Решение № 10 от 06.01.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Сливен, 06.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230104262 по описа за 2025 година

Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно кумулативно съединение искове за обявяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 3123659/05.02.2025г., сключен между ищцата и ответното дружество Кредисимо ЕАД и иск за обявяване на нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство от 05.02.2025г., като обезпечение по договора за потребителски кредит, сключен между ищеца и ответното дружество Ай Тръст ЕООД – чл.22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД.

Ищцата твърди, че на 05.02.2025г. сключила с „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № 3123659, по силата на който й бил предоставен заем в размер на 2 000 лв., лихвен процент - 50%, ГПР 63.21%; срок на погасяване - 13 месеца; обща сума за връщане 2 640,05 лв. Сочи, че за да бъде отпуснат кредита следвало да предостави обезпечение, което съгласно пар. 17 ОУ можело да бъде банкова гаранция или поръчителство с одобрено от кредитодателя лице. Така при сключен договор с поръчител, одобрен от кредитора, заявлението следвало да бъде одобрено в рамките на 24 часа, а без обезпечение - 14 дни, а в действителност изобщо нямало да бъде одобрено.

Така ищцата едновременно с договора за заем сключила и такъв за 1 поръчителство с посочено от заемодателя лице - „Ай тръст“ ЕООД, срещу поето задължение да му заплати възнаграждение в размер на 1 477,71 лв. Така за заета сума в размер на 2000 лв следвало да върне не сумата посочена в договора за кредит 2 640,05 лв., а 4 117,76 лв.

Счита, че договорът за кредит бил недействителен, тъй като не отразявал действително посочения в него размер на ГПР, като в този размер не било включено възнаграждението за поръчителя, а то също било разход по кредита, като сочи практика на СЕС в този смисъл. Счита и договорът за поръчителство за нищожен, поради противоречието му с добрите нрави.

Възнаграждението за поръчителя се дължало без насрещна престация. За да отговарят на добрите нрави и за да бъдат валидни правните сделки следвало да има известна еквивалентност на насрещните престации на страните по тях.

Сочи, че явното несъответствие в престациите било основание за извод за накърняване на добрите нрави. В процесния случай, съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, възнаграждението се дължало не на поръчителя, а на кредитодателя, което на приктика водело единствено до увеличаване на дължимата по заема сума. Двете дружества ответници били свързани лица, а именно заемодателя бил собственик на капитала на дружеството – гарант, двата договора били сключени в един и същи ден, налице бил еднакъв период на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален и краен срок на погасяване, една и съща главница - чл. 2, ал.

1,възнаграждението за поръчителя и за кредитора били в едно общо Приложение № 1 към договора за поръчителство.

Иска се прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 3123659/05.02.2025г . и на

Договор за предоставяне на поръчителство от 05.02.2025г.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът кредитодател „КРЕДИСИМО“ ЕАД депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. Не оспорва сключения Договор за потребителски кредит, но оспорва твърденията на ищеца за неговата нищожност. Излага, че сключването на договор за поръчителство, във връзка с договора за кредит, било единствено възможност, а не и задължение за ищеца, като изтъква, че възнаграждението на поръчителя не следвало да участва при формиране на 2

ГПР по договора. Изтъква, че дори и договорът за поръчителство да е нищожен, евентуалната му недействителност не водело до такава и на Договора за потребителски кредит.

Иска се отхвърляне на иска за нищожност и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца и иска неговото редуциране под минималния размер.

В срока по чл.131 ГПК ответникът поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД подал отговор на исковата молба в срок, с който оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. Не оспорва сключения Договор за предоставяне на поръчителство. Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на договора на всички изложени от него основания, като изтъква, че възнаграждението на поръчителя не следвало да участва при формиране на ГПР по договора, че сключването на договора за поръчителство било единствено възможност, а не задължение за ищеца и не представлявало „заблуждаваща търговска практика“. Изтъква, че наличието на свързаност между лицата - ответници не водело автоматично до скрито оскъпяване на кредита, като уговорената от страните възможност възнаграждението на поръчителя да бъде заплатено по сметка на кредитора било единствено за улеснение на кредитополучателя.

Иска се отхвърляне на предявената срещу него претенция и претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото договор за потребителски кредит № 3123659, че на 05.02.2025г. ищцата в качеството на кредитополучател и първия ответник „Кредисимо“ ЕАД, като кредитодател са в облигационни отношения, по силата на които ищцата получила заемна сума в размер на 2 000 лв. със срок на погасяване 13 месеца, фиксиран годишен лихвен процент по кредита 50%, ГПР 63,21%; общ размер на всички плащания по договора за кредит в размер на 2 640,05 лв.

В т.III.12 от Общите условия, приложими към договора за кредит е предвидено предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението или поръчителство в срок до 48 3 часа. Това се явява условие за одобряване на кредита, тъй като в т.IV.3 от ОУ е предвидено, че ако не се представи обезпечение в уговорените срокове, заявлението ще се счита за неодобрено.

На същата дата 05.02.2025г. между ищцата и втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят поел отговорност пред заемодателя за изпълнение на задълженията на заемополучателя по договора за кредит срещу възнаграждение от 1 477,71 лв. В чл.8, ал.4 от този договор било предвидено плащането към поръчителя да става и по банкова сметка на кредитодателя – първия ответник, а в ал.5 било предвидено, че кредитодателя е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението.

Не се спори по делото, че възнаграждението дължимо за поръчител не е включено в ГПР по договора за кредит.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, за прогласяване за нищожни, като противоречащи на закона на два договора – за потребителски кредит и за предоставяне на поръчителство са допустими, а разгледани по същество и основателни.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази 4 недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Основателно е твърдението в исковата молба основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.

1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.

В случая в договора за кредит не е отразена действителната „обща сума, дължима от потребителя“. В погасителен план всъщност е включено задължението, поето по договора за поръчителство, но не е включено при изчислението на ГПР по договора за кредит, макар този разход да е бил известен на заемодателя при сключването на договора за кредит. Така пропускането на „възнаграждение за поръчител“ се отразява на размера и на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. При включването на задължението за плащане на възнаграждение на поръчителя в ГПР, който е определен в договора за кредит на 63,21 % ще надхвърли максимално допустимия петкратен размер на законната лихва или посоченият размер на ГПР не отговаря на действителния. От страна на търговеца е приложена 5 заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т.4 ЗЗП.

Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като това е определено като условие по заема.

В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл.

4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план от договора за кредит сборни плащания, в които се включва и задължението за плащане на възнаграждение за поръчител. Това плащане обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР.