Решение № 2190 от 10.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2190 гр. София, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

ПЕТЪР М. МИЛЕВ при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20231100513220 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20084992/27.03.2023 г. по гр.д. № 15535/2019 г. по описа на СРС, 148 състав 28 Средно училище „Алеко Константинов“ е осъдено да заплати на М. И. С. на основание чл. 224 КТ сумата в размер на 611,50 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва за периода от 18.03.2019 г. до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен до горницата до 611,75 лева като неоснователен. С решението е отхвърлен предявения от М. И. С. срещу 28 Средно училище „Алеко Константинов“ иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда за сумата в размер на 4378,50 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради право на пенсия и осигурителен стаж.

Срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба вх. № 25016311/13.04.2023 г., подадена от 28 Средно училище „Алеко Константинов“, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че предявеният иск с правно основание чл. 224 от КТ е неоснователен и неправилно районният съд го е 1 уважил като не е съобразил, че по делото няма събрани доказателства по делото. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор вх. № 25040185/07.11.2023 г., подаден от М. И. С., с който оспорва въззивната жалба и поддържа, че решението е правилно в тази част, с която предявеният иск с правно основание чл. 224 от КТ е уважен.

Срещу решението в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба вх. № 25021181/19.05.2023 г., подадена от М. И. С.. Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение, поради недопускане на допустимо, относимо и своевременно доказателствено искане – съдебно-счетоводна експертиза, с което да се установи размерът на брутното трудово възнаграждение, получено от ищцата, поради което и този размер останал неустановен. Именно поради това неправилно е определен размерът на обезщетението – 12714,66 лева, което било изплатено. По делото бил представен фиш, който не бил обсъден от съда.

Така неустановени останали основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, които били предвидими и сигурни – за прослужено време, за клас квалификация и за работа по вътрешно съвместителство.

Именно от този фиш се установявало, че размерът на брутното трудово възнаграждение бил 1627,92 лева, а не както било прието 1210,90 лева.

Посочва, че съдът не бил разпределил доказателствената тежест и не е указал на ищцата, че следва да установи факта за наличие на влязло в сила РМС за увеличаване на стандартите за делегиране от държавата дейности. В резултат на това допуснато процесуално нарушение, съдът необосновано приел, че по делото не било доказано настъпването на това събитие и неправилно приел, че за ІІ ПКС не се дължи възнаграждение в размер на 75 лева, както е предвидено в чл. 25, ал. 1, б. г от КТД. Съдът неправилно бил тълкувал и материалния закон и неприлагане на приложимата правна норма според точния й смисъл. Неправилно при определяне на размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ не е съобразил размерът на брутното трудово възнаграждение. Размерът на това възнаграждение е следвало да бъде определено съобразно разпоредбата на чл. 228 КТ съответно чл. 17 НСОРЗ.

Включвало се основното трудово възнаграждение, възнаграждението над 2 основната заплата, определено според системите за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени в наредбата, друг акт на работодателя, колективния трудов договор, доколкото не е предвидено друго в КТ. По делото не било спорно, че ищцата е работела по чл. 110 от КТ при същия работодател, при което в полученото от нея последното брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ трябвало да се включи като елемент и това възнаграждение. Съдът не бил изложил мотиви на какво основание изключва това възнаграждение. Не се съобразил и че това възнаграждение има постоянен и предвидим характер по аргумент от чл. 15 НСОРЗ. Решението било и необосновано, тъй като правните изводи не кореспондирали с установените факти и доказателства, които ги установяват. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ. Претендира направените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от 28 СУ „Алеко Константинов“.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 155353/2019 г. по описа на СРС, 148 състав е образувано по искова молба, подадена от М. И. С. против 28 Средно училище „Алеко Константинов“, с която са предявени искове с правно основание чл.

222, ал. 3 от Кодекса на труда и чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда.

