Решение № 1410 от 28.03.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 16190/2023
- Вид
- Решение № 1410
- Подписан
- 28.03.2024
- В сила
- 25.10.2024
- Състав
- Свилена Стоянова Давчева
Цитирани разпоредби
- чл. 170, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 172, ал. 2 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 5, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 64, ал. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72, ал. 1, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 283 · Наказателно-процесуален кодекс
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 1410 гр. Пловдив, 28.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330116190 по описа за 2023 година
Производството по делото е било образувано въз основа на жалба депозирана от В. И. Т., чрез пълномощник, с която се оспорва като нищожно, поради противоречие с материалния закон, процесуалните правила и международните стандарти, фактическото задържане на Т. от ***** ***** на ****** за времето от 18.30 часа на 20.48 часа на 03.11.2021 г.
От ответната по молбата страна, както и от РП ****** не е депозирано становище.
Относно допустимостта на жалбата:
Съгласно чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, ****** лице има право да обжалва пред съда законността на задържането. Следователно, предмет на съдебен контрол е ограничаването на правото на свободно придвижване на лицето, което може да бъде извършено и без съответна заповед. Поради това следва да се приеме, че неиздаването на писмен акт не е равнозначно на липса на разпореждане за задържане, след като правото на свободно придвижване е ограничено от ******. В тази насока е и константната съдебна практика. Така например, с Определение № ******г. на ВАС по адм.д. № ****** г., ***., **** М. М., изводът на 1 първоинстанционния съд, че отсъствието на писмена заповед за задържане води до липса на подлежащ на оспорване акт, е приет за незаконосъобразен.
Съгласно цитираното определение, възприемането на това становище означава, да се признае съдебна защита само на лица, задържани след постановена писмена заповед и да се откаже такава на лица, за които писмен акт не е издаден, независимо от причината. Подробно разбиране би създало предпоставки за административен произвол и за безконтролно упражняване на полицейски правомощия по ограничаване на свободното придвижване на лица, което е в противоречие и с целта на закона.
Ето защо, съдът намира, че жалбата е подадена от лице, което има правен интерес, като доколкото се иска обявяване нищожността на фактическото задържане, то и депозирането на същата не е ограничено със срок.
Съдът, като се запозна с приложените по делото доказателства и обсъди доводите, изложени в жалбата, намира от фактическа страна следното:
На ***** г. С. М. Б. и В. Т. Ш. и двамата **** при ***** били в състав на автопатрул *****, като при обход в с. ****** спрели за проверка лек автомобил **** с рег. № *****, управляван от молителя по делото – В. Т..
Поради съмнение за употреба на ***** от страна на Т., ***** служители го уведоми, че следва да му бъде извършена проверка за употребата на ***** вещества, което следва да бъде извършено в ******, където Т. бил отведен със служебния полицейски автомобил. В районното управление Т. отказал да предостави проба за алкохол и употреба на наркотични вещества. След това същият бил придружен и в сградата на УМБАЛ *****, където отново отказал да предостави проби.
Изложената фактическа обстановка съдът намира за безспорно установена въз основа на показанията на свидетеля С. К., които съдът кредитира като подкрепени от събрания писмен доказателствен материал, както и от приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка, която не се и оспорва от страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР полицейските органи 2 могат да задържат лице на посочените в т. 1 -7 основания. Според чл. 74, ал. 1 от ЗМВР при задържането на лицата по чл. 72, ал. 1 се издава заповед, като тя трябва да съдържа реквизитите, изброени в ал. 2 на същата разпоредба.
3адържането по реда на чл. 72 от ЗМВР се осъществява съгласно Инструкция №******г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи. "Задържани лица" по смисъла на чл. 4 от Инструкцията са тези, на които е ограничено правото на свободно придвижване при условията и реда на ЗМВР, а в чл. 5, ал. 1 са изброени помещенията, които се обособяват в структурите на МВР за наставяне на задържаните лица: помещения за задържане; специални помещения за задържане на непълнолетни лица и обслужващи помещения - помещения за водене на разпит, помещения за свиждане и срещи с адвокат, санитарнохигиенни помещения, помещения за приемане на лица и обработка на документацията по задържане. За всяко задържано лице се издава заповед за задържане на лице от полицейския орган, ограничил правото на свободно придвижване на лицето, която се подписва от полицейския орган и от задържаното лице - чл. 11, ал. 1 от Инструкцията.
От анализа на посочената нормативна уредба следва извода, че задържането по реда и на основание чл. 72, ал. 1 от ЗМВР по своята правна същност представлява принудителна административна мярка, прилагането на която се свързва с ограничаване на правото на свободно придвижване чрез поставянето на лицето в определено за задържане място и предприемането на съпътстващи мерки - извършване на обиск, проверка на лични вещи и др.
В административната преписка, приложена по делото няма заповед, която да е издадена по отношение на жалбоподателя за задържането му по реда на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Не се и твърди да има издадена такава. В този смисъл, в конкретния случай разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК е неприложима по отношение на полицейските служители Б. и Ш., тъй като същите не са издавали административен акт - заповед за задържане на жалбоподателя Т.. Именно поради това по отношение на Б. и Ш. няма задължение като органи, издали оспорен по съдебен ред административен акт, да установяват фактическите основания и спазването на законовите изисквания за издаване му.
3
При събраните по делото съдът намира, че правото на свободно придвижване на Т. не е ограничавано в рамките на осъществената полицейска проверка. Жалбоподателят фактически не е бил задържан, като не е бил обект на заплаха или натиск. Не са налице доказателства спрямо него да е употребена физическа сила и използване на помощни средства с цел задържане. По делото липсват данни за изразено изрично или с конклудентни действия несъгласие на лицето да сътрудничи и да придружи полицейските служители до сградата на сектор "****" и до УМБАЛ *****. Престоят в рамките на проверката не води до извод за извършване на действия "по задържане". В случая се касае за устни разпореждания на полицейските органи по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ЗМВР, които са необходими за изпълнение на функциите им по закон, а не за фактическо задържане на жалбоподателя. С оглед на естеството на работа на МВР не всяко действие, регламентиращо спазване на определени ограничения при движението и поведението на едно лице, може и следва да се квалифицира като "*****" по смисъла на закона, аргумент за което е и чл. 2 от Протокол № *****.
Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Наредба № ***** г. при наличие на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на ***** ***** или техни аналози се извършва проверка с тест или лицата се изпращат за медицинско изследване. От съдържанието на приложената по делото докладна записка е видно, че след породени съмнения и признаци във водача за управление на МПС след употреба на ******* са го придружили до сектор "*****", за да бъде тестван. При такива съмнения проверяващите служители не е следвало да издадат заповед за задържане на Т. на основание чл. 72, ал. 1 от ЗМВР с цел проверка или опровергаване на въпросните данни.
Такива действия могат да се предприемат само ако след надлежно предупреждение лицето съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба съгласно чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. В случая не са налице данни жалбоподателят да е пречел на органите на полицията да изпълнят правомощията си по закон и да се е противопоставил на нарежданията им, поради което и не е имало основание за задържането му при условията и по реда на чл. 72 от ЗМВР. В този смисъл съдът намира, че липсват каквито и да било данни за приложена спрямо Т. **** по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР от страна на сочените в жалбата полицейски служители.
Единствено показанията на св. К., че е чул от няколко дни след 4 процесния случай от Т., че е бил **** в районното управление, представляват доказателства, подкрепящи тезата на жалбоподателя, но съдът не би могъл да основе правните си изводи на тях, тъй като по съществото си те препредават информация, предоставена от самия жалбоподателя, като представляват косвено доказателство. Че по отношение на жалбоподателя Т. не е осъществена полицейска принуда свидетелства обаче останалата част от показанията на св. К.. Същият заявява, че е заварил Т. в помещението, в което е бил той самият, за да депозира жалба, тоест не помещение за задържане, Т. е бил без поставени белезници, двата са разговаряли, като въпреки че е имал възможност да сподели, че е ограничено правото му на свободно придвижване, Т. не е съобщил за такова. Обстоятелството, че до Т. е имало униформен ***** също не би могъл да доведе до извод за задържането му. До такъв извод не би могло да доведе и твърдяното обстоятелство, че полицейският служител е обяснил на Т., че ще отидат до болнично заведение, а са влезли в друго помещение.
Предвид изложеното следва да се приеме, че процесната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. При този изход на делото разноски не следва да бъдат присъждани, тъй като не е направено съответно искане за това от страна на АНО.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. И. Т. ЕГН ********** за обявяване нищожността на фактическо задържане по реда на чл. 72 от ЗМВР (без издаване на заповед за задържане) във връзка с чл. 5, пар. 1, б. "в" от ЕКЗПЧ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд Пловдив в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________ 5