Решение № 610 от 12.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 610 гр. Пловдив, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330109211 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. И. И. против „Фератум България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.

22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на ** г. страните по делото са сключили договор за кредит № **, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 3000 лева при ГПР в размер на 47,76 % о ГЛП от 22,67 %.

Посочва се, че на същата дата - ** г., ищцата била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с „**“, с който да бъде обезпечен договорът за потребителски кредит, за което същата следвало да заплати възнаграждение в размер на 2640,00 лева. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, доколкото възнагражденията по договора за поръчителство не е включен в ГПР, по който начин се достига до заобикаляне на чл. 19, ал.1 ЗПК.

Посоченото възнаграждение по своята същност представлявало скрита лихва, която следвало да бъде включена в ГПР. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искови претенции. Посочва се, че договорът за гаранция касае отделно правоотношение от това по договора за потребителски кредит със самостоятелно юридическо лице. С оглед изложеното и възнаграждението по същия не следвало да бъде включено в ГПР. Ищецът сам избрал дружеството поръчител при попълване на документите за получаване на сумата по кредита.

Към исковата молба липсвали и убедителни писмени доказателства. Поради изложеното се претендира исковите претенции да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 211, ал.1, вр. чл. 131 ГПК е постъпила насрещна искова молба, с която се предявява иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 1633,34 лева, представляваща остатъчна главница от договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 12.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

В насрещната искова молба се излагат съображения, че по силата на сключения между страните договор за потребителски кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3000,00 лева за срок от девет месеца, като последният заплатил единствено сумата в размер на 1366,66 лева. Поради изложеното се претендира нейния остатък от 1633,34 лева, както и разноските в производството.

В указания срок е постъпил отговор на искова молба от ищеца, с който се признава, че същата дължи като остатъчна чиста стойност по договора сумата в размер на 1663,34 лева. Възразява се да се присъждат разноски по насрещния иск.

С Определение № 15220/26.11.2025 г., постановено по делото, е приет за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещния иск за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 1633,34 лева, представляваща остатъчна главница от договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 12.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото 2 писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит от ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 3000 лева, която следвало да бъде върната на 8 вноски. С договора бил уговорен лихвен процент в размер на 22,67 % и ГПР в размер на 47,76 %.

Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от * * в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между „ ** и ищеца бил сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на потребителски кредит от ** г.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от ** ** в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

3

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,76 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

4

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По насрещния иск:

С оглед правните изводи по отношение на главния иск, то несъмнено се установи, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК на ищеца по насрещния иск се дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе посочено, от приобщения договор за потребителски кредит се изяснява, че на ищеца е предоставена сумата в размер на 3000,00 лева. С Определение № 15220/26.11.2025 г., постановено по делото, бе отделено като безспорно и 5 ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1366,66 лева. Респ. дължимата чиста стойност по кредита възлиза на 1633,34 лева (равняваща се на 835,11 евро). Поради изложеното следва така предявеният насрещен иск да бъде уважен в пълен размер.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.

3 ГПК имат и двете страни.

Ищецът не е представил доказателства за извършени такива, доколкото е освободен от заплащане на държавна такса и разноски в производството.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца И. – адв. Л. Б..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Разпечатката съдържа 40 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/51daf257-f3ce-40b8-bb1a-8b1d4e64dfff