Решение № 287 от 20.11.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 287 гр. Варна, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Н.ина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20253001000382 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.267 ГПК.

Образувано е по постъпили две въззивни жалби:

Въззивна жалба, подадена от М. Х., ЛНЧ **********, чрез особен представител адв.М. Н. от ВАК, срещу решение №244/10.06.2025г. по т.дело №692/2023г. по описа на ВОС, в осъдителната му част за сумите: 86 056.52 лева, представляващи падежирала главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 25.02.2015г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното издължаване на сумата; сумата от 15 160.29 лева, начислена възнаградителна лихва за периода от 28.06.21г. до 04.12.2023г.; сумата от 2 083.44 лева, обезщетение за забава за периода от 28.07.21г. до 04.12.2023г. и сумата от 8 685.76 лева, сторени по делото разноски.

В жалбата се излага, че постановеното от ВОС решение е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано, в противоречие с материалния и процесуалния закон.

На първо място жалбоподателят излага, че своевременно с отговора на исковата молба е направил възражение за липсата на настъпила /обявена по надлежния ред/ спрямо кредитополучателя, предсрочна изискуемост, тъй като такава не може да бъде обявена чрез връчване на исковата молба на особения представител. Съдът не е обосновал мотивите си да приеме, че е налице надлежно обявена предсрочна изискуемост по договора за кредит, не е отговорил на възражението на ответника.

Твърди се нарушение на разпоредбата на чл.18, ал.3 от ЗКСД, задължаваща банката да обяви на кредитополучателя всички условия по кредита. Твърди се, че в договора липсва уговорка, а поради липсата на приподписан от страните погасителен план, не може да се установи всяка от месечните вноски каква част от задължението за главница и възнаградителна лихва погасява, което е нарушение на изискванията на чл.17, ал.4 и чл.24, ал.2 ЗКСД. В случая погасителният план е изготвен едностранно от банката – кредитодател в разрез с императивното изискване на чл.24, ал.2 ЗКСД. Изводимите от това е липсата на яснота относно месечната вноска, дължима след изтичане на гратисния период, без този размер да е предварително съобщен на кредитополучателя, както и липсата на яснота как ще бъде погасявана възнаградителната лихва /също отложена след гратисния период/, които непълноти на договора сочат на нищожността му съгласно чл.146 ЗЗП вр.чл.143, т.11, т.12 и т.19 от с.з. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по тези възражения и доводи на ответника, поради което въззивникът претендира обсъждането им от въззивния съд и за отмяна на обжалваната част от съдебното решение.

1

В срока за отговор е постъпило становището на БАНКА ДСК ЕАД, подадено чрез ю.к.Н. В., за неоснователност на въззивната жалба.

В отговора си страната оспорва твърдението за липса на обявена предсрочна изискуемост. Поддържа, че в хипотеза на предявен осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, по който в исковата молба е обективирано и изявление на кредитора, че упражнява правото си да направи целият дълг предсрочно изискуем, връчването на преписа от исковата молба на особен представител на ответника представлява надлежно уведомяване на длъжника съгласно чл.60/2/ ЗКИ. /цит. съдебна практика на ВКС/ За неоснователни счита възраженията на ответника за недействителност на договора за кредит поради липса на подписан от страните погасителен план като изтъква подробни съображения за това. Претендира се оставяне без уважение на въззивната жалба.

Производството е инициирано и по втора въззивна жалба, подадена от БАНКА ДСК ЕАД, чрез пълномощника й по делото ю.к.В., срещу решението по т.дело №692/2022г. на ВОС в отхвърлителната му част, по отношение на исковете за сумата до 111 302.25 лева – представляващи главница над присъдения размер от 86 056.52 лева до предявения от общо 111 302.25 лева; за разликата над присъдените 15 150.29 лева до претендираните 19 607.75 лева, възнаградителни лихви за периода от 28.06.21г. до 04.12.2023г., както и за сумата, явяваща се разликата над присъдените 2 083.44 лева до претендираните 2 355.85 лева, обезщетение за забавено изпълнение, дължими въз основа на договора за потребителски кредит по ЗКСД.

Твърди се, че в тази част решението противоречи на материалния закон, поради което се претендира отмяната му и вместо това уважаване на исковете изцяло. Претендират се сторените в производството разноски за ю.к. възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 ГПК.

По същество на жалбата банката посочва, че капитализацията на лихви и анатоцизмът, с което съдът е обосновал отхвърляне на част от претенциите, са различни понятия. Уговорката за начисляване на лихва по време на гратисния период, която се капитализира годишно, според жалбоподателя, не противоречи на чл.24 от ЗКСД, тъй като не предвижда ред за формиране на задължението, различен от законоустановения. Твърди, че в случая е създаден по силата на закона специален режим за капитализиране на лихви към главница съгласно ЗКСД и това води до увеличаване на главницата чрез прибавяне към нея на дължими, но непросрочени лихви. Прави се довод, че доколкото тези лихви, начислени върху главницата, не са дължими преди изтичане на гратисния период, по същество водят до новиране на задължението. Поради това, въззивникът счита, че не е налице недействителност на клауза от договора за кредит, съотв. че липсва пречка за описаното капитализиране на акумулирани през гратисния период възнаградителни лихви както и последващото им облагане с договорна лихва. Страната се позовава и на чл.10, ал.2 от Типов договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика по финансиране на образованието /обн. ДВ, бр.33/30.04.2010г./, сключен с банката кредитор на основание чл.7 ЗКСД.

