Решение № 33 от 27.02.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Първомай, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100629 по описа за 2024 година

Предявен е иск от М. Т. А. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за паричен заем № *** от 13.02.2024 г. е недействителен.

Предявени са и обективно съединени искове от М. Т. А. срещу „Файненшъл България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл.

3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № *** от 13.02.2024 г.

Ищецът твърди, че сключил с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № *** от 13.02.2024 г., съгласно който получил сумата от 1750 лв., като се задължил да върне заедно с договорната лихва сума в размер на 2085,20 лв. на 20 двуседмични вноски. Във връзка с чл. 4 от договора сключил с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № *** от 13.02.2024 г., с който да бъде обезпечен договорът за заем.

Възнаграждението, което следвало да заплати ищецът на гаранта, било в размер на 1274,80 лв. Счита, че договорът за паричен заем бил недействителен, тъй като предоставената му информация била нелоялна и представлявала заблуждаваща търговска практика. В тази връзка навежда съображения, че в ГПР не били включени всички компоненти и най-вече възнаграждението за гаранта. Поради това счита, че било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил разписан действителният размер на ГПР. В тази връзка намира, че сключването на процесния договор за гаранция целяло единствено заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Също така е посочено, че 1 не ставало ясно кои разходи са включени в ГПР и по какъв начин е формиран ГПР от 54,94 %.

Изложени са и подробни съображения за нищожност на договора за предоставяне на гаранция поради липса на основание, както и поради противоречие с добрите нрави. Счита, че тъй като договорът за гаранция бил сключен за обезпечаване евентуалното неизпълнение на договора за паричен заем, недействителността на последния водела и до недействителност на договора за предоставяне на гаранция поради липса на основание. Отделно от това самото уговаряне на възнаграждение по този договор внасяло неравноправие в кредитното отношение. По този договор длъжникът не получавал престация, което нарушавало принципа на справедливост.

Също така твърди, че едноличен собственик на капитала на гаранта бил първият ответник, който получавал цялата печалба от търговската му дейност. Поради това счита, че е налице нарушение на добрите нрави. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал отговор, с който оспорва изцяло исковите претенции. По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК е предявил насрещни искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1541,89 лв. – главница по Договор за паричен заем № *** от 13.02.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба – 31.10.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, и 248,22 лв. – възнаградителна лихва за периода 11.04.2024 г. – 21.11.2024 г. При условията на евентуалност предявява осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на главницата по договора за кредит в размер на 1454,91 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба – 31.10.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът излага съображения за неоснователност на предявените от ищеца искове. Счита, че договорът не страда от визираните в исковата молба пороци.

Посочено е, че годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени коректно. Не съществувало изискване за представяне на пояснения във връзка с компонентите на ГПР, за разписване на методика на формиране на ГПР и за представяне на пояснения какви разходи са включени в ГПР.

Счита, че неточното посочване на ГПР не водело до недействителност на договора за паричен заем. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове.

Същевременно се въвеждат твърдения, че ответникът изпълнил задълженията си по договора за кредит да предостави на ищеца в заем сумата от 1750 лв. Съгласно договора ищецът се бил задължил да върне заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 20 анюитетни вноски, всяка в размер на 104,26 лв. Посочено е, че възнаградителната лихва била в общ размер на 335,20 лв. В случай че договорът бъде обявен за недействителен и първоначалните осъдителни искове бъдат отхвърлени, моли на основание чл. 23 ЗПК да бъде присъдена чистата стойност по кредита в размер на 1454,91 лв. По тези съображения моли да бъдат уважени насрещните искови претенции.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца М. Т. А..

2

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Уговореното между ответника и ищеца възнаграждение било насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредита. Този договор бил сключен единствено поради възлагане от ищцовата страна и то само при условие че ще получи уговореното възнаграждение.

Поддържа се, че ответното дружество нямало интерес от сключването на безвъзмездни сделки. Акцентира, че недействителността на договора за паричен заем не се отразявала на действителността на договора за предоставяне на поръчителство, тъй като винаги оставало задължението за чистата стойност на кредита. Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че със сключването на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е налице спор, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № *** от 13.02.2024 г., по силата на който първият ответник е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1750 лв., при срок на заема от 40 седмици, двуседмична погасителна вноска в размер на 104,26 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 45 %, обща сума за връщане – 2085,20 лв. и годишен процент на разходите – 54,94 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който вторият ответник се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1274,80 лв., платимо на вноски от по 63,74 лв., последните дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.

От представената справка от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД, неоспорена от ищеца, се установява, че по договора за паричен заем ищецът е извършил плащания в общ размер на 295,09 лв., които са погасили 86,98 лв. договорна лихва и 208,11 лв. главница.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

3

Тъй като ищецът и първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от 3360 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4 от договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и гарантът са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби 4 на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В резултат на това последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.