Определение № 184 от 24.03.2026, Районен съд - Тетевен
- Съд
- Районен съд - Тетевен
- Дело
- Гражданско дело 1149/2025
- Вид
- Определение № 184
- Подписан
- 24.03.2026
- Състав
- МИЛЕН РУМЕНОВ АНГЕЛОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 341 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 355 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 34 · Закон за собствеността
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 184 гр. Тетевен, 24.03.2026 г.
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20254330101149 по описа за 2025 година
Производство е по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по молба на К. Б. Б., чрез процесуален представител адв. д-р Й. Н.-Б.а от АК - С., с която се моли съдът да измени първоинстанционният съдебен акт в частта за разноските. Молителят сочи, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по отношение на претендираните разноските от адв. д-р Й. Н.-Б.а за осъщественото от нея процесуално представителство по гр. дело № 1149/2025 г. по описа на РС – Тетевен, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата /ЗА/ и не е присъдил претендирани разноски, в размер на 9 086.79 лева, за стореното от нея процесуално представителство.
На тези основания се моли да бъде постановено определение, с което да се измени решението в частта за разноските, като в полза на молителя бъдат присъдени сторените съдебни разноски, по предоставеният списък по реда на чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК насрещната страна е изразила становище, че искането следва да бъде оставено без уважение. Твърди се, че първоинстанционният съдебен състав правилно не е присъдил разноски, съгласно практиката на Върховния касационен съд.
Съдът, след като обсъди доводите на молителя и данните по делото, намира следното:
Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските. Предвид посоченото, с оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на решението в частта за разноските на другата страна е депозирана в срока за неговото обжалване, съдът намира, че същата е процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:
В конкретния случай, ответната страна е представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на роднина - съпруг, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пред. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие.
Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът може да оказва безплатно адвокатска правна помощ и съдействие на посочените в т. 1-3 лица. В случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и 1 осъжда другата страна да го заплати - чл. 38, ал. 2 ЗА.
В настоящия казус, в сключения договор за правна защита и съдействие е уговорено безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗА. За да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в случаите на осъществено безплатно процесуално представителство, е необходимо представянето на договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че адвокатът оказва безплатна адвокатска помощ /в настоящия случай – на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗА/. Право на адвоката е да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗА, а адвокатът сам определя на кои лица от кръга на неговите близки да окаже такава. Не е необходимо доказване, че се касае за лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗА – съдът не извършва подобна проверка. Достатъчно е представянето на договор/договори за правна защита и съдействие с указване, че е уговорено предоставяне на безплатна правна помощ на конкретно основание, посочено в чл. 38 ЗА и такава реално да е осъществена, както и да са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение по чл. 78 ГПК. В този смисъл е Определение № 158 от 15.01.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4303/2025 г., I г. о., ГК.
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и Определение № 211/10.05.24 г. по ч.т.д. № 1378/2023 г. на ВКС, е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда 2 при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последната и актуална съдебна практика, отразена в Определение № 1239/13.05.24 г. по ч.т.д. № 1555/23 г. ТК на ВКС, Определение № 2948/12.06.24 г. по ч.гр.д. № 1567/24 г. на ГК на ВКС и Определение рег. № 2700/19.09.25 г. постановено по ч.к.т.д. № 1746/25 г. на ТО на ВКС. Съдът намира, че следва да се съобрази със задължителна за националните юрисдикции практика на СЕС, която има превес над националната такава. В тази връзка дори и да се дължаха разноски на ответната страна в производството, то съдът не следва да се съобразява с разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, ами да определи възнаграждението за оказана безплатна правна помощ, въз основа на фактическата и правна сложност на делото, както и въз основа на обема на извършена адвокатска работа.
Съдът намира, че по повод претендираните разноски в настоящия случай е формираната трайна съдебна практика по приложението на чл. 355 от ГПК, която неотклонно приема, че предвид характера на производството по съдебна делба /особено исково такова/ и на регламентиращите го процесуални норми/специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес/, то отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. Тъй като при наличие на съсобственост върху вещи и вещни права, съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, предявяването на такъв не зависи от поведението на другата страна. Причината за завеждането на иска за делба не е поведението на ответника, а целеният резултат е допустим от закона - да се ликвидира съществуващата съсобственост. В делбеното производство страните имат двойно качество - те са и ищци и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им, което се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски, като определянето на същите е съотнесено към края на втората фаза от съдебната делба, когато вече е установен от събраните по делото доказателства и оценен с помощта на вещо лице, всеки от дяловете на съделителите.
Поради така изложените съображения, прието е от съдебната практика, разноските за адвокатски хонорар в делбеното производство, ако изрично не е уговорено друго, да се понасят от страните така, както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове /например по сметки/, тъй като те зависят от поведението на ответника по тях, нормата на чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Изложеното се отнася за производството пред първата инстанция, а когато се развие производство по въззивно или касационно обжалване, страните вече имат определено процесуално качество според позицията си в производството. Подадената жалба може да е основателна, или неоснователна, т.е. депозирането й е в зависимост от 3 поведението на страната, поради което могат да се присъдят разноски по правилата на чл. 78 ГПК. /Вж. Определение № 46 от 23.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4824/2016 г., II г. о., ГК/.
В настоящия случай безспорно е че пред настоящата съдебна инстанция е предявен иск за съдебна делба на недвижими имоти по чл. 34 от ЗС, във връзка с чл. 341 и сл. от ГПК, като след осъществена размяна на книжата между страните, съдът следва да прекрати производството по делото поради констатирана недопустимост на предявения иск. В случая съдът не е приел за разглеждане по делото други искове освен предявения иск за делба.
Съобразно цитираната вече по-горе съдебна практика, и при приложението на чл. 355 от ГПК, прието е от съдебната практика, че при предявен иск за делба, страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а само по присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78 ГПК. След като в настоящето производството, не са приети от съда за разглеждане възражения срещу квотите на страните и не е оспорено правото на съсобственост на недвижимия имот, чиято съдебна делба е поискана от съда, тогава всеки от съделителите следва да понесе сам направените разноски за процесуално представителство и защита от адвокат. В такива случаи приложението на общата разпоредба на чл. 78 от ГПК е неприложима към делбеното производство. /Вж.
Разпечатката съдържа 20 от 29 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/51f35bb0-13b9-49d2-8717-9e9d20b04243