В този смисъл се излага довод, че съдържанието на типовия договор следва да бъде точно и пълно възпроизведено в сключваните от банките договори за кредит по реда на ЗКСД. Въззивникът счита, че договорената капитализация наподобява сложна лихва, допустима по специфичния вид кредит по ЗКСД, по който при предоставени на потребителите изключително облекчени условия – липса на обезпечения, по-нисък фиксиран лихвен процент, гратисен период, който обхваща обучителния период на кредитополучателя, липса на такси, следва да бъде компенсирана и банката – кредитодател като търговско дружество, която отдава паричния си ресурс при по-неизгодни условия. В тази връзка въззивникът цитира клаузи от закона – чл.23, ал.3, чл.24, чл.9, ал.2, чл.10, ал.2, чл.27 от ЗКСД. Страната счита, че изводите на съда за наличие на анатоцизъм, водещ до нарастване на дълга, са незаконосъобразни и неправилни. /цитирана е относима практика на ОС -Варна и на АС – Варна/

В срока за отговор е постъпило становище от насрещната страна М. Х., чрез назначения му особен представител адв.М.Н. от ВАК, за неоснователност на жалбата. Страната споделя изводите на съда за неоснователната част от предявените претенции ведно с мотивите за отхвърлянето им.

Във въззивното производство въззивниците поддържат подадените жалби и отговорите по насрещна такава, съответно ищецът чрез ю.к. В., а ответникът – чрез особен представител адв.Н..

За да се произнесе по жалбите въззивният съд съобрази, че производството е образувано по искова молба на БАНКА ДСК АД срещу ответника М. Х., гражданин на Великобритания, за осъждането му да заплати суми, дължимо въз основа на договор за потребителски кредит, сключен на 25.02.2015г. при условията на ЗКСД, за финансиране обучението на ответника. С договора на ответника са били предоставени 86 056.52 лева за заплащане на такси за обучение в МУ-Варна. Въведени са били твърдения за сключване на договора при действието на ОУ към същия. Съгласно клаузите от договора, кредитът подлежи на издължаване в продължение на 120 месеца, считано от изтичане на гратисния период, като съгласно чл.3 от договора, гратисният период обхваща времето от първото усвояване на кредита до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност.

Твърди се, че кредитът е бил усвояван на части чрез превод на дължимите към университета такси за обучението на студента, в размер всеки на 7 823.32 лева, които са били заплатени в посочени изрично дати, съгласно чл.10, ал.3 от закона и чл.5.5 от ОУ до общия размер на отпуснатия кредит. Твърди се уговорена фиксирана лихва в размер на 7% годишно, начислявана върху усвоената част от кредита, вкл. през гратисния период, която лихва се капитализира годишно. Твърди се, че общо дължимата сума с извършената капитализация възлиза на 111 302.25 лева. Твърди се, че изискуемостта за връщане на главницата възниква с изтичане на гратисния период, изтичащ на 31.05.21г. Поради това, на основание чл.6 от договора се твърди първа падежна дата за издължаване на кредита 2 на 28.06.21г., считано от която кредитът е следвало да бъде погасен на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1292.31 лева. Кредитодателят твърди, че ответникът не е извършвал никакви погашения по договора, поради което дължи и уговорено в чл.17 от договора обезщетение за забавено плащане в размер на договорената лихва с надбавка от 10%. При допусната забава от 90 дни /съгл.чл.17, т.2/, целият кредит се отнася с просрочие като до предявяване на молбата за събирането му се олихвява по посочения вече начин в чл.17, т.1, а след тази дата – със законната лихва. Ищецът изрично се позовава, че упражнява правото да уведоми длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, с връчване преписа от исковата молба.

С отговор на исковата молба ответникът, на когото е назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв.М.Н., оспорва исковете. /л.253 и сл./ На първо място процесуалният представител на страната посочва, че свръчване препис от исковата молба на особен представител, нее осъществено изискването за уведомяване на длъжника за обявената предсрочна изискуемост съгл.чл.60,ал.2 ЗКИ. На следващо място, твърди, че поради извършената капитализация на лихви към главницата, тази клауза от договора е нищожна на основания чл.10, ал.3 ЗЗД. /т.10.2 от договора/ Поради това оспорва да дължи претендираната договорна лихва в този размер както и обезщетението за забавено плащане. Твърди се, че спрямо договора и с оглед качеството на длъжника са приложими защитните норми на ЗЗП. Твърди се, че банката не може да претендира повече от допустимия максимален размер на възнаградителната лихва от 7%. Твърди, че капитализирането води до чувствително нарастване на дълга. Налице е противоречие с нормите на чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.20 от ЗКСД, което сочи на нищожността на уговорките за начисляване на лихва върху лихва. Освен като противоречаща на закона, клаузата за капитализиране на лихвите към главницата е и неравноправна съгласно чл.143, т.10, т.13 и т.19 от ЗЗП.

Поради това този размер на лихвите, капитализирани към главницата, следва да бъдат изключени от общото задължение. Твърди се освен това, че поради липсата на погасителен план длъжникът е бил в неведение на дължимите суми и размера на погасителната вноска, което сочи на недействителност на договора – нарушен е чл.18, ал.3 от закона, тъй като банката не е уведомила длъжникът за всички условия по кредита. Нарушена е и разпоредбата на чл.24, ал.2 от ЗКСД. Твърди се нищожност на договора и съгласно чл.143, т.11, т.12 и т.19 от ЗЗП.

Твърди се, че за кредитополучателя са останали неясни икономическите последици от сключения договор.

Въззивният съд, въз основа на твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства ценени в съвкупност, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: