Определение № 5991 от 22.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5991 гр. София, 22.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Частно касационно гражданско дело № 20258003104335 по описа за 2025 година

Производството е по чл.274, ал.3, т.2, вр. чл.248 ГПК.

С определение № 3743 от 08.08.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1605/2025 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено определение № 6793 от 22.05.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд, с което е допълнено на основание чл. 248 ГПК определение № 4160 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. в частта за разноските, като Н. О. К. и А. Б. Д. са осъдени да заплатят на Т. М. М.-Г. сумата в размер на 3000 лева, представляваща сторените по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал.4 ГПК.

Въззивният съд е приел следното:

С искова молба вх. № 64243/20.09.2022 г., подадена до Районен съд-Варна, ищците Н. О. К. и А. Б. Д. са предявили срещу ответника Т. М. М.-Г. два отрицателни установителни иска за собственост.

По делото е постъпил отговор на искова молба с вх. № 54795/21.07.2023 г. от ответницата Т.

М. – Г., чрез адвокат К. С., в който са изложени възражения по основателността на исковете, приложено е адвокатско пълномощно и писмени доказателства.

С определение № 9676/14.08.2023 г. РС – Варна е подготвил в закрито заседание делото за разглеждане по реда на чл. 140 ГПК.

На 15.12.2023 г. е проведено първо по делото открито съдебно заседание, на което е даден ход на делото. Ищците, макар да не са се явили лично и да не са се представлявали, с нарочна молба са представили писмени доказателства и са направили доказателствени искания, включително за назначаване на СТЕ. Ответницата лично и чрез упълномощения 1 адвокат К. С., е взела становище по всички въпроси, касаещи хода на делото, представените доказателства и направени доказателствени искания.

На 15.03.2024 г. по делото е проведено второ по ред открито съдебно заседание. Приети са писмени доказателства. Поради обстоятелството, че не е представено в срок експертно заключение по допуснатата СТЕ, делото е отложено за друга дата и час. Видно от протокол № 3792/21.06.2024 г. производството по делото е отложено по същата причина. В хода на проведено на 08.11.2024 г. съдебно заседание, поради наличие на процесуална пречка по чл.

142, ал.2 ГПК, делото е отложено за разглеждане на следваща дата.

На 31.10.2024 г. по делото е представено заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза.

Преди насроченото за 28.03.2025 г. открито съдебно заседание по първоинстанционното дело е постъпила молба с вх. № 28283/27.03.2025 г., с която ищците Н. О. К. и А. Б. Д., чрез адвокат Г. В. като техен пълномощник, са заявили на основание чл.233 ГПК отказ от предявените отрицателни установителни искове. Направено е искане за прекратяване на производството по делото.

С определение № 4160/27.03.2025 г. РС – Варна е прекратил производството по гр. д. № 5499/2023 г. на основание чл.233 ГПК.

По делото е постъпила молба вх. № 28832/28.03.2025 г. от ответницата Т. М. – Г., чрез адвокат К. С., за допълване на посоченото прекратително определение, като бъдат осъдени ищците да заплатят разноски в полза на ответницата. Представен е препис от договор за правна защита и съдействие от 04.03.2025 г., съдържащ разписка за платено от Т. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лева от общо уговорена сума в размер на 5500 лева. Представен е и списък по чл. 80 от ГПК.

След размяна на книжа по искането ищците са изразили становище с вх. № 43159/15.05.2025 г. за недопустимост и неоснователност поради просрочие на искането за разноски, което не било заявено в хода на делото преди прекратяването му. Отправено е и възражение за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.

С oпределение № 6793/22.05.2025 г. на РС – Варна е допълнено на основание чл.248 ГПК определение № 4160 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 5499/2023 г. в частта за разноските, като Н.

О. К. и А. Б. Д. са осъдени да заплатят на Т. М. М.-Г. сумата в размер на 3000 лева, представляваща сторени по гр. д. № 5499/2023 г. на Варненски районен съд разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал.4 ГПК.

Въззивният съд е намерил жалбата за неоснователна. Прието е, че след прекратяване на делото в закрито съдебно заседание без участието на страните, същите имат възможността да отправят искания за разноски и да представят доказателства за извършването им в срока по чл.248 ГПК. Това се налага заради обстоятелството, че същите са имали обосновано правно очакване процесът да се развие и в неговия ход да заявят искания и да представят доказателства. Според разрешението, дадено в точка 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията за разноски по чл.80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Въззивният съд е приел обаче, че изключение от това 2 правило се допуска с оглед спецификата на конкретното дело – когато искането обективно няма как да бъде направено в последното открито съдебно заседание пред съответната инстанция. В тези случаи следва да се даде възможност на страната да направи съответното искане в първия възможен момент. При оттегляне и отказ от иска и прекратено производство ответникът може да направи искане за присъждане на разноски и да представи доказателства с молба по чл.248 ГПК, тъй като очевидно няма да се проведе открито съдебно заседание по делото. Следва на страната да се даде възможност за формулиране на искане в първия момент, в който е разбрала за тези обстоятелства. По тези съображения е прието, че искането по чл.248 ГПК на ответницата е своевременно заявено, а произнасянето на Варненския районен съд по него е допустимо. Прието е, че понасяне на действителен разход за правна защита и съдействие от ответницата по делото е доказан с приложените по делото писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие и съдържащата се в него разписка и списък на разноските.

Прието е, че доколкото процесът не се е развил в неговата цялост заради отказ от исковете, а също предвид общата цена на защитавания материален интерес (65799,70 лева), правилно първоинстанционният съд е редуцирал размера на разноските за един адвокат от 4500 лева до 3000 лева. Гласни доказателства не са били събирани и представеното експертно заключение не е било изслушвано и приемано в съдебно заседание, но само поради заявения отказ от искове. Делото не е с много висока правна сложност и не е обременено от голямо количество подлежащи на установяване факти. Ето защо няма основание за ревизиране на произнасянето на ВРС по чл.78, ал.5 ГПК с допълнително намаляване на подлежащия на компенсиране разход.

Оплакването за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в общо определяне на размера на присъдените разноски, е намерено за неоснователно. ГПК задължава съда да присъди разноски по съразмерност само в хипотеза на уважена и отхвърлена част от иска.

Очевидно се има предвид произнасяне по същество на правен спор, какъвто настоящия случай не е. От друга страна, ответницата е била поставена в положение да се брани срещу насочените срещу нея съединени искове едновременно и в пълнота, без значение на това срещу кого и за каква дробна част от недвижимия имот е заведен всеки един от двата.

Пасивната страна в процеса не е била длъжна да договаря с процесуалния си представител отделно възнаграждение спрямо всеки ищец, съразмерно на сочените в исковата молба пропорции и да очаква пак такова възстановяване на разноски. Прието е, че от една страна е определяем размерът на разноските, дължими от всеки един от ищците на основание чл.78, ал.4 ГПК според предявените от тях претенции, посочени от съда в общ размер на 3000 лв., но от друга - как всеки от тях ще реши да плаща е въпрос на техни вътрешни отношения.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Н. О. К. и А. Б. Д..

Поддържа се, че производството по делото е образувано по два самостоятелни отрицателни установителни искове за собственост, поради което е следвало да бъдат постановени два осъдителни диспозитива за разноски срещу двамата ищци, а не един общ диспозитив.

Присъдените на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева следвало да бъдат намалени, доколкото същите не били съобразени с действителната 3 фактическа и правна сложност на спора, с извършените от процесуалния представител на ответника действия, в това число с броя проведени заседания и извършени процесуални действия в тях.

В изложението към частната касационна жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Кои са критериите за фактическа и правна сложност на делото при прилагане на чл. 78, ал.5 ГПК и следва ли съдът да ги обсъди в мотивите си;

2. Какви са критериите, от които се ръководи съдът, когато определя размера на адвокатско възнаграждение, което следва да присъди на претендиралата го страна, при направено своевременно възражение за прекомерност;

3. При предявени два иска от двама ищци срещу един и същ ответник следва ли съдът да постанови осъдителен диспозитив за разноските срещу всеки от тях, или е допустимо осъдителният диспозитив да е един общ.

Първият въпрос бил разрешен в противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, а останалите два въпроса били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Насрещната страна по жалбата Т. М. М.-Г. счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни и срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава определение на първата инстанция по чл. 248 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса от изложението към жалбата – за критериите, от които се ръководи съдът при определяне на фактическата и правна сложност на делото при прилагане на чл. 78, ал.5 ГПК. Критериите са изяснени в т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, и от мотивите към обжалваното определение е видно, че при произнасяне по заявеното от ответника възражение по чл. 78, ал.5 ГПК въззивният съд се е ръководил от тях. В съобразителната част на мотивите на т.3 от тълкувателното решение е разяснено, че основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото; ако в резултат на тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая въззивният съд е приел, че при произнасяне по възражението за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение са взети предвид всички релевантни за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК факти – съобразен е предметът на спора, неговата правна и фактическа сложност, обемът на събраните доказателства, стойността на защитавания от процесуалния представител на ответника материален интерес, както и съдържанието, видът и количеството на осъществената от последния адвокатска 4 защита. Съответствието на въззивното определение със задължителната практика на ВКС изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос.

Третият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въпросът е поставен поради виждането на жалбоподателите Н. О.