Решение № 215 от 30.09.2020, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

Номер 215

30.09.2020 г.

Град Перник

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Перник

Четвърти граждански състав

На 08.09.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател: МЕТОДИ К. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ДИМИТЪР М. КОВАЧЕВ

МАРИНЕЛА К. МАРИНОВАСТОЕВА като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-СТОЕВА

Въззивно гражданско дело № 20201700500440 по описа за 2020 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Е. Л. Д. , подадена чрез адв. К П, против решение № 672/03.04.2020 г., постановено по гр.д. № 5456/2019 г. на Районен съд – Перник, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Л. Д. против „Топлофикация Перник“ АД, иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1096.15 лева – главница, представляваща стойността на доставена и ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2012 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издаден изпълнителен лист от *** г. по ч.гр.д. № 8910/2012 г. по описа на РС- Перник, поради погасяването й по давност. В тежест на ищцата са възложени сторените от ответното дружество разноски в размер на 100 лв.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е прекратено производството като недопустимо, поради липса на правен интерес, относно претенциите за сумата от 135.05 лева – стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011г., представляваща разликата между пълния претендиран размер на главницата от 1231.20 лева и сумата от 1096.15 лева, както и за сумата от 269.80 лева – законна лихва за забава от 30.06.2009 г. до 23.11.2012 г. и за сумата в размер на 130.02 лева – направени по ч.гр.д. № 8910/2012 г. на РС-Перник разноски, за които суми по посоченото дело е издаден изпълнителен лист от *** г.

По изложени в жалбата съображения за неправилност на първоинстанционното 1 решение поради нарушение на материалния, процесуалния закон и необоснованост, жалбоподателят моли то да бъде отменено и предявеният от него иск да бъде уважен.

Оспорва извода на първоинстанционния съд, че погасителната давност за претендираните вземания е 5-годишна. В тази връзка се позовава на ТР № 3 от 2012 г. на ОСГК относно понятието „периодични плащания“, като обосновава, че процесното вземане отговаря на дадената дефиниция и за него е приложима по-кратката 3-годишна давност. Развива подробни съображения за това, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва единствено с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо и съответно не намира приложение в случая разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД, като в подкрепа на този си довод се позовава на разясненията, дадени в ППВС № 2/29.09.1977г., и друга цитирана съдебна практика. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, като начален момент, от който е започнала да тече погасителната давност за вземането, сочи 17.12.2015 г.. Претендира сторените разноски в производството.

С молба от 08.09.2020 г. жалбоподателят заявява, че поддържа въззивната жалба.

Релевира възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение.

Въззиваемата страна - „Топлофикация Перник“ АД не е депозирала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок. С молба от 03.09.2020г., подадена чрез юрисконсулт Е. М., изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивната инстанция в размер на 200 лв. Релевира възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от фактическа и правна страна:

Районен съд - Перник е бил сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че за процесните парични суми, представляващи задължения на ищцата за заплащане на доставена топлинна енергия, ответното дружество се е снабдило със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК № *** г. по ч.гр.д. № 8910/2012г. по описа на РС-Перник, въз основа 2 на която за същите е издаден и изпълнителен лист от *** г. и образувано изпълнително дело при ЧСИ А. В., по молба от 10.06.2013 г. на ответното дружество. Прието е, че давността за вземанията е била неколкократно прекъсвана в рамките на инициирано от кредитора изпълнително производство, като за последен път погасителната давност е била прекъсната на 17.12.2015 г. чрез налагане на запор върху банкова сметка на длъжника и до момента на предявяване на настоящата претенция – 20.09.2019 г. и към датата на приключване на устните състезания – 05.03.2020 г. не е изтекъл необходимият петгодишен давностен срок за погасяване на вземането.

Между страните не съществува спор по отношение на обстоятелството, че за процесните суми е издаден изпълнителен лист от ***г. г., въз основа на който е образувано изп. дело № 965/2013 г. по описа на ЧСИ А. В., както и за поисканите и извършваните в рамките на производството изпълнителни действия.

Правният спор помежду им се концентрира върху това какъв е приложимият към вземането давностен срок.

Според разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г., ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД , с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване на искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.) , заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т. нар. "несъдебни изпълнителни основания" по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК.

Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск 3 п о чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за периодични плащания, каквото е процесното, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника. В постановеното по реда на чл. 274, ал.

3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.". Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД . В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК,Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК;

Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК;

Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

В настоящия случай за прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност.

В случая, както правилно е приел първоинстанционният съд, нова давност относно вземането е започнала да тече от *** г., доколкото се приема, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на *** г. – денят предхождащ издаването на изпълнителен лист. На 10.06.2013 г. по молба на ответното дружество е образувано изп. дело № 965/2013 г., което действие съгласно разясненията, дадени с ППВС № 3 от 18.11.1980 г., е прекъснало давността и такава не е текла до 26.06.2015 г., когато е постановено ТР № 2 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за загубило сила разрешението, дадено с Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. За периода от 10.06.2013 г. до 26.06.2015 г. давността е била спряна.

Извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства.

4

Следващите предприети действия, с които давността по отношение на вземането е била прекъсната са на 28.10.2015 г., с подаването на молба за налагане на запор и на 17.12.2015 г. с налагането на запор върху банковата сметка на длъжника.

При бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т. нар. "перемпция", като това се осъществява по силата на закона, без да е необходим допълнителен юридически факт, а постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия. Съгласно правилото на чл. 60, ал. 2 ГПК срокът, който се брои по години, изтича в съответния ден на последната година, следователно 28.10.2017 г., е последният ден от двугодишния срок, считано от последната молба на взискателя от 28.10.2017 г., в който той би могъл валидно да поиска извършването на изпълнителни действия в рамките на висящото изпълнително производство. Следователно изпълнителното дело е перемирано към 28.10.2017 г. по силата на закона – чл. 433, т. 8 ГПК, като всички изпълнителни действия след тази дата биха били недопустими и не биха прекъснали погасителната давност за вземането.