Решение № 2555 от 22.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2555 гр. Пловдив, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330113703 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „АПС Бета България“ ЕООД срещу С. В. Д., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1000 лева/511,29 евро, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен със „Стик - Кредит“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД с Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 119/2025 г. по описа на Районен съд – Малко Търново.

В исковата молба се твърди, че между „Стик - Кредит“ АД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който на последния е предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната на 12 броя вноски по 175,94 лева в срок до 02.09.2020 г.

Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 36 % и ГПР в размер на 42,58 %. В договора било посочено, че при забава в плащанията, длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Длъжникът не изпълнил задълженията си по договора до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024 г. „Стик - Кредит“ АД прехвърлило на ищеца вземанията 1 към ответника. За събиране на сумите по договора, ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, въз основа на която било образувано ч. гр. д. № 119/2025 г. по описа на Районен съд – Малко Търново. По делото била издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която длъжникът подал възражение. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявяване на настоящите искове. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника С. В. Д., в който е изразено становище за неоснователност на предявения иск поради изтекла погасителна давност. Претендира се, че съобразно клаузите на сключения между страните договор, с настъпването на падежа на втората непогасена месечна вноска – 02.11.2019 г. цялото вземане на заемодателя е станало автоматично предсрочно изискуемо. Сочи се, че от тази дата до образуване на заповедното производство по ч. гр. д. № 119/2025 г. по описа на Районен съд – Малко Търново е изтекъл давностният срок. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковата претенция.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От служебно извършена справка по ч. гр. д. № 119/2025 г. по описа на Районен съд – Малко Търново, се установява, че е образувано по подадено от „АПС Бета България“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е издадена заповед за сумата, предмет на настоящото дело. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. В законоустановения едномесечен срок е предявен настоящият иск, като е налице пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното предявения иск се явява допустим.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между „Стик - Кредит“ АД, в качеството на заемодател, и С. В. Д., като заемател, по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер на 1000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и ГПР в размер на 42.58 %. В чл. 17 от договора е посочено, че в тридневен срок от получаване на заемната сума заемателят се задължава да осигури действието на трето физическо лице, отговарящо на посочени в чл. 18 кумулативни условия, което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки, или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на заемодателя всички задължения на заемателя в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от заемодателя за заплащане на 2 задълженията, със срок на гаранцията най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съобразно чл. 20 от договора, ако заемателя не изпълни задължението си за представяне на обезпечение дължи на заемодателя неустойка в размер на 2111,28 лева.

Представен е Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., сключен между ищеца „АПС Бета България“ ЕООД и „Стик Кредит“ АД, по силата на който вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на ищеца от първоначалния кредит. Цедентът е делегирал право на цесионера да уведоми длъжника за така осъщественото прехвърляне на вземането.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна счита следното:

Най-напред по отношение на материалноправната легитимация на ищеца съдът намира, че съобразно представените по делото писмени доказателства във връзка с извършената цесия се установява, че първоначалният кредитор „Стик - Кредит“ АД прехвърля вземанията по сключения с ответника договор за кредит на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД, поради което именно последният е титуляр на процесните вземания.

По делото не са представени доказателства, че цесията е съобщена на длъжника, доколкото изпратеното до същия уведомително писмо не е получено от него, но съдът намира, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС;

Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, Т.К., II- ро отделение./ Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че длъжникът следва да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса.

От фактическа страна по делото безспорно се доказа, че между „ Стик Кредит“ АД, в качеството на заемодател, и С. В. Д., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на потребителски кредит. Първоначалният кредитор е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, 3 поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закон за потребителския кредит

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Разпоредбата на чл. 1 7 от договора възлага в тежест на заемателя да осигури обезпечение по заема измежду поръчител или банкова гаранция, които следва да отговарят на многобройни изисквания. По силата на чл. 20 от договора, ако заемателят не предостави обезпечение, дължи неустойка в размер на 2111,28 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл.

20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице – поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за 4 потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 20 от договора „неустойка“, същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.