Определение № 4595 от 14.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4595 гр. София, 14.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20238002104048 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Т. Ц. и по касационна жалба ответника ЗД „Бул Инс“ АД срещу въззивно решение № 727 от 30.05.2023 год., постановено по гр.дело № 2175/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, го, VІІ с-в.

Ищцата А. Т. Ц. обжалва въззивното решение в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 51 от 16.05.2022 год., постановено по гр. дело № 147/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявения от нея срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 70 000 лв. до размера от 97 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на смъртта на В. И. М. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 26.10.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2021 год. до окончателното й изплащане.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 51 от 16.05.2022 год., постановено по гр. дело № 147/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, е осъден да заплати на ищцата А. Т. Ц. сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на смъртта на В. И. М. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 26.10.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2021 год. до окончателното й изплащане.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани 1 страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите.

В жалбата на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил изложил конкретни и ясни мотиви относно приложението на чл. 52 ЗЗД. Единственото съображение за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди било „възможната заинтересованост на свидетелите“. Такава преценка за заинтересованост действително била дължима, то тя имала отношение единствено към достоверността на свидетелските показания, но не и към критериите по чл. 52 ЗЗД. Събраните по делото гласни доказателства не били вътрешно противоречиви, не били оборени от останалите данни по делото, поради което нямало съмнения за тяхната достоверност.

Като лица, най-близки до ищцата и починалия, свидетелите имали непосредствени впечатления за това какви били отношенията между тях, как са съжителствали и какви емоционални болки и страдания била преживяла ищцата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и допустим ли е като нов критерий, относим към приложението на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, да се наложи процесуалната норма на чл. 172 ГП?

2/ Следва ли решаващият съд, при съобразуване на чл. 172 ГПК, да не кредетира показания на свидетели, които са в близки роднински отношения със страна по делото, с мотива за вероятната им заинтересованост, без да са налице други обстоятелства, които да създават съмнения за достоверността на показанията им?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и Решение № 127 от 31.12.2020 год. на ВКС по т. дело № 1555/2019 год., І т. о., ТК, а вторият въпрос – в противоречие с Решение № 48 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1610/2019 год., ІV г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД не е депозирал писмен отговор.

В жалбата на ответника ЗД „Бул Инс“ АД се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – 2 касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ищцата не попада в кръга на правоимащите лица като наследник на В. И. М., нито като негова съпруга, поради липсата на доказателства за отношенията им приживе като между съпрузи.

Ищцата и починалия имали деца от предходни връзки, но не и съвместни, нямали общо имущество, не били регистрирани на един адрес, нямало данни за намерение за брак, починалият бил осъждан на лишаване от свобода за продължителен период от време за извършено убийство. Т.е. не била доказана особено близка връзка между тях и действително претерпени от ищцата вреди. За твърдените вреди, респ. за фактическото съжителство между ищцата и починалия, били събрани само гласни доказателства по искане на ищцата, които били нейни деца, т.е. от кръга на лицата по чл. 172 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос:

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищеца като предпоставка за определяне на принадлежността на последния към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за неимуществени вреди в качеството му на живещ на фактически съпружески начала?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с Решение № 72 от 12.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 905/2009 год., II г. о., ГК и Решение № 126 от 18.10.2019 год. на ВКС по т. дело №1785/2018 год., II т. о., ТК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба А. Т. Ц. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства и заключението по съдебната автотехническа експертиза и заключението по съдебно-медецинската експертиза, че са установени правопораждащите предявеното право по чл. 432, ал. 1 КЗ факти – настъпването на 26.10.2020 год. на пътнотранспортно произшествие /като реализирано застрахователно събитие/ в района на с.С., обл.Б., на път , 00 км. – в срока на действие на застрахователния договор; виновно и противоправно поведение на водача на лек автомобил „М. “ с рег.№ – А. П. Д., застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ /полица №BG/02/120002706321/, причинна връзка между произшествието и настъпилата смърт на В. И. М. – водач на пътно превозно средство с животинска тяга, както и наличието 3 на връзка между починалия и ищцата, основана на фактическо съпружеско съжителство, като е счел, справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв.

С оглед спорния между страните въпрос относно активната материална легитимация на ищцата, въззивният съд е посочил, че от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. П. /дъщеря на ищцата/ и П. П. /син на ищцата/ е видно, че ищцата е живяла с починалия на съпружески начала около 10 години, като двамата се обичали много и били неразделни, имали силна връзка помежду си, преди смъртта си В. М. бил работоспособен и здрав, само последната година и половина б и л счупил крака с и и трудно се възстановявал. Ищцата и починалия имали отлични взаимоотношения, като си помагали и грижели един за друг, били трайно и взаимно привързани. Ищцата приела много тежко смъртта на мъжа си и понастоящем продължавала да скърби безутешно за него. Отчитайки възможната заинтересованост на свидетелите, въззивният съд е кредитирал показанията им в тази част при условията на чл. 172 ГПК, като се позовал на липсата на данни по делото, които да опровергават достоверността им и въз основа на тях е приел за установено наличието на връзка между ищцата и пострадалия, основана на съпружеско съжителство.

Въззивният съд е посочил, че според трайната съдебна практика, „справедливостта” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. В тази връзка, отричайки убедителността на показанията на свидетелите, предвид възможната тяхна заинтересованост, в частта им относно продължителността и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания /за които именно обстоятелства е допуснато събирането на гласни доказателства, които обстоятелства непрецизно в мотивите на обжалваното решение са определени като „близки отношения“/, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв., а не 130 000 лв., както е приел окръжният съд.

По отношение на спорния между страните въпрос относно размера на съпричиняването на вредоносния резултат от починалия, въззивният съд е изложил съображения, че доколкото по делото е установено, че пътното превозно средство с животинска тяга /каруца/ не е било оборудвано със задължителните светлоотразителни елементи /а произшествието е настъпило около 18.30 часа на 26 октомври, в час от денонощието, когато наличието на подобни елементи биха спомогнали за избягване на произшествието/, както и че пострадалият е имал възможност да предотврати 4 произшествието, като преди да предприеме отклоняване в ляво за заобикаляне на мантинелата е могъл да погледне назад, да преустанови движението си и да пропусне преминаването на автомобила, след което да продължи движението си, но не го е сторил, като същевременно е бил в алкохолна интоксикация в степен, която му пречи да прецени, достатъчно адекватно обстановката на пътя и действията, които следва да се предприемат, поради което е формирал извода, че дължимото обезщетение следва да се намали с 30 % /съответно на приноса на пострадалия/ и релевираната претенция е основателна до размера от 70 000 лв. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която релевираната претенция е уважена до посочения размер.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.