Определение № 891 от 25.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 891 гр. София, 25.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20248002103654 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Л. Д., подадена чрез процесуален представител адв.

Н. И. против решение № 385 от 18.07.2024г. постановено по в.гр.д. № 487/2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 113 от 28.03.2024г. постановено по гр.д. № 596/2023г. по описа на Районен съд – Петрич, с което на основание чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, б. „а“ от КТ е отхвърлен предявеният от П. Л. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу „Сашо Шпед“ ЕООД, ЕИК 202730835 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 74487.37 лева, представляваща разлика между получено и дължимо трудово възнаграждение, според минималните условия на работа, установени в Кралство Белгия, където ищецът е бил командирован в периода от 06.10.2020г. до 24.01.2023г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2023г. до окончателното плащане.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена.

Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е приел, че осчетоводените от ответника командировъчни суми са част от трудовото 1 възнаграждение на ищеца, несъобразявайки обстоятелството, че разпоредбата на чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО, регламентираща, че специфичните добавки, свързани с командироването се смятат за част от минималната заплата, освен онези изплатени за възстановяване на разходи, все още не е транспонирана в българското законодателство и не намира приложение. Поддържа също, че въззивният съд не е отчел същността и съдържанието на параграф 20 от мотивите към Директива на ЕС 2018/957 и въпреки предметната рамка на спора, концентрираща се единствено върху трудовото възнаграждение на ищеца, на практика е извършил прихващане с платените командировъчни суми без наличието на надлежно въведено възражение от ответника в тази насока. Позовава се и на необоснованост на изводите на въззивния съд, че дължимото на ищеца минимално възнаграждение, следващо му се по белгийското законодателство е по-малко от сбора между платеното такова по българското право и командировъчните суми. Сочи, че изчисленията в изготвената и приета ССчЕ не отразяват и множеството други добавки, дължими като част от основното минимално възнаграждение по белгийското законодателство, поради което въззивният съд е следвало по свой почин да назначи допълнителна експертиза, което обаче не е сторил.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Сашо шпед“ ЕООД, чрез процесуални представители адв. М. А. и адв. П. Й. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд приел за установени следните факти: страните по делото са били обвързани от трудов договор, сключен на 06.10.2020г. /прекратен на 24.01.2023г./, по силата на който ищецът приел да престира труд на длъжността „шофьор на товарен автомобил/международни превози“, при пълно работно време и основно трудово възнаграждение в размер на 610 лева. Част от служителите и инвентара на работодателя били ситуирани в [населено място], Белгия, където се намирала и квартирата на ищеца, до която бил превозван от страна на ответното дружество и откъдето започвал реалното упражняване на трудовите си функции по транспорт на товари до различни държави. От анализа на представените писмени доказателства /заповеди за командироване/, изслушаните свидетелски показания /св. Д. Г., св. А. М./ и експертното заключение приел за установено, че ответното дружество е извършвало транспортни курсове както в държави, които са 2 членки на Европейския съюз – Белгия, Франция, Нидерландия, така и във Великобритания, като подаването на заявките за самите транспортни курсове се е извършвало чрез специално създадена интернет платформа, в която транспортната фирма представя своите оферти, които подлежат на предварително одобрение от фирмите заявители. От международните товарителници, съхранявани в счетоводството на ответника, експертът по ССчЕ установил, че ответникът изпълнявал транспортни услуги за DHL International (Bonn, Germany), DHL Freight, (Koln, Germany), DHL Worldwide Network NV/SA (Diegem, Belgium), DHL Aviation (UK), DHL International (Germany), от които контрагенти са установени и осчетоводени плащания за процесния период.

От заключението на проведена по делото ССчЕ, изготвена на база счетоводните записи, наличните международни товарителници в ответното дружество и справка на данните в НАП – офис Б. приел за установено също, че за периода на действие на трудовия договор отчетени като отработени от ищеца са 3752 часа. Съгласно „Ръководство“ и на основание чл.

7 от белгийския КТД в транспортния сектор, минималната работна ставка в Кралство Белгия за един отработен час от шофьор на товарен автомобил е 12.2105 евро. Размерът на престирания от ищеца труд в полза на ответника, изчислен по минималните ставки, действащи към същия период в Кралство Белгия за исковия период е 45813.30 евро, а левовата равностойност – 89604.00 лв. За времето, през което е съществувало процесното трудово правоотношение – 06.10.2020г.-31.12.2022г., начисленото във ведомостите за трудови възнаграждения на работниците и служителите на дружеството ответник за ищеца П. Д. е начислено брутно трудово възнаграждение в общ размер на 15116.63 лв. Разликата между паричната равностойност на престирания от ищеца труд, изчислена по минимални ставки на Кралство Белгия от една страна и платеното на ищеца от ответника трудово възнаграждение е 74487.37 лв. След приспадане на включеното време, през което работникът е бил в редовен платен годишен отпуск /24 дни/; неплатен отпуск /71 дни/ и отпуск поради болест /17 дни/, равняващи се на 896 часа, дължимата разлика във възнагражденията по българското и белгийско законодателство възлиза на 53089.40 лв. За установено от експертното заключение приел също, че общата сума, която ищецът е получил през времетраенето на трудовото правоотношение с ответника възлиза на 97271.20 лева, включваща сумата от 55984.11 лева /трудово възнаграждение и разходи за задгранични командировки/, заплатена по банков път от банкова сметка на ответника и сумата от 41287.09 лева /работна заплата и командировки/, преведени на ищеца от банкова сметка на управителя на дружеството И. И.. На основание чл. 31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, на работника се дължат /съгласно периодите на командироване, отразени в представените по делото заповеди, издадени от работодателя/ 32740.59 лева.

При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че за трудовото правоотношение на ищеца “държава-членка на установяването” по смисъла на чл. 2, т. 8 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на ЕП и Съвета от 21 октомври 2009 година за установяване на общи правила относно условията, които трябва да бъдат спазени за упражняване на професията автомобилен превозвач и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на Съвета, е Кралство Белгия, а 3 съгласно заключението на вещото лице минималната ставка, действаща за процесния период в тази държава, възлиза на 12.2105 евро за работен час. Приел, че именно Кралство Белгия е приемащата държава, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда при съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря основният елемент от трудовото правоотношение, а именно – трудовото възнаграждение. Изхождайки от съображение 4 към преамбюла на Директива 96/71/ЕО, съобразно което, представянето на услуги може да бъде под формата на извършване на работа от предприятие за своя сметка и под свое ръководство, или по силата на договор, сключен между това предприятие и страната, за която са предназначени услугите, или под формата на наемане на работници и пр., приел, че за да намери приложение Директива 96/71/ЕО е достатъчно да е налице предприятие, извършващо транснационално предлагане на услуги, налагащо командироване на работници в друга държава - член на ЕС, като по необходимост предлагането на такива услуги на трети субект винаги се случва под формата на договорно правоотношение, без да е необходимо този договор реално да е сключен преди датата на командироване. В процесния случай наличието на такива договорни правоотношения с множество търговци обосновал за доказано по делото. Отчел установеното, че на дружеството ответник е възлагана транспортна дейност до крайни точки в различни държави, като същото е и осчетоводило заплатените му възнаграждения по отделните облигационни връзки. Извел извод, че се касае за неформални договори, тъй като съгласно чл. 4 от Конвенцията за международен автомобилен превоз договорът за превоз се установява с товарителница, която представлява форма за доказване, защото съгласно изр. второ от този текст нейната липса не засяга съществуването на договора. Ето защо изтъкнал, че в случая приложение намират правилата на чл. 121а от КТ и издадената въз основа на нея Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, а не чл. 121, ал. 1 от КТ и Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, които имат различно приложно поле – когато приемащата държава не е част от Европейския съюз, страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или Конфедерация Швейцария.

С оглед изложеното приел, че приложимите за исковия период нормативни актове, част от вторичното право на ЕС са Директива 96/71/ЕО и Директива (ЕС) 2020/1057 на Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2020г. Въз основа на анализа на относимите от тях разпоредби и действието им във времето, посочил, че съгласно чл. 121а, ал. 4 от КТ /чл. 3 от Директива 96/71/ЕО/, в случаите по ал. 1, т. 1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, сред които безспорно е и определяне на минимален размер на заплащане, установен в приемащата държава /чл. 3, т. 1, б. “в” от Директива 96/71/ЕО/. Посочил също, че съгласно чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО, параграфи 1—6 не накърняват прилагането на условия за наемане на работа, които са поблагоприятни за работниците, като специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на 4 разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи. Въз основа на тези съображения приел, че приемащата държава по смисъла на цитираните разпоредби, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда при съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря основният елемент от трудовото правоотношение, а именно – трудовото възнаграждение, в случая е Кралство Белгия. По отношение на командировъчните разходи посочил, че те се дължат на основание чл. 121, ал. 1 вр. чл. 215, ал. 1 от КТ, но съобразил, че в случая ищецът не е поставен в по-неблагоприятно положение от работниците и служителите в чуждата държава, тъй като той е получил, както договорно възнаграждение, съобразно минималните ставки в Кралство Белгия, така и командировъчни пари. Аргументирал извода си позовавайки се на експертното заключение като посочил, че дължимото на ищеца възнаграждение съобразно обема престиран труд възлиза на 53089.40 лева, а дължимите командировъчни пари по Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина на 32740.59 лева /при липса на данни по делото за постигната уговорка за по-високия им размер/ или обща сума в размер на 85829.99 лева. Така, доколкото на работника е платена сума в по-голям размер, а именно: 86106.42 лева, въззивният съд достигнал до решаващ извод за липса на нарушение на чл. 121а, ал. 1 от КТ, респ. за неоснователност на иска, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Разпечатката съдържа 23 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/517d97d2-3cc8-40e1-a170-47b29e4621d3