Определение № 979 от 01.04.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 979 гр. София, 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20268002900177 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД, ЕИК 205145375, против решение № 80/19.03.2025 г. по в.т.д. № 598/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 397/05.10.2024 г. по т.д. № 508/2023 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение по предявен от НАП иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 44/03.09.2018г., том I, per. № 1499, дело № 41 на Радостина Стефанова пом.-нотариус “по заместване” на Наталия Стоева, рег. № 114 на НК, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх.рег. № 23997/03.09.2018 г., дв.вх.рег. № 23849, акт № 29, т. LXI, д. № 13120/2018 г., по силата на който продавачът “ЕЙЧ – ЕМ ХОТЕЛИ” АД, ЕИК 202858291, е прехвърлил възмездно на купувача “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД два апартамента, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес: гр. Бяла, “Лагерите”, ет. 4, ап. 405, с площ о т 131,88 кв.м., и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес: гр. Бяла, “Лагерите”, ет. 4, ап. 401/4, с площ от 136,40 кв. м., ведно със съответните прилежащи идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, като извършената сделка е с намерение да се увредят публичните взискатели.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че апелативният съд не е обсъдил всички доводи на страната, въведени с въззивната й жалба. Твърди се, че решението е необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, в приложимата редакция към ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Пояснява се, че сочената норма предвижда публичните задължения да са установени с влязъл в сила административен или съдебен акт, но не и чрез деклариране на задължения, поради което декларираните от “ЕЙЧ – ЕМ ХОТЕЛИ” АД преди 03.09.2018 г. такива не могат да послужат като основание за провеждане на 1 исковата защита по този ред. Оспорва се изводът на въззивния съд, че е налице намерение на продавача за увреждане на фиска, като се излагат подробни доводи, че това не се установява от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, които се счита, че не са и обсъдени в цялост от съда.

Изтъква се, че с извършената сделка не е намален размерът на имуществото на продавача, което служи за удовлетворяване на кредиторите му (чл. 133 ЗЗД).

Изразява се несъгласие със съждението на решаващия състав, че продажната цена по процесната възмездна сделка не е платена, като се сочи, че доказателства за установяване на този факт са представени още с отговора на исковата молба, а и в нотариалния акт страните са направили изявление, че същата е получена по банков път преди подписването му. Излагат се и аргументи, че не е налице намерение за увреждане у длъжника, тъй като продажната цена на имотите надхвърля пазарната им стойност, установена от експертното заключение. Сделката е в интерес, а не във вреда на кредиторите, което изключва увреждане. Добавя се, че с процесната сделка длъжникът не се е разпоредил с единственото си имущество. За неправилни се считат и съображенията на въззивния състав, че длъжникът продавач е подписал декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК с намерението да увреди кредитора. В тази насока се оспорва и приетото, че от значение за установяване намерението за увреждане е и неизпълнението на ангажимента, поет от длъжника на проведената среща на 30.10.2018 г., тъй като същата е проведена след процесната сделка от 03.09.2018 г. Излага се становище и по предявения при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, който не е разглеждан от съдилищата поради уважаването на главния иск. По тези аргументи се иска отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Може ли въззивният съд да основава решението си на обстоятелства, които ищецът не е заявил като основание на иска си в обстоятелствената част на исковата молба?”.

2. “Допустимо ли е съдът да уважи иска на невъведени от ищеца твърдения и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес?”.

3. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор за недействителност на сделка, като обоснове изводите си с поведение /намерение/ цел за сключване на двамата участници в сделката – продавач и купувач, поради това, че същите не са извършили плащане по нея, каквото не е заявено от оспорващата сделката страна?

По тези три питания се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната такава, обективирана в решение № 48/19.06.2020 г. по гр.д. № 3081/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 222/18.07.2012 г. по гр.д. № 1186/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 361/20.05.2015 г. по гр.д. № 1692/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 361/25.09.2012 г. по гр.д. № 1626/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 200/26.03.2015 г. по гр.д. № 6459/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 2

248/07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о.

4. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях?”.

5. “Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение?”.

