Решение № 5545 от 23.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5545 гр. ., 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110140945 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД, кумулативно обективно съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „.“ АД (първи ответник), както и отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, а при условия на евентуалност и чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД срещу „.“ ЕООД (втори ответник).

Ищецът Л. И. З. твърди, че на 26.09.2024 г. е сключил договор за паричен заем № . с първия ответник за сумата от 1000 лв. със срок на погасяване 10 седмици. Като условие за отпускане на кредита, в чл. 4 от договора е вменено задължение за представяне на обезпечение в 3-дневен срок (поръчители, банкова гаранция или одобрен от заемодателя гарант).

Поради тези условия ищецът е бил принуден да сключи договор за гаранция с втория ответник, който е свързано лице с кредитора. За услугата за предоставяне на гаранция е било уговорено възнаграждение в размер на 167,20 лв., което е било разсрочено и добавено към седмичните погасителни вноски по кредита. Посочва, че е заплатил на първия ответник общо 1042,80 лева: главница от 1000 лева и възнаградителна лихва от 42,80 лева, както и 1 сумата от 167,20 лева като възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, сключен с втория ответник. Плащанията са извършвани на служители на първия ответник („.“ АД), като чрез тях са погасявани задълженията и по двата договора, тъй като вноските са били обединени в общ размер от 121 лева седмично. Общо изплатената сума възлиза на 1210 лв.

Поради твърдяната недействителност на договорите, ищецът смята, че цялата сума над предоставената му главница от 1000 лв. (т.е. сумата от 210 лв.) е получена от ответниците без основание. Поддържа, че договорът е недействителен изцяло на основание чл. 22 от ЗПК, поради нарушение на императивни изисквания за съдържание на договора, отразени в чл. 11, ал. 1, т.

9 и т. 10 от ЗПК. В договора е вписан ГПР от 47,61%, който не отразява действителните разходи по кредита, тъй като в него не е включено възнаграждението по договора за гаранция в размер на 167,20 лв., въпреки че този разход е бил задължително условие за получаване на кредита и е бил известен на кредитора към момента на сключване на сделката. При включване на таксата за гаранция в общия разход по кредита, ГПР надвишава 100% на годишна база. Към датата на сключване на договора, максимално допустимият ГПР (петкратният размер на законната лихва) е бил приблизително 67,70%.

Превишаването на този таван представлява самостоятелно основание за нищожност на договора или поне на клаузите за разходите. Подчертава, че разделянето на кредитната операция на два отделни договора (за заем и за гаранция) със свързани лица представлява изкуствена конструкция, целяща заобикаляне на ограниченията на ЗПК. Смята възнаграждението за гаранция за де факто „скрита комисионна“ за кредитора, която се събира чрез трето лице – вторият ответник, дружество еднолично притежавано от кредитора – за да не бъде отчетена при изчисляването на ГПР и да се избегнат санкциите на закона. Посочва, че тази конструкция е използвана за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която поставя таван на ГПР.

Излага виждане, че клаузата на чл. 4 от договора за заем, която вменява задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок, създава значителен дисбаланс между правата и задълженията на страните. Условията за предоставяне на поръчители са житейски непостижими за средния потребител, което насочва потребителя към единствено възможния вариант – платения гарант, одобрен от заемодателя. Посочва, че за заем от 1000 лв. за срок от едва 10 седмици, общата сума за връщане е 1210 лв., като това оскъпяване от 21% за период от 10 седмици е необосновано високо и противоречащо на принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданския оборот, особено при кредитиране на социално уязвими групи с т.нар. „бързи кредити“.

По отношение договора за предоставяне на гаранция, ищецът смята, че този договор е лишен от правно основание, тъй като по него не се предоставя 2 реална услуга в полза на потребителя – обезпечението служи изцяло на интереса на кредитора. Така, в случай на плащане от страна на гаранта, ищецът остава задължен да възстанови цялата сума ведно с лихви, което означава, че неговото правно положение не се подобрява. Потребителят е задължен да заплати сума, която представлява почти 17% от размера на заема, без да получава реална насрещна престация. Посочва, че договорът се използва за заобикаляне на ограничението за максимален ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че възнаграждението за гаранция представлява скрито оскъпяване на предоставения заем. По отношение на двамата ответници подчертава, че са свързани лица, като вторият ответник е дружество еднолично притежавано от първия ответник. Добавя, че ако сумата за гаранция бъде включена в ГПР, той би надвишил значително законовия максимум. Поддържа довод, че договарянето на прекомерно възнаграждение за услуга, която обслужва единствено интереса на търговеца, е недобросъвестно и противоречащо на принципите на справедливостта поради драстичната липса на еквивалентност на насрещните престации и поради това накърняваща добрите нрави. В допълнение, ищецът представя твърдения и доводи за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, с твърдения, че е бил принуден да сключи договора за гаранция поради неравноправните условия в основния договор за заем, като клаузата на чл. 4 от договора за заем е поставила житейски непостижими изисквания за другите видове обезпечение. Липсата на реален избор прави договора за гаранция нежелана, но задължителна част от общото кредитно правоотношение, наложена в нарушение на защитата на потребителите. Смята, че договорът за гаранция е допълнителен спрямо договора за потребителски кредит и следователно, щом като основният договор за заем е недействителен поради невярно посочен ГПР и нарушение на ЗПК, то и обезпечаващият го договор за гаранция следва да бъде прогласен за нищожен. В заключение ищецът посочва, че разделянето на разходите между два договора и двама свързани ответници представлява заблуждаваща търговска практика, насочена към прикриване на реалната цена на кредита и възпрепятстване на потребителя да вземе информирано икономическо решение.

Въз основа на изложените доводи, ищецът подчертава, че съгласно чл.

23 от ЗПК е длъжен да върне единствено чистата стойност на получената главница (1000 лв.), без лихви и такси. Тъй като е изплатил общо 1210 лв., а поради нищожността на договора дължи връщане само на чистата главница от 1000 лв., претендира връщане на 5 лв. като част от надплатената сума от 210 лв.

По изложените твърдения и доводи ищецът иска от съда да прогласи нищожността на Договор за паричен заем № . от 26.09.2024 г., сключен между 3 ищеца и първия ответник, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, респективно тяхното заобикаляне, алтернативно – поради накърняване на добрите нрави, а в условия на евентуалност, в случай че договорът не бъде обявен за недействителен изцяло, да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 4 от договора за заем, предвиждаща предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок, както и клаузата на чл. 2, т. 8 за годишния процент на разходите (ГПР). По предявения осъдителен иск и след изменение на размера на този иск в първото по делото открито съдебно заседание, ищецът претендира връщане на сумата от 210 лева (понастоящем 107,37 евро, получени от ответника суми без основание по недействителен договор, включващи 42,80 лева (21,88 евро), възнаградителна лихва по договора за паричен заем и 167,20 лева (85,49 евро), заплатеното възнаграждение на гаранта по договора за предоставяне на гаранция ,ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

Срещу втория ответник ищецът претендира прогласяване на нищожността на сключения договор за предоставяне на гаранция № ./26.09.2024 г., поради липса на основание, а при условия на евентуалност и чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата в чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция, поради заобикаляне на закона, алтернативно поради накърняване на добрите нрави и наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „.“ АД оспорва исковете изцяло.

Твърди, че установителният иск за недействителност е недопустим, тъй като договорът е вече изпълнен и облигационната връзка е погасена. Поддържа, че правното положение на ищеца не е „смутено“, а фактическият негатив в патримониума му вече е настъпил, което прави установителния иск безполезен в сравнение с осъдителния. Определя поведението на ищеца като „съзнателен опит за обогатяване“ и излишно натоварване с разноски, което представлява злоупотреба с право. По съществото на спора ответникът твърди, че договорът е сключен при спазване на всички законови изисквания, а ГПР е изчислен коректно съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изрично посочва, че възнаграждението за гаранция не представлява разход по кредита и не следва да се включва в ГПР, тъй като това е самостоятелна сделка с трето лице (втория ответник „.“ ЕООД) за услуга по обезпечаване, а не за предоставяне на кредита. Подчертава, че законът изисква само посочване на цифровата стойност на ГПР, но не и пояснения за неговите компоненти или методика на формиране. Сочи, че в договора са посочени всички „основни данни“, послужили за изчислението (размер на сумата, вноски, дати и т.н.). Твърди, че ГПР не надвишава законовото ограничение от пет пъти законната лихва.

4

Допълва, че дори и да имаше надвишаване, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нищожни биха били само клаузите над лимита, а не целият договор. По отношение клаузата за обезпечение, отразена в чл. 4 от договора, ответникът излага довод, че обезпечението е присъщ белег на всеки кредит и е законно допустимо. Посочва, че на ищеца са предоставени три алтернативи: двама поръчители, банкова гаранция или договор с дружество-гарант, като изборът на последната алтернатива е бил „резултат от свободната воля“ на заемателя.

Поддържа тезата, че клаузата е индивидуално уговорена, тъй като потребителят е имал информацията предварително чрез Стандартния европейски формуляр (СЕФ) и е могъл да избере вида на обезпечението.

Определя изискванията към поръчителите (трудов договор, липса на просрочия) като обективни, лесно проверими и целящи намаляване на кредитния риск, а не като „неизпълними“. Ответникът категорично отрича да е получавал суми по договора за гаранция в своя патримониум. Уточнява, че тези суми са събирани само за „удобство на потребителя“ и са превеждани на гаранта.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Ответникът „.“ ЕООД оспорва предявените искове като изцяло недопустими и неоснователни. Твърди, че предявеният установителен иск е недопустим, тъй като ищецът разполага с по-ефективен способ за защита – осъдителен иск за връщане на платеното.

Според ответника, в хода на осъдителен иск ищецът може да докаже нищожността като преюдициално обстоятелство, без да натоварва процеса с отделен установителен иск. Определя поведението на ищеца като „съзнателен опит за обогатяване“ и излишно натоварване с разноски, което представлява превратно упражняване на процесуални права. „.“ ЕООД поддържа тезата, че процесният договор за гаранция не е част от договора за паричен заем, нито е негов акцесорен елемент. Излага довод, че той представлява самостоятелен договор за услуга, по силата на който дружеството издава гаранция в полза на кредитора, а потребителят заплащa възнаграждение. Подчертава, че е вписан в регистъра на БНБ и предоставя гаранционни сделки по занятие. Посочва, че дейността му е законна и съответства на неговия предмет на дейност като търговец. Ответникът сочи, че разпоредбите на ЗПК са неприложими към договора за гаранция, тъй като той категорично не е договор за кредит.