Решение № 61 от 05.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА Гражданско дело № 20251110132213 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Е. И. Д. срещу „*********“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г. поради противоречие на закона. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 6 000 лв. при посочени ГЛП в размер на 23.33 % и ГПР в размер на 49.66 %, като ищецът се задължил да върне по договора сума в общ размер на 8 100 лв. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с гаранция, предоставена от „**********“ в полза на ответното дружество, поради което ищецът сключил с посоченото дружество договор за предоставяне на гаранция, по който се задължил да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 6 360 лв. Релевира възражение за нищожност на договора за кредит поради противоречие на закона. Сочи, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като е посочен грешен ГПР, защото възнаграждението за гаранта представлява разход по кредита, който подлежи на отразяване, но не е отразен в размера на ГПР.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „*********“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Оспорва предоставянето на поръчителство от „**********“ да е било условие за сключване на договора за кредит, като сочи, че кредитополучателят е могъл да посочи избран от него поръчител. Счита, че разходът за предоставената гаранция не е част от общия разход по кредита, защото касае услуга, предоставена от трето лице и имаща незадължителен характер, от което следва, че на потребителя е предоставена цялата законово необходима информация във връзка с размера 1 на действително приложимия ГПР и начина на неговото формиране. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Предявен е от „*********“ ЕООД срещу Е. И. Д. насрещен осъдителен иск за сумата от 1 028.67 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 15.09.2025 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.

Ищецът по насрещния иск твърди, че по процесния договор Д. е получила кредит в размер на 6 000 лв., който е следвало да върне в срок до 18 месеца, но е заплатила само сумата от 4 971.33 лв., поради което е останал неплатен остатък от главницата в претендирания размер.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът по насрещния иск Д. е подал отговор, с който оспорва насрещния иск като неоснователен. Релевира възражение за нищожност на договора. Моли да не бъде осъждан за разноски, тъй като счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на насрещния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

По иска на Е. И. Д. :

Предявеният иск за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за кредит с оглед наведените от ищеца пороци на договора намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По него в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните факти: сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г. и неговото съдържание; твърдяното противоречие със закона на договора за кредит.

В случая с Определение № 44430/24.10.2025 г., в което е обективиран изготвеният от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г. за сумата от 6 000 лв. за срок от 18 месеца при посочени ГЛП в размер на 23.33 % и ГПР в размер на 49.66 %, и усвояването на заемната сума от Е. И. Д..

Видно е от самия Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1378815/28.08.2024 г., че по него ищецът в качеството на кредитополучател е поел задължение да върне на ответника в качеството на кредитор сума в общ размер на 8 100 лв., включваща заемната сума в размер на 6 000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 2 100 лв. Съгласно чл. 4 посоченият ГПР в размер на 49.66 % включва разходите, включени в общия разход по кредита, т.е. сумата от 2 100 лв. – лихва.

Съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.

Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.

2

Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство, предоставено от „**********“ в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

С доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключване от Е. И.

Д. във връзка с договора за кредит на договор за гаранция с „**********“, по който е уговорено задължение за Е. И. Д. за заплащане на гаранта на възнаграждение в размер на 6 360 лв., както и че възнаграждението за гарант не е включено в ГПР по кредита.

По възражението на ищеца за нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК съдът намира следното:

В договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49.66 %, който според чл. 4 включва само лихвата, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посоченият размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, сключен от кредитополучателя с „**********“, което възнаграждение е част от общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК.

Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая при съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на Република България и в Търговски регистър на Малта /достъпен на https:/********** се установява, че едноличният собственик на капитала на ответника „*********“ ЕООД е „**********“ /чуждестранно юридическо лице, регистрирано във *********/, като същото лице е и единият от собствениците на „**********“ П. Л. С. /с предишно наименование „**********“/. Следователно налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от 3 страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В случая в договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „**********“, като това дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при наличните данни за свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно, че договор за гаранция ще бъде сключен, като той е запознат и с условията, при които биват сключвани договорите за гаранция от „**********“.

Възнаграждението за гаранта безспорно е свързано с договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая предоставянето на обезпечение под формата на гаранция /поръчителство/ представлява задължително условие, за да бъде изобщо разгледана заявката за кредит. При липса на доказателства по делото за предоставена на потребителя реална възможност /включително техническа, доколкото договорът за кредит е сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние/ да представи различен вид обезпечение, включително да представи поръчителство от различно лице, съдът намира довода на ответника, че ищецът е имал избор и е избрал да обезпечи кредита с гаранция от „**********“, за неоснователен. Този извод не се разколебава от клаузата на чл.

5 от договора за кредит, според която кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит, както и че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител му дава еднаква възможност да получи кредит при едни и същи търговски условия, защото тази клауза очевидно е част от предварително изготвения от кредитора и предоставен на кредитополучателя текст на договора, върху който не се доказва ищецът да е имал възможност да влияе, поради което не може да се приеме, че тя отразява действително проведени преговори между страните във връзка със сключването на договора за кредит и действително предоставена на потребителя възможност за избор дали и как да обезпечи договора за кредит. Дори и да се приеме, че на кредитополучателя действително е била предоставена възможност да избере да обезпечи кредита с поръчителство от физическо лице, чл. 5 от договора сочи, че физическото лице следва да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит, но са неясни условията, на които то следва да отговаря. Тази неяснота и безграничната възможност за преценка от страна на кредитора на практика означават, че единственото обезпечение, което със сигурност би довело до одобрение на заявката за кредит, е гаранция от предложеното от кредитора и свързано с него юридическо лице – „**********“. От това следва, че правоотношенията по двата договора са взаимно свързани и осигуряването на гаранция – при това от определено свързано с кредитора трето лице, е било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора.

Следователно събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица обуславят извод, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция е част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, изброяването в който не е изчерпателно. Ето защо това възнаграждение следва да бъде включено при 4 изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/, което в случая не е сторено. Последното е безспорно между страните, а освен това е видно от чл. 4 от договора за кредит. Изложеното означава, че действителният размер на ГПР, при изчисляването на който следва да се вземе предвид и възнаграждението за гаранта, е по-висок от обявения размер в договора за кредит.

Следователно договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.