Решение № 1408 от 20.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1408 гр. София, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: И. Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100503523 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20193173 от 01.10.2021 г. на Софийски районен съд, III ГО, 138 с-в, са уважени предявените от А. К. Д. обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението на А. К. Д., извършено по взаимно съгласие, считано от 12.11.2019 г., за което е издадена заповед № 297/11.11.2019 г. на управителя на „БМ П.“ ЕООД, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът е осъден да заплати сумата от 4247,04 лв., представляващи обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение за периода от 12.11.2019 г. до 12.05.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2020 г. до окончателното изплащане.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в полза на адв. С. Г. от САК сумата от 1050, 00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана првна помощ, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС и сумата от 329, 88 лева, представляваща държавна такса по уважените искове и сумата от 2 666, 00 лева, представляваща разноски за съдебни експертизи.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „БМ П.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. Т. И., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение, 1 поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, а евентуално недопустимо, поради неспазване на вътрешните правила за случайно разпределение на делата. В тази насока се сочи, че по делото липсват доказателства за извършено случайно преразпределение на делото на 138 с-в, при което не ставало ясно как делото е попаднало на състав от Трето гражданско отделение. Жалбоподателят твърди, че така избраният съдебен състав е незаконен, а съдебното решение, постановено от незаконен състав и е нищожно. Поддържа се, че възниква основателно съмнение в безпристрастността на две от вещите лица по приетата по делото комплексна Съдебно-медицинска, неврологична и психиатрична експертиза. Сочи, че съмнение поражда факта, че проф. П. М. изрично е настоял в състава на експертизата не да бъде включена точно доц. Ш., която не фигурирала в списъка с вещи лица за 2021 г. на СГС, а първоинстанционният съд бързо и без мотиви я бил включил в състава за експертизата. Съмненията според въззивника се потвърждават и от разговора, който се бил провел пред съдебната зала преди о.с.з. на 07.09.2021 г. между доц. Ш. и процесуалния представител на ищеца Д..

Изтъква, че изводите на съда са базирани изцяло на крайните отговори в заключенията на първата съдебномедицинска и на третата повторна комплексна експертиза, без да бъдат изложени мотиви защо не се приема заключението на втората експертиза.

Твърди се, че не са анализирани в цялост всички ангажирани по делото доказателства, като са посочени конкретни части от показанията и конкретни доказателства, за които счита, че не са били съобразени от съда. Твърди се, че дори да се приеме, че изявлението на А. Д. за прекратяване на трудовото правоотношение е опорочено, то не е опорочено волеизявлението на работодателя да прекрати трудовия договор, което следва да се приеме за прекратяване на осн. чл. 71, ал. 1 от КТ, поради наличието на клауза за изпитване в трудовия договор. Моли постановеното решение да бъде обявено за нищожност или да бъде обезсилено като недопустимо, а при условията на евентуалност – да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски, сторени в производството пред СРС и СГС.

Въззиваемият ищец А. К. Д., чрез процесуалния си представител – адв. С. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, е подал отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

С определение от 25.11.2022 г., поради настъпила смърт на въззиваемия ищец и на осн. чл. 227 от ГПК по делото на негово място като страни са конституирани неговите наследници Е.Г.Г.-Д.а – съпруга, К.А. Д. – син и Г.А. Д. – син.

Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е 2 ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът намира първоинстанционното решение за валидно. Не могат да бъдат споделени изложените във въззивната жалба оплаквания, че решението било постановено от незаконен състав.

На първо място, невярно е твърдението на жалбоподателя, че по делото липсват доказателства за извършено случайно преразпределение на делото на 138 с-в. Напротив, същото е разпределено в съответствие с принципа на чл. 9, ал. 1 ЗСВ на съдия И. Б., което се установява от съставения Протокол за избор на съдия-докладчик- от 14.01.2020 г. В последствие, предвид ползван от съдия Б. отпуск по чл. 163 КТ със Заповед № АС-203 от 04.06.2020 г. на упълномощен от председателя на СРС съдия и в съответствие ст. III. 1 от Правилата на Софийски районен съд за разпределение на дела в Софийския районен съд, приети на Общо събрание на 01.11.2016 г., делото е преразпределено. Това е допустимо по заповед на административния ръководител на съда при продължително отсъствие (за повече от 3 месеца) на председателстващия съдебен състав. В случая тези условия са спазени, като по делото са налице данни за наличието на Заповед от 04.06.2020 г. на Председателя на СРС, мотивирана с факта, че съдия Б. е била в отпуск по чл. 163 КТ (поради бременност и раждане). По кориците на делото е наличен и протокол за случайно разпределение на делото относно извършеното преразпределение, с което е спазено и изискването на чл. 82, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата.

За пълнота следва да се посочи, че дори твърдението на въззивника за преразпределяне на делото в нарушение на принципа на случайно разпределение на делата да беше вярно, то това нарушение няма за последица нищожност на така постановения съдебен акт. Съгласно трайната практика на ВКС, която настоящият състав споделя, евентуално допуснатото нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдиядокладчик или член на съдебния състав, не се отразява на валидността на решението и не обуславя неговата нищожност, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или, ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност /в този смисъл Определение № 409/30.06.2022 г. по т.д. № 2178/2021 г. на ВКС, II т.о., Решение № 202/07.04.2020 г. по гр.д. № 2832/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 346/30.11.2011 г. по гр.д. № 1556/2010 г. на ВКС, II г.о./.

С оглед на служебната проверка, която извършва съда по отношение на допустимостта на решението в обжалваната му част, следва да бъде посочено, че същото следва да бъде обезсилено като недопустимо единствено в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, предвид настъпилата в хода на производството пред настоящата инстанция смърт на ищеца, която съдът счита за последващо настъпила абсолютна процесуална пречка, осуетяваща допустимостта на производството в тази му част. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е лично право и поради естеството му, делото няма как да бъде продължено от наследниците на ищеца, които нямат право да встъпят като страна по трудово правоотношение, възникнало между други две лица. Формален аргумент в тази 3 насока е и изричната разпоредба на чл. 8, ал. 4 от КТ, прогласяваща личния характер на трудовото правоотношение. Смъртта на ищеца не е процесуална пречка пред допустимостта на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 от КТ, тъй като от тяхното уважаване възникват различни права, които рефлектират върху правната сфера на наследниците, поради което последните имат правен интерес да встъпят като страна в процеса. В този смисъл е и Решение № 387/10.12.2014 г. по гр.д. № 2491/2014 г. на ВКС, IV г.о.

Поради факта, че съдът следи служебно за правния интерес на ищеца от търсената защита и при настъпила процесуална пречка е длъжен служебно да прекрати производството поради настъпила недопустимост на иска, недопустима се явява депозираната от въззиваемите в последното о.с.з. молба за прекратяване на производството по иска за въстановяване на заеманата длъжност преди прекратяване на трудовото правоотношение (чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ). Както вече бе изтъкнато, обезсилване на обжалваното решение и частичното прекратяване на производството по отношение на този иск следва да бъде постановено, но не поради оттегляне на иска, а поради настъпила абсолютна процесуална пречка, изразяваща се в смъртта на ищеца в хода на производството. Съдът е длъжен да следи и приложи последиците от това обстоятелство от момента на неговото възникване.

Изобщо процесуалните действия, които имат за последица внасяне на промяна в предмета на делото, каквито са изменението на иска, оттеглянето на иска и отказа от иска, са предпоставени от допустимост на иска, чието изменение/оттегляне/отказ се претендира, доколкото недопустимостта на иска означава, че изобщо не са налице условията (процесуалните предпоставки) производството по този иск да се развие, а кога съдът констатира недопустимостта е ирелевантно. Следователно молбата за оттегляне е безпредметна.

В заключение и доколкото е спазено изискването на чл. 235, ал. 1 от ГПК, следва да се приеме, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 от КТ. Относно неговата правилност, въззивната инстанция приема следното:

Между страните не се спори, че на 11.11.2019 г. на наследодателя на въззиваемите е връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, считано от 12.11.2019 г. На 12.11.2019 г., г-н Д. е подписал и депозирал молба за прекратяване на неговото трудово правоотношение по взаимно съгласие, считано от същата дата.

Спорно по делото е обстоятелството дали към 12.11.2019 г. А. Д. е бил способен да ръководи и да разбира постъпките си. За това обстоятелство във въззивната жалба е било направено искане за допускане на втора повторна комплексна експертиза СМЕ, като с мотивирано определение от 28.06.2022 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, настоящият състав на съда мотивирано е оставил същото без уважение.

Неоснователно е оплакването на въззивника за наличие на основание за отвод на вещото лице по приетата по делото повторна комплексна експертиза. В тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 396, ал. 2 от ЗСВ допуска за вещо лице да се назначи 4 и специалист, който не е включен в съответния списък, както е сторил и първоинстанционният съд, назначавайки доц. Ш., изтъкнат специалист, медицински психолог с клиничен опит в областта на психологичната диагностика и консултиране и специалност Медицинска психология . Изложените от въззивника твърдения не сочат нито на проявено пристрастие към някоя от страните, нито на допуснато процесуално нарушение при определянето на вещите лица. От факта, че проф. П. М. изрично е настоял в състава на експертизата не да бъде включена точно доц. Ш., не се налага извод за съмнение за пристрастие, освен евентуално за пристрастие между двете вещи лица, което обаче не е основание за отвод и няма отношение към правилността на констатациите на заключението на експертизата. Няма доказателства, които дават основание да се предполага, че изборът на доц. Ш. е бил мотивиран от други съображения, освен от високите професионалните качества. Напротив, още в молбата си от 18.06.2021 г. за назначаване на вещото лице Ш., проф. М. е обяснил, че за изготвяне на вярно заключение е необходимо включване на специалист със специалност клинична психология и специална подготовка в областта на невропсихологията, в която област е дисертацията на доц. Ш.. В о.с.з. проф. М. допълнително е пояснил, че в списъка с вещи лица не фигурират специалисти с квалификацията на доц. Ш.. Не възниква съмнение относно пристрастие и от разговора, за който се твърди, че бил проведен непосредствено преди заседанието на 07.09.2021 г., доколкото комуникацията между вещите лица и процесуалните представители на страните не е забранена, а дори е необходима в определена степен с оглед оказване на необходимото съдействие за изготвяне на заключението. Относно съдържанието на този разговор, твърдението на въззивника е недоказано и разколебаващо се от твърдението на процесуалния представител на г-н Д., който посочва, че всъщност е питал доц. Ш. дали е предала на професора негов мейл, с който той е поискано електронно копие от заключението на експертизата. В допълнение на това, не са били налице и основания за отвод на вещите лица по смисъла на 196, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ал. 1 ГПК, поради което неоснователно се явява оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения с оглед на назначените по делото вещи лица.