По отношение на четвъртия и петия въпрос се релевира наличие на противоречие на въззивния съдебен акт с трайната практика на касацията, намерила израз в решение № 54/08.08.2014 г. по т.д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на ВКС, II г.о., и решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. ВКС, I г.о.

6. “Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения, като изложи собствени мотиви по всички възражения на страните?”.

По шестото питане се сочи, че въззивното решение е постановено в разрез със задължителните постановки на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и константната практика на ВКС - решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. , решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с решение № 436/22.12.2011 г. по гр.д. № 30/2011 г. на ВКС, III г.о., съответно на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (съгласно доводите в касационната жалба), се иска допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

7 . “Подписването на декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, с която представляващият декларира, че дружеството-продавач няма задължения, достатъчно доказателство ли е да се приеме намерение у длъжника за увреждане на кредитора?”.

8. “Изявлението на страните, участници в договора за покупкопродажба, обективиран в нотариален акт, относно плащането и съответно получаването на продажната цена по банков път, може ли да се опровергае от съда по служебен път?”.

3

9. “Съставлява ли доказателство, че фактът на плащане/получаване на продажната цена се е осъществил, след изявлението на продавача и купувача, обективирано в нотариалния акт?”.

10. “При продажба на имущество, ако за продадената вещ продавачътдлъжник е получил равна или по-висока цена от пазарната й стойност, води ли това до намаляване на имуществото му?”.

11. “Налице ли е увреждане на кредитора при всяка продажба на имущество на длъжника с евентуални и/или установени задължения към фиска?”.

12. “Фактът на трансформация на имущество от вещ в пари винаги ли се приема, че длъжникът действа с намерение да увреди кредитора?”.

В касационната жалба се поддържа искане за допуск на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по следните въпроси:

13. “Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав, пораждащ правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК?”.

14. “Може ли съдът без да е налице оспорване от страните по процеса, да опровергае твърдението на участниците по нотариалната сделка, че покупно-продажната цена за имота, предмет на сделката, е получена?”.

15. “Достатъчно доказателство ли е представено по делото извлечение от банковата сметка на купувача по сделка, за да бъде доказано плащането на продажната цена на имота, предмет на нотариалния акт?”.

16. “Уведомяването на кредитора от страна на длъжника за предстоящи сделки с имущество на длъжника, предполага ли намерение у длъжника за увреждане на кредитора?”.

17. “Когато стойността на продадена вещ от продавача-длъжник не надвишава получената цена за нея от купувача, налице ли е увреждане на кредитора?”.

Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният състав се е произнесъл по незаявени с исковата молба фактически твърдения и не е обсъдил доводите на въззивника. Сочи се също, че е постановил необоснован съдебен акт, който не кореспондира със събрания по делото доказателствен материал.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касация не е депозиран отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

4

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД, е приел, че за да се прогласи за недействителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК - в редакцията към датата на сключване на атакуваната покупко-продажба - 03.09.2018 г., сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател. Намерил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че по силата на заповед за ревизия от 20.04.2018 г. (връчена електронно на 04.05.2018 г.), изменена със заповед от 06.08.2018 г.

(връчена на 07.08.2018 г.), е извършена такава на ответното дружество прехвърлител. Ревизията е завършила с влязъл в сила ревизионен акт № Р22221018002346-091-001/11.10.2018 г., за установяване на данъчни задължения (корпоративен данък и ДДС) за довнасяне в размер на 43 494,99 лева и 16 121,81 лева – лихви за просрочие към тях. Посочил е, че ревизионният акт е издаден на 11.10.2018 г. и е бил връчен електронно на 15.10.2018 г. на ревизираното лице. Посочил е, че с договор за продажба от 03.09.2018 г., обективиран в нотариален акт № 29, том 61, вх.рег. № 23997/03.09.2018 г. на Служба по вписванията – Варна, “ЕЙЧ - ЕМ ХОТЕЛИ” АД е прехвърлило на “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД правото на собственост върху два собствени недвижими имота, единият на цена от 89 526 евро, а другият – 92 358 евро, т.е. общо 181 884 евро без вкл. ДДС. В нотариалния акт изрично е отразено, че общата продажна цена на имотите е заплатена на продавача от дружеството купувач по банков път преди подписването на процесния нотариален акт.