Ищцата твърди, че с ответника била в трудово правоотношение въз основа на сключен трудов договор № 1818 от 08.08.2016 г. и последно подписано Допълнително споразумение № 205/06.10.2017 г. към трудов договор, с което била преназначена на работа на длъжност старши учител, общообразователен учебен предмет в гимназиален екип. Съгласно допълнителен трудов договор № 010/15.09.2017 г. и допълнително споразумение към нео, заемала и длъжност на половин щатна бройка. Твърди, 3 че поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на 02.07.2018 г. подала заявление за прекратяване на трудов договор. Посочва, че работила 38 години като учител, като със Заповед № 1609/05.07.2018 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ работодателят прекратил трудовото правоотношение. Твърди, че на основание чл. 224, ал. 1 от КТ било изплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 22 работни дни, както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ във връзка с КТД за 10,5 брутни работни заплати. Твърди, че неправилно бил определен размерът на дължимите обезщетения, тъй като последното брутно трудово възнаграждение било в размер на 1627,92 лева, от които 834 лева възнаграждение по основен трудов договор и 417 лева – по допълнителен трудов договор, както и допълнителни възнаграждения с постоянен характер. Обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ следвало да бъде в размер на 17093,16 лева, но било изплатено по-малко, като работодателят дължал сумата от 4378,50 лева. Освен това, неправилно било определено обезщетението за неползван платен годишен отпуск, тъй като не били използвани 25 дни, а не 23, както приел работодателя и дължима била сумата от 611,75 лева. Моли ответникът да бъде осъден да заплати исковите суми.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника 2 8 СУ „Алеко Константинов“, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ се дължи само при прекратяване на основното трудово правоотношение, а не и по останалите такива. Посочва, че възнаграждението по допълнителния трудов договор не е допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 15 от НСОРЗ. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени доказателства, въз основа на които съдът е приел, че е предявеният иск по чл. 224, ал. 1 от КТ е основателен, тъй като по делото не били представени доказателства, че ищцата е ползвала още 2 дни от полагащия й се платен годишен отпуск. Прието е, че предявеният иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда е неоснователен, тъй като обезщетение е дължимо единствено по основния трудов договор, като съдът приема, че в този смисъл е и разпоредбата на колективния трудов договор.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 4 валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно като въззивният съд препраща към мотивите му на основание чл. 272 от ГПК.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, което обезщетение може да се изплаща само веднъж.

Съгласно разпоредбата на чл. 50, ал. 1 от Кодекса на труда с колективния трудов договор се уреждат въпроси на трудовите и осигурителни отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни норми на закона. В ал. 2 е посочено, че колективният трудов договор не може да съдържа клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените в закона или в колективния трудов договор, с който работодателят е обвързан, а в разпоредбата на чл. 228, ал. 2 от Кодекса е посочено, че с колективен трудов договор могат да бъдат уговорени по – големи размери от тези, предвидени в чл. 222. Именно в тази връзка с разпоредбата на чл. 13, ал. 3, т. 2 от Колективния трудов договор, сключен между Столична община, Съюз на работодателите в системата на народната просвета в България, Сдружение на директорите в средното образование в Република България, Синдикат на българските учители към КНСБ, Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ и Независим учителски синдикат към КНСБ е уговорено, че на работници и служители, членове на синдикалните и работодателските организации, страни по договора, се изплаща обезщетение на основание чл. 222, ал. 3 от КТ – на педагогическите специалисти, които 5 през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се изплаща по-голям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда – не по-малко от 10,5 брутни работни заплати. В т. 4 на чл. 13 е посочено, че на педагогическите специалисти, които изпълняват минимална норма задължителна преподавателска работа по няколко трудови договора, при прекратяването им и при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се изплаща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ по трудов договор по всеки от трудовите договори пропорционално.

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от ищцата, като тя е работила на длъжност старши учител общообразователен учебен предмет в гимназиален етап по силата на Трудов договор № 1818/08.08.2016 г. Не е спорно между страните, а и се установява, че с Трудов договор № 010/15.09.2017 г. страните по основното трудово правоотношение са уговорили, че ищцата ще заема длъжност старши учител общообразователен учебен предмет в гимназиален етап за 4 часа работно време: 0,5 щат, с който е уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 417 лева.