Решение № 4699 от 30.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4699 гр. Пловдив, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330106238 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. С. Н., ЕГН **********, чрез адв. Д.

М., против „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК: 203811241, със седалище и адрес на управление гр. *******, представлявано от ****С. Т., с която иска да бъде прието, че сключеният между страните договор за кредит № ********., сключен с Лендиво ООД, за нищожен на основание чл. 26 ал.1 от 33Д, вр. с чл.

22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при условията на евентуалност да обяви за нищожна клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за кредит № ****** сключен с Лендиво ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2 835.52 лева, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.

143, ал.1 от 3ЗП и на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № ****** г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави сумата от 600 лв. на ищцата, при ГПР по кредита в размер на 42,58% и годишен лихвен процент в размер на 36 %, а тя от своя страна се е задължила да плати 618 лв. в срок от 30 дни.

Поддържа, че в чл. 27, ал. 1 от договора кредитополучателят се 1 задължава, ако не предостави допълнително обезпечение да заплати неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, в който не е предоставено договорно обезпечение. Съгласно ал. 2 на същия член неустойката се заплаща периодично с всяка погасителна вноска. Така била начислена неустойка от 162 лева добавена към дължимата главница и лихва, видно от погасителния план, представен с договора за кредит.

Ищецът намира, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че предвид предпоставките, при които ставало изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора.

Изтъква, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Сочи се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Твърди, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил значително над петкратния размер на законната лихва и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поддържа се и че гореизложеното представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране.

Досежно клаузата за неустойка в чл. 27, ал.1 от договора, аргументира, че същата е неравноправна, противоречи на добрите нрави и нарушава принципа за справедливост, тъй като води до значителна нееквивалентност между престациите по правоотношението и до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка и с оглед високият размер на неустойка спрямо главницата по кредита се достигало и до нарушение на чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин 2 счита, че неустойката се явявала добавка към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от „ЛЕНДИВО“ ООД, с който се оспорва предявения иск като неоснователен. Не се отрича, че между страните е сключен договор за кредит, като се посочва, че той е сключен от разстояние. Сумата от 600 лв., обект на договора, била предадена по искане на ищцата в банкова сметка. Твърди се, че сключването на договора е в следствие на желание от ищцата, като тя е кандидатствала онлайн и е изразила желание за сключването на договора за кредит. След кандидатстването на ищцата и била представена необходимата преддоговорна информация, с която се е съгласила и така се е стигнало до сключването на процесния договор. В тази насока се описва и реда за неговото сключване.

Според ответника клаузата относно неустойката е действителна и отговаряща на всички законодателни изисквания, като изтъква, че суми за неустойка не били начислявани и събирани. Според твърденията на ответника, неустойката е самостоятелен вид съглашение, обективирано в договора, с оглед на което не следва да се прилагат правилата на ЗПК, а общите по ЗЗД. В частност счита, че процесната неустойка, с оглед начина по който е уговорена и условията, при които се дължи, не излиза от типичните за нея обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучеталя. Поддържа и че размерът на неустойката не е прекомерен. Твърди се още, че ищецът, в качеството му на кредитополучател, е имал достатъчно време да се запознае със съдържанието на договора и бил наясно с икономическите последици от неговото сключване, вкл. и при неизпълнение на задължението му да предостави обезпечение, което изпълнение не било обвързано със срок.

Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и да се присъдят сторените разноски.

По делото е приет за съвместно разглеждане на основание чл. 211, ал. 1 ГПК и насрещен осъдителен иск от „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК: 203811241 обективиран в насрещна искова молба, приложена към депозирания отговор на исковата молба за сумата от 240 лв., представляваща част от неизплатена главница по договор за кредит № ****** г., ведно със законната лихва от 3 предявяването на насрещния иск до окончателното изплащане на главницата, а при условията на евентуалност, в случай че процесният договор е изцяло недействителен, да се осъди Д. Н. да заплати на Лендиво ООД сумата от 240 лева, представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по договор за паричен заем № ******* г.

Твърди се в насрещната искова молба, че между страните е сключен процесния договор за кредит № ***** г., при вече посочените в исковата молба параметри, като кредитополучателят бил усвоил предадената от кредитодателя му сума по банков път в размер на 600 лв. със задължение да я върне, ведно с дължимата възнаградителна лихва, съобразно приложимия по правоотношението погасителен план. Доколкото кредитополучателят не бил изпълнил задълженията си по договора за кредит за връщане на главницата се претендира от Деяня Н. сумата от 240 лв. – незаплатена главница по договора за кредит № *******г. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на насрещния иск от ответника, като се изразява становище за допустимост, но неоснователност на насрещната претенция.

Развити са съображения, аналогични на тези в първоначалната искова молба, за недействителност на кредитната сделка на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК поради некоректно посочен в нея ГПР. Счита че договорът за кредит е изцяло недействителен и на връщане подлежи само чистата стойност на кредита. Възразява срещу присъждането на разноски по насрещния иск в полза на „ЛЕНДИВО“ ООД. На свой ред се претендират разноски от ответника по насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно, че между страните Д. С. Н., като кредитополучател и „ЛЕНДИВО“ ООД, като кредитодател, е сключен договор за кредит № № ******* г. с визирано в исковата молба и насрещната искова молба съдържание, че сумата по кредита от 600 лв. е усвоена от кредитополучателя, както и че сумата за неустойка при непредоставяне на обезпечение не е включена при изчисляването на ГПР по кредита.

4

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 600 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. В случая е една вноска при неустойка от 162 лв.

Съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, защото посочената в договора неустойка представлява разход по кредита, който обаче не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.

Съгласно § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. При отчитане на дефинираното в разпоредбата съдът счита, че уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит неустойка представлява разход по кредита който е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Безспорно е между страните, че същата не е била отчетена при изчисляване на процента на разходите. С оглед срока на договорното правоотношение – 1 месец, както и размера на отпусната сума – 600 лв., неустойка в размер на 0,9 % от главницата на ден възлиза на годишна 5 база на 1 971 лв., което прави три пъти повече от размера на главницата по кредита. Ето защо, ако нестойката беше включена в разходите по кредита, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Невключването на неустойката при изчисляването води до некоректно и неточно посочване на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита, явяващо се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР.

С оглед на гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.