 3 обстоятелство по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, обосноваващо законосъобразното упражняване правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение.

В тази насока съдът намира следното.

Както е изяснено в съдебната практика /Решение № 50016 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5141/2021 г., III г. о., ГК и др./ основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ се предпоставя от безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на работодателя да уволни работник или служител следва да се приеме, че е упражнено законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които обикновено са външни за страните по трудовото правоотношение и затова едностранното му прекратяване от работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е формулирано общо - при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. В теорията и практиката няма спор, че преценката за наличието на това основание е винаги конкретна и се прави с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника по конкретното трудово правоотношение.