Решение № 468 от 03.06.2025, Районен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 468 гр. Сливен, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Каранашева при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Мария Д. Каранашева Гражданско дело № 20252230101939 по описа за 2025 година

В исковата молба пълномощникът на ищеца адв. П. заявява, че между доверителя му и ответното дружество "П. Кредит България" ЕООД бил сключен договор за потребителски кредит № 40023220734, по силата на който е усвоена главница в размер на 4000 лв. Срокът на кредита е 36 месеца, при лихвен процент в размер на 41% и записан в договора Годишен процент на разходите в размер на 49.05%. По силата на договора кредитополучателят е задължен да закупи допълнителни услуги, упоменати в раздел VI от същия. Предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1800 и за допълнителна услуга „Фекси“ в размер на 3360 лв. като общият размер на двете услуги възлиза на 5160 лв. Възнаграждението за всяка от двете услуги е изискуемо към датата на подписване на договора, но се разсрочва заедно с погасителните вноски. В резултат на това за усвоена главница в размер от 4000 лв., от кредитополучателя се изисква заплащането по договора на сума в размер на 12148.91 лв. Сочи, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Счита така посочения договор за нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителките (ЗЗП). Излага следните аргументи: Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 19 ЗПК.

В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва посочване на останалите компоненти от 1 лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя". В настоящия случай такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са включени при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че разходът за таксите е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит, то същият е следвало да бъде включен при изчисляване на размера на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксите в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 100%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Твърди, че в договора е уговорен лихвен процент за срока на договора в размер на 41% и ГПР в размер на 49.05%. Счита, че не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това са предвидените такси, които поставят потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславя и пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК (в този смисъл Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на РС - Сливен). Заявява, че всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.

Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаното възнаграждение за поръчителство безспорно попада в 2 изискванията на директивата - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По тези съображения след неговият размер да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора по силата на ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.

1, и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Неточният размер на ГПР води до недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Когато ГПР е посочен като %, но същият е по-нисък от действителния, се касае за хипотеза на "заблуждаваща търговска практика" /р. от 15.03.2012 г. по дело С-453/10/. В процесния договор е посочено единствено ГПР като конкретен %, при липсата на ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.08%. Съгласно разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Общият размер на кредита не може да включва никоя от сумите, включени в общите разходи по кредита за потребителя /р. по дело С-686/19 и дело С-377/14/. В процесния договор за кредит тези изисквания не са спазени. По тези съображения счита, че същият е недействителен. В този смисъл е и направеното с Решение от 21.03.2024 по дело C714/22 на СЕС тълкуване на член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 (постановено по повод идентичен договор, сключен с „П. Кредит България“ ЕООД) . Договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 41% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Практиката на ВКС по отношение на нищожността на възнаградителната лихва е приложима и от отношение на договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща лимит на размера на ГПР. В противен случай би се стигнало до абсурдното заключение, че при договори между търговци (където не се прилага ЗПК) лихвеният процент не може да надвишава 30% (трикратния размер на законната лихва към датата на сключването на договора), но при договори за потребителски кредит, където 3 потребителят е икономически послабата страна в отношенията, възнаградителната лихва може да надвишава 30%. В тази връзка счита, че следва ясно да се откроява института на ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави.

Останалите разходите по кредита (като застраховка, лихви, такси и прочие) също са компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/. 3 Клаузите, изискващи заплащане на такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, противоречат на разпоредбите на чл. 10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В настоящия случай изисканите такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ представляват именно такси, свързани с усвояването и управлението на кредита, което пряко противоречи със закона.

Счита, че клаузите от договорите, изискващи заплащането на посочените такси са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираните клаузи, предвиждащи такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ имат за цел да заобиколят ограничението на чл. 10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Наред с изложеното същите целят да заобиколят изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според който годишният процент на разходите (ГПР) не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени. Сочената такса за бързо разглеждане, макар и изискана към момента на сключване на договора и съответно включена в общата дължима сума по кредита, не е включена при изчисляването на ГПР, което заблуждава кредитополучателя, че сключва договор при 48.08%, докато реалният размер на ГПР е многократно надвишаващ тази стойност. Клаузите, изискващи заплащане на такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, са неравноправни, като нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал.