Решение № 2616 от 30.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2616 гр. София, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

Михаела Касабова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100511153 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 20091749 от 24.05.2023 г., постановено по гр.д. № 21437/2020 г. по описа на СРС, 143-ти състав Прокуратурата на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на Л. М. С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени за периода 10.02.2016 г. до 8.11.2019 г., вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК по НАХД 15882/2017 г. по описа на СРС, 102 с-в, ведно със законната лихва от 8.11.2019 г. до окончателното погасяване на задължението.

Постъпила е в срока по чл. 259 ГПК въззивна жалба от ПРБ с доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Излагат се съображения ищецът да не е претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, които съдът е приел.

Поддържа се размерът на присъденото обезщетение да е завишен и да не съответства на принципите на чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения се иска от съда да отмени постановеното решение, а при условията на евентуалност да намали размера на присъденото обезщетение.

В срока по чл.263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Л.

М. С., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Л. М. С. с иск с правно основание чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати в полза на ищеца сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва от 08.11.2019 г. до погасяването, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу нея наказателно производство, което е завършило с влязла в сила оправдателна присъда.

Ищцата Л. С., твърди, че на 10.02.2016 г. срещу нея е било образувано досъдебно производство за това, че за времето от 04.04.2015г. до 19.12.2015г., в условията на продължавано престъпление със 17 деяния, които осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление и са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка, и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, като родител на детето А.

В.П. е изпълнила (отказала да предостави възможност за упражняване на режим на контакт), като не е предала детето А. на баща му В. Л.П. по силата на съдебно решение № I-8080/17.04.2014 г. на CPC, 80-ти състав, влязло в законна сила на 17.04.2014 г., постановено по гр. д. № 18205/2013 г., с което били определени мерки относно упражняването на родителските права и бил изменен режимът на лични контакти между бащата В. П. и малолетната му дъщеря А. П.. Твърди се, че е било образувано НАХД № 15882/2017г. по описа на 102 състав на СРС, което е приключило с Решение от 28.06.2018г., с което ищцата е била призната за невинна и оправдана по повдигнатото обвинение, като последното било потвърдено от СГС с решение № 928/08.11.2019г. по ВНАХД № 2931/2019 г. Сочи, че в резултат на осъщественото наказателно преследване е имала качеството на обвиняема и подсъдима, както и е била наложена мярка за процесуална принуда „подписка“. Поддържа се, че от повдигнатото й обвинение ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто име и репутация, притеснения, обида от извършените против нея действия и повдигнати обвинения. Изпаднала в състояние на безпокойство, в продължителен период от време, поради нарушение на човешките й права и свободи. Твърди се, че приятелите и познатите на ищцата променили рязко отношението си към нея, вследствие на което ищцата изпаднала в болезнена социална изолация, както и да се отчуждили в семейството. Твърди се, че делото е продължило прекалено дълго, извън всички разумни срокове, което допълнително се отразило негативно на самочувствието и състоянието на ищцата. Ето защо е предявила посочения по-горе иск.

Ответникът – Прокуратура на Република България оспорва предявените искове.

С обжалваното решение искът за неимуществени вреди е уважен изцяло.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Пред въззивната инстанция не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че по реда на чл. 219, ал. 2 НПК е образувано досъдебно производство срещу Л.

С. за извършено престъпление по чл. 182, ал.2 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК на 19.02.2016 г.

Същата е била привлечена в качеството на обвиняем с постановление от 09.08.2017 г., за това, че за времето от 04.04.2015г. до 19.12.2015г., в гр. София, в условията на продължавано престъпление със 17 деяния, които осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление и са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка, и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, като родител на А. П. да не е изпълнила (отказала да предостави възможност за упражняване на режим на контакт), 2 като не предала детето А. на баща му В. П., по силата на съдебно решение № I-8080/17.04.2014 г. на CPC, 80-ти състав, постановено по гр. д. № 18205/2013 г., с което били определени мерки относно упражняването на родителските права и бил изменен режимът на лични контакти между бащата В. П. и малолетната му дъщеря А.. Обвинението е предявено на 16.08.2017 г. и е наложена МНО „подписка“, като на същата дата ищцата е разпитана в качеството на обвиняема. До този момент е разпитвана в качеството на свидетел на 01.09.2016 г.

С Постановление от 14.09.2017 г. ищцата е била предадена на съд с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, като е образувано НАХД № 15882/2017г. по описа на 102 състав на СРС, което е приключило с решение от 28.06.2018г., с което ищцата е била призната за невиновна и оправдана по повдигнатото обвинение. Съдът е отменил и наложената МНО „подписка“ на основание чл. 309 НПК. Пред първата инстанция са насрочени четири съдебни заседания, през кратък интервал от време, като само първото е отложено, поради това, че упълномощеният защитник на Л. С. не се е запознал с делото, предвид краткото време от възлагането на защитата. Ищцата е присъствала лично в заседанията. Установява се, че по протест от 13.07.2018 г. на прокурор от СРП е било образувано ВНАХД № 2931/2019г. по описа на СГС, X-ти въззивен състав, приключило с влязло в сила решение № 928/08.11.2019г., с което първоинстанционното решение е потвърдено. Производството пред въззивната инстанция е приключило в едно заседание.

Оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че в производството са установени предпоставките, при които за ищеца е възникнало право на обезщетение по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от повдигнатото и поддържано неоснователно обвинение по чл. чл. 182, ал.2 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила решение. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.

Относно причинените вреди и връзката им с повдигнатото срещу ищцата обвинение, пред СРС е разпитан свидетелят В.М.С. (съпруг на ищцата), чиито показания съдът кредитира при условията на чл. 172 ГПК като последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Показанията на свидетеля се подкрепят и от обсъденото от СРС заключение на СПЕ, което не е оспорено.

Като съобрази приетите пред СРС писмени, гласни доказателства и заключението на приетата съдебно психологическа експертиза, която настоящият състав кредитира, в тяхната съвкупност, въззивният съд споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд, че в производството е установен факта на причинени неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в изживени негативни емоции, депресия, отчуждаване от семейството и приятелите в резултат на повдигнатото и поддържано незаконно обвинение за посоченото по - горе престъпление, преживяно чувство на стрес и притеснение от воденото наказателно дело по процесното обвинение и неговия резултат.

Спорът пред настоящата инстанция е относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на 3

ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план. Съдът дължи обсъждането и преценка на всички обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи, която е израз за общоприетата оценка за обезвреда на неимуществените вреди и е ориентир за възприетото в обществото разбиране за справедливост в сходни хипотези. Анализът на всички обстоятелства, имащи отношение към справедливото овъзмездяване, е от значение и поради забраната размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия (в този смисъл –Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о., Решение № 115/5.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 9/7.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 299/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 49/2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, III г. о.).

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.