Решение № 709 от 21.11.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 709 гр. София, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело № 20231001000914 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.247, ал.4 ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Хара Ауто България“ЕООД /с предишно наименование „Хета Асет Резолюшън