Определение № 1877 от 13.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1877 гр. Пловдив, 13.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева като разгледа докладваното от Светлана Изева Въззивно частно гражданско дело № 20265300501216 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Елена Иванова“ЕАД, в качеството му на пълномощник на ищцата по гр.д.№ 14667/2025г. на ПдРС,7-ми гр.с.П. А.

Ч.,ЕГН-********** против постановеното по делото определение № 4988/22.04.26г.,с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 1268/19.03.2026г. в частта за разноските, като присъденото адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв. в размер от по 122,71 евро по всеки от двата обективно съединени иска бъде завишено до един разумен размер,съобразно цената на иска и Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Частният жалбоподател счита атакуваното определение за неправилно по изложени в частната жалба съображения.Поддържа,че съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,макар Наредба № 1 да нямала обвързващ характер спрямо съда,то същата следвало да служи като ориентир при определяне на размера на адв.възнаграждения.Иска се отмяна на определението като незаконосъобразно и постановяване на съдебен акт,с който да се определи адв.възнаграждение съобразно цената на иска и Наредба № 1.

Отговори на частната жалба са подадени от въззиваемите страни-„Файненшъл България“ЕООД и „Изи Асет мениджмънт“АД,в които се излагат съображения за неоснователност на частната жалба и се иска същата да се остави без уважение.

ПдОС,след преценка на събраните по делото доказателства и като взе предвид становищата на страните,намира следното:

По гр.д.№ 14667/2025г. на ПдРС,7-ми гр.с.са предявени субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,ал.1 и 2 от ЗЗД във 1 вр.с чл.22 от ЗПК от П. А. Ч. против „Изи Асет мениджмънт“АД и „Файненшъл България“ЕООД за признаване за установено по отношение на първия ответник,че договор за паричен заем № 5042495/21.04.2024г.,сключен между него и ищцата е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, и за признаване за установено по отношение на втория ответник, че сключения между този ответник и ищцата акцесорен договор за предоставяне на гаранция/поръчителство от 21.04.24г.,обезпечаващ договора за паричен заем № 5042495/21.04.2024г.,е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Цената на първия иск е в размер на 8647,20лв.,а на втория3988,80лв.

С постановеното по делото решение № 1268/19.03.2026г.исковете са уважени, като в полза на „Елена Иванова“ЕАД е присъденото адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в размер от по 122,71 евро по всеки от двата иска.

Минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в приетата с решение на Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (старо заглавие Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения).Тази наредба е предмет на разглеждане в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“.

Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС,а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне.

Също така в т.3 от Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438 на СЕС се 2 приема, че „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“.

Както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г., II т. о.,размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ (с ново заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа) могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения,но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги,като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Както е посочено по- горе,по първоинстанционното дело са предявени два иска,като при приложение на чл.7, ал.1, т.2 от Наредбата минималният размер на адв.възнаграждение за първия от исковете е 1164,72лв.,а за втория698,88лв.Преценката относно това,в какъв размер следва да бъде определено адвокатското възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв., следва да се извърши на база на правната и фактическа сложност на спора по делото, като предвидения в Наредбата минимален размер на адв.възнаграждение се ползва само като приблизителен ориентир.

Както се сочи и в мотивите към Определение № 638 от 18.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.№ 757/2023г.,I т. о.,ТК -„Постоянната съдебна практика на касационния съд приема,че фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика“.

Настоящият състав на ПдОС намира,че спорът по гр.д.№ 14667/2025г. се отличава с определено ниска фактическа и правна сложност- както предвид натрупаната многобройна и непротиворечива съдебна практика по идентични искове за недействителност на договори за потребителски кредит и поръчителство,така и поради обстоятелството,че по делото са приети представените от страните писмени доказателства,не са събирани други доказателства и е проведено едно публично съдебно заседание,в което единствено е извършен доклад по делото.

Определеният от първоинстанционния съд размер на адв.възнаграждение от по 240лв.(122,71 €)за иск,с включен ДДС,е близо пет пъти по- малък от минималния размер по Наредбата,поради което настоящият 3 състав на ПдОС намира,че той следва да бъде завишен до абсолютния минимум от 400лв., като към него бъде добавен и дължимия ДДС,т.е.480лв.

(245,42 €) с ДДС за всеки от исковете.

Ето защо, обжалваното определение ще следва да бъде отменено,като бъдат присъдени по още 122,71 евро- адв.възнаграждения по чл.38, ал.2 от ЗАдв. за всеки от исковете.

Предвид гореизложеното,съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 4988/22.04.26г.,постановено по гр.д.№ 14667/2025г.по описа на ПдРС,7-ми гр.с., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя „Елена Иванова“ЕАД за изменение на постановеното по делото решение № 1268/19.03.2026г.в частта за разноските, като присъденото адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв.в размер от по 122,71 евро по всеки от двата обективно съединени иска бъде завишено до един разумен размер, съобразно с Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

И З М Е Н Я решение № 1268/19.03.2026г.,постановено по гр.д.№ 14667/2025г. на ПдРС в частта за разноските,като

ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт“АД,ЕИК-131576434 да заплати на „Елена Иванова“ЕАД,ЕИК-180978004, с адрес: гр. ****,освен присъденото с горепосоченото решение адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 122,71 евро за процесуално представителство на ищцата П. А. Ч., още 122,71 евро- адв.възнаграждение;

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ЕООД,ЕИК-202513690 да заплати на „Елена Иванова“ЕАД,ЕИК- 180978004, с адрес: гр. ****, освен присъденото с горепосоченото решение адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 122,71 евро за процесуално представителство на ищцата П. А. Ч.,още 122,71 евро- адв.възнаграждение.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4