Решение № 682 от 18.08.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 682 гр. Бургас, 18.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20232100501019 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба с вх.№ 3532/11.04.2023г. по описа на РС Несебър, подадена от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“Александър Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, чрез юрисконсулт Гардения Георгиева, против Решение № 115 от 23.03.2023г. постановено от РС Несебър по гр.д.№ 1131/2022г. по описа на същия съд.

С посоченото решение „Фератум България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД, да заплати на З. Ц. Ц. с ЕГН **********, сумата от 1325 лв. - такса за банкова гаранция към фирма партньор, платена при липса на основание - нищожна клауза по Договор № 873030 за предоставяне на потребителски кредит от 25.03.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, от датата на депозиране на исковата молба - 19.10.2022г., до окончателното изплащане на вземането. Дружеството е осъдено също да заплати на Ц. и сумата от 53 лв., представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. да заплати на адвокат Десислав Веселинов Михайлов от АК Пловдив, сумата от 432,50 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ, осъществена по делото.

С жалбата се изразява недоволство срещу решението, като са изложени оплаквания, че съдебният акт е неправилен, както и немотивиран.

Според въззивника, изводът на съда, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1 от ЗПК, е неправилен. Сочи, че за да е бъде обявен за недействителен договора за 1 кредит, следва да бъдат нарушени кумулативно всички изисквания на чл.10, ал.1 от ЗПК, а не само отделни такива.

Съдът неправилно приел, че таксата за гаранция следва да бъде включена в ГПР по чл.19, ал.1 от ЗПК, без да е изложил мотиви защо. Счита, че в процесния случай, сключването на договор за гаранция представлява допълнителна услуга, а не задължително условие за сключване на кредит, поради което и не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Развити са съображения.

Твърди, че договорът за гаранция е сключен между въззиваемата и „Фератум Банк“ ЕАД, която е дружество- партньор на ищцовото, но е самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, вписана в нарочния регистър на БНБ. Изтъква, че по същността си договорът за гаранция представлява договор за поръчителство и дължимата по него такса се явява възнаграждение за поръчителя, а ЗЗД не съдържа забрана договорът за поръчителство да е възмезден. Сочи, че процесът по сключване на договора за кредит включва няколко стъпки, като още при самото кандидатстване, кредитополучателят може да посочи собствен поръчител или да се договори с „Фератум Банк“ ЕАД като гарант. При избор на „Фератум Банк“ ЕАД като гарант, потребителят може да види дължимото възнаграждение за гаранта.

Едва след като получи договора за кредит и договора за гаранция, потребителят получава код за потвърждение, като срокът за неговото въвеждане е 48 часа, в които потребителят може подробно да се запознае с условията по договорите, както и да прецени доколко те са подходящи за него.

В заключение сочи, че „Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“ ЕАД оперират като отделни икономически субекти, имат отделни банкови сметки, отделни погасителни планове към договора за кредит и договора за гаранция. Твърди, че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения, а потребителят има цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за него.

Решението се атакува и в частта за разноските, с която съдът е осъдил дружеството да заплати на адв.М. възнаграждение за безплатна помощ, осъществена по делото. Въззивникът счита, че щом пълномощникът на въззиваемата претендира суми по чл.38, ал.2 вр.чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, то тази претенция се явява адхезионно съединена с претенцията на самата ищца, поради което в съответствие с принципите на добросъвестността, залегнал в чл.3 ГПК и на диспозитивното начало /чл.6 ГПК/ страната, както и нейният процесуален представител е следвало да посочат фактите на които основават исканията си и съответно да представят доказателства за тяхното осъществяване. В случай, че пълномощникът е оказал безплатна адвокатска помощ, същият следвало да докаже основанията за това, а именно, че ищцата е лице в затруднено материално положение. Ето защо намира, че липсата на доказателства в тази насока води до извод за недоказаност и неоснователност на претенцията за разноски.

Счита, че пълномощникът на въззиваемата е следвало да информира същата не само за правото на безплатна адвокатска услуга, но и за другите форми на безплатна правна помощ, вкл.и по чл.95 ГПК, както и за възможността за освобождаване от държавни такси.

Твърди, че представения по делото „рамков договор за правна защита и съдействие и упълномощаване“ е нищожен поради противоречие с добрите нрави. От текста на исковата 2 молба се установявало намерението на подалото исковата молба лице да предявява систематично множество отделни искове срещу дружеството и да претендира отделно адвокатско възнаграждение по всяка от тях с цел избягване на ограниченията в размера на адвокатските хонорари. Намира, че е налице явна злоупотреба с право, което е основание за нищожност на договора. Според ищеца нередовността на договора за правна защита влече и нищожност на упълномощаването, поради което счита, че и исковата молба е нередовна.

Иска от съда решението да бъде отменено, а вместо него искът на въззиваемата да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната страна – З. Ц. Ц., чрез адв.Десислав Михайлов, съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ № 81, ет.3.

С него се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Според въззиваемата, съдът правилно е приел, че задължението към поръчителя следва да се включи в общия размер на разходите по кредита, тъй като в противен случай е постигнато заобикаляне на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В процесния договор за кредит ГПР е 47,92 %, поради което след като се прибави сумата от 1325 лв., разходите ще надвишат 50 %, което обуславя извод за нищожност на клаузата за възнаграждение по договора за поръчителство.

Цитира относима съдебна практика.

Твърди, че по делото не е установено сумата от 1325 лв. да е заплатена на „Фератум България“ ЕООД на годно правно основание, поради което правилно ответникът е осъден да я върне на ищцата. Развити са съображения. Цитирана е съдебна практика.

По отношение на присъдените в първоинстанционното производство разноски заявява, че преценката дали да окаже безплатна помощ, както и дали лицето е материално затруднено принадлежи на адвоката, а за да се определи възнаграждение по чл.38, ал.1 от ЗА е достатъчно по делото да бъде представен договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ, на някое от основанията в закона. Цитира изобилна съдебна практика.

Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание пред въззивната инстанция представител на въззивника не се явява.

Пълномощникът на въззиваемия представя писмено становище, в което излага допълнителни съображения за недействителността на договора за потребителски кредит и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящото производство, както и прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от въззивника.

Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства.

По допустимостта на производството Бургаският окръжен съд намира следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението в атакуваната от нея част.

Същата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима.

Ето защо делото следва да се разгледа по същество.

3

С исковата си молба ищцата З. Ц. Ц. с адрес в гр.Несебър е предявила следните искове против ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД:

Осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД - за връщане на сумата от 1325 ЛВ., Представляващи дадена без основание такса за банкова гаранция към фирма- партньор по договор № 873030 да предоставяне на потребителски кредит от 25.03.2020г. и анекс към него;

Осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД- за заплащане на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, считано от предявяването на иска- 19.10.2022г. до окончателното изплащане на сумата.

Твърди, че съгласно сключения на 25.03.2020г. между страните договор за предоставяне на потребителски кредит ищцата следвало да върне сумата от 1135 лв., при получена в заем сума от 1000 лв., при лихва 135 лв., при ГПР 47,92 и ГЛП- 13,50%, при срок на кредита от 7 на брой вноски с първа падежна дата 24.04.2020г. Освен тази падежна дата, в договора за кредит не бил посочен падежа на останалите вноски, нито срока на договора за кредит.

В т.5 от договора било посочено, че същия се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум банк в полза на ответното дружество. В договора било посочено още, че кредиторът се задължава да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя.

На 26.08.2020г. ищцата сключила анекс №1 към договора от 25.03.2020г., по силата на който получила допълнителна сума от 1000 лв., за която следвало да заплати лихва от 205,27 лв., като срокът на договора бил увеличен с 10 месеца, с краен падеж 22.06.2021г.

При справка на интернет страницата на кредита ищцата установила, че освен описаните по- горе суми, дължи и сумата от 1325 лв. като такса за банкова гаранция към дружество партньор, макар че в договора за кредит никъде не било посочено, че по задължението за обезпечаване на кредита се дължат такси или комисион. По този начин общото задължение към ответното дружество по процесния договор било в общ размер 3665,27 лв.

Твърди се още, че по процесния договор ищцата е заплатила на ответника 3665,27 лв., от които 2000 лв. – главница, 340,27 лв.- лихва и 1325 лв.- такса банкова гаранция към фирма партньор.

Сочи се, че платената от нея сума от 1325 лв.- такса банкова гаранция към фирма партньор е недължимо платена. Намира, че тази такса е в явно противоречие с чл.10а от ЗПК, който не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита- чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Сочи, че съгласно чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел заобикалянето на изискванията на закона, е нищожна. Счита, че в случая с предвиждането за заплащане на такса банкова гаранция се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПК. Сочи, че тези разходи са част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в ГПР, тъй като разходите за таксата за банкова гаранция следва да се разглеждат като елемент от общия разход по кредита за потребителя, понеже са пряко 4 свързани с договора за потребителски кредит, известни са на кредитора и се заплащат от потребителя. На следващо място са развити доводи, че тази такса не е предвидена никъде в договора за кредит и не е ясно какво е основанието й за плащане от ищцата към дружество партньор. Подчертава, че тази сума е близо 70% от сумата на отпуснатия кредит, което е в явно нарушение на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, т.е. противоречи на добрите нрави, както и на чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като е прекомерна и води до значително неравноправие.

На следващо място са развити доводи, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК: поради неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в погасителния план липсвала информация за търсената банкова гаранция, както и поради неспазване изискванията на чл.10, ал.1, т.10 ГПК да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани за изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин. Изтъква, че в процесния ДПК е посочена само абсолютната стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти включва и как се формира същия/. Намира, че в ГПР, бидейки глобален израз на всичко, дължимо по договора за кредит, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая не било ясно дали освен лихвата, в посочения ГПР са включени и разходите за таксата гарант. Изтъква, че алгоритъмът за определяне на ГПР е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляването му по начин, различен от законовия, е недопустимо. Сочи, че след като при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс кредиторът задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Поради това намира, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което договорът е недействителен