Решение № 633 от 05.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 633 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Г. Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100511337 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 4699/16.05.2022 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение №7995/13.07.2022 г. – и двете постановени по гр.д. №54607/2021 г. по описа на СРС, I -во ГО, 173-ти състав, ответницата Н. В. Ч. е осъдена да заплати на ищеца Г. Н. П. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 1200.00 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от възможността да ползва за периода 18.03.2021 г. - 18.09.2021 г. собствената си 1/2 идеална част от недвижим имот - апартамент на две нива в гр. София, ул. **** (по нотариален акт ет. 3 и 4), ап. 7, с идентификатор: *** по кадастралната карта и регистри на град София, одобрени със Заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 134,77 кв.м., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба (20.09.2021г.) до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за горницата над 1200.00 лева до пълния му предявен размер от 7200.00 лева.

Със същото решение ответницата Н. Ч. е осъдена да заплати на ищеца Г. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 235.50 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът Г.

П. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответницата Н. Ч. сумата от 1304.17 лева, представляваща разноски по делото пред СРС съразмерно на отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер е постъпила въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност решението в обжалваната част поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 57, ал.2 СК, разграничавайки специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК и чл.31, ал. 2 ЗС.

1

Моли съда да отменени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск.

Претендира разноски, като сочи, че се дължи и ДДС върху размера на разноските за адвокатско възнаграждение.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Н. В.

Ч., чрез процесуалния й представител, с който се оспорва претендирания от въззивника размер на дължимия наем за имота за процесния период и излага доводи за правилно приложение на нормата на чл. 57, ал. 2 СК. Счита въззивната жалба за неоснователна.

Претендира разноски.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която искът е частично уважен за сумата от 1200,00 лв. е постъпила въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност решението в обжалваната част поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че не са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, сочейки, че в първоинстанционното производство не е доказано обстоятелството, че ищецът е бил лишен от правото да ползва своята ½ ид.ч. от имота. Оспорва да е налице лично ползване от страна на ответницата, превишаващо правата на съсобственик на ½ ид.ч., водещо до накърняване правата на другия съсобственик. Навеждат се оплаквания, че първоинстанционният съд превратно е кредитирал събраните писмени и гласни доказателствени средства за сметка на други такива. Претендират се разноски във въззивното производство.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба на Н. Ч. от Г. П..

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, като са заплатени дължимите ДТ за въззивно обжалване, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на Г. Н. П. за неоснователна, а тази на Н. В. Ч. - за основателна.

По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

По делото не се спори, а и от приложения нотариален акт за покупка – продажба на недвижим имот № 14, том II, рег. № 2313, нот. дело №198/2014 г. на нотариус А.Г. с рег. № 031 в НК, се установява, че Н. В. Ч. и Г. Н. П. са съсобственици при равни квоти на описания по-горе недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. **** (по нотариален акт - ет.

3 и 4), ап. 7. Не се спори, че същите са живели на съпружески начала и имат две малолетни деца, както и че след разрив в отношенията им е настъпила раздяла на 05.02.2021 г.

Изяснено по делото е обстоятелството, а и не се спори между страните, че на 18.03.2021 г. Г.

П. е връчил на Н. Ч. нотариална покана, с която е изразил желание последната да му заплаща сумата от 1200.00 лева месечен наем поради това, че го е лишила от правото му да ползва своята ½ ид.ч. от съсобствения имот.

Между страните е спорно обстоятелството дали за процесния период 18.03.2021 г. – 18.09.2021 г. Н. Ч. е лишила Г. П. от правото му на ползване на неговата ½ ид.ч. от съсобствения им недвижим имот.

С разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС законодателят установява, че когато общата вещ се ползва от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите 2 съсобственици за ползата, от която са лишени, от деня на писмено поискване. При така очертания фактически състав, за да възникне правото на обезщетение на лишения от възможността да полза съсобственик, първо, следва да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект (на правото на собственост или друго ограничено вещно право), което в случая се установява от приложения по делото нотариален акт. Второ, ползването на вещта според предназначението и́ да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем, превишаващ обема на дела му от съсобствеността, и този начин на ползване да препятства другия /респ. останалите/ съсобственик да ползва процесната вещ. Третият елемент е отправено и надлежно получено от ползващия имота съсобственик писмено поискване, което в случая се установява от изпратената и връчена нотариална покана. Така очертаните правнорелевантни факти следва да бъдат доказани от ищеца - съсобственик, лишен по ползването на съсобствения имот, при условията на пълно и главно доказване.

Последователна е практиката на ВКС /в този смисъл са съображенията, изложени в мотивната част на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/, че за да може да се приеме, че съсобственикът, който използва сам общата вещ съобразно с чл. 31, ал. 1 ЗС започва да пречи на другите съсобственици и ги лишава от възможността да ползват общата вещ, трябва да има конкретно искане от друг съсобственик да си служи с вещта и това искане да е доведено до знанието на другия съсобственик.

След съвкупен анализ на събраните по делото доказателства /писмени и гласни/ настоящият състав на съда приема, че твърденията на ищеца, че е бил лишен от правото си да ползва своята ½ ид.ч. за процесния период следствие на поведението на Н. Ч., са недоказани. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото е установено, че на 05.02.2021 г. е настъпил разрив в отношенията между страните, вследствие на който на 06.02.2021 г. Г.

П. доброволно и с помощта на свой приятел /св. В.К./ е събрал част от багажа си и се е изнесъл от жилището. Този факт се установява безспорно посредством показанията на св.

В.К. – приятел на ищеца Г. П., св. А.Д. – частен преподавател на едно от децата на страните, св. А. Ч. – майка на Н. Ч., чиито показания ценени на плоскостта на чл. 172 ГПК, съдът намира за обективно дадени и подкрепящи се от останалите доказателства - електронна кореспонденция между страните от 05.11.2021 г., както и от обясненията на Г. П., дадени в о.с.з от 01.03.2022 г. В тази си част всички събрани свидетелски показания са непротиворечи и съответстващи на събраните по делото писмени и гласно доказателствено средство – обясненията на Г. П.. Преценени в съвкупност и взаимовръзка съдът намира за установено по делото, че за времето, следващо изнасянето на П. от жилището, не са ангажирани доказателства, които пряко и недвусмислено да установяват, че Н. Ч. е лишила Г. П. от възможността пълноценно да упражнява правата си като съсобственик. Не се установи последният да е бил възпрепятстван да влиза в имота поради сменена ключалка или промяна на кода за достъп на охранителната система, инсталирана в дома, респективно друга причина, дължаща се на действие или бездействие от срана на другия съсобственик - Ч..

Така възприетата фактическа обстановка се установява от обясненията на П., който признава, че след 06.02.2021 г. е влизал в имота повече от веднъж, за да взема свои вещи.

Съгласно практиката на ВКС при признание на неизгодни за страната факти обясненията на страната имат висока доказателствена стойност и следва да се преценяват с оглед целия доказателствен материал /Решение № 56 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 3408/2020 г. по описа на ВКС/. Същото се извлича от показанията на св. А. Ч., преценени съгласно разпоредбата на чл.172 ГПК, които са последователни и обективни в тази си част, съответстващи на приложените по делото писмена доказателства /имейл кореспонденция/ и на обясненията, дадени от П., както и от ред електронни писма между страните /от 10.05.2021 г.; 05.11.2021 г.; 22.11.2021 г.; 24.11.2021 г. /. Извод, че Г. П. не е бил фактически лишен да ползва своята ид.ч. от жилището, а сам е избрал да не я ползва, се подкрепя и от цялостното поведение на последния след 06.02.2021 г. П. е имал постоянен достъп до имота със собствения му ключ, чип и непроменен код за достъп в охранителната система на жилището, като селективно е 3 избирал кога да се възползва от достъпа си до имота и кога не (включително кога да го посещава сам и кога със свидетел). Използването на съсобствен имот за съхранение на лични вещи е безспорно форма на ползване на имота, което е още една индиция, че П. през целия процесен период по собствен почин не е желал да ползва имота за жилищни цели.

Съдът не споделя изводите на първоинстанционния съд и доводите на първоинстанционния ищец, че Ч. е отказвала достъп до имота. Същите се основават от части на някои от множеството представени по делото имейли, от части на показанията на св. В.К.. Съдът поставя в основата на доказателствените си изводи имейл кореспонденцията между Г. П. и лицето Х.Х., в която П. твърди, че няма достъп до имота, доколкото същата е с лице, което няма касателство към спора, а се опровергава от обясненията, които самият П. дава по делото и останалите събрани гласни и писмени доказателства. В горепосочената имейл кореспонденция П. отново спорадично навежда твърдения, че е лишен от правото да ползва имота, които се основават не на конкретни примери за това как последният е лишен да ползва своята част от имота, а на спорове между бившите партньори от всякакво друго естество, които не са предмет на делото /уговорки за временно вземане на децата, спорове за задържане на вещи и тяхната собственост, здравословното състояние на членове на близкото семейство и ред други/, докато през цялото време същият има невъзпрепятстван достъп до имота. Съдът не кредитира свидетелските показания на св. В.К. в частта, в която се излага ситуация, настъпила в неизяснен по делото момент, при която той и П. не са били допуснати в имота от страна на Ч.. Показанията на свидетеля в тази си част са вътрешно противоречиви и не се подкрепят от другите събрани по делото доказателства – показанията на св. Д., св. Ч., изброената имейл кореспонденция и частично от обясненията на П., който не отрича, че може да достъпи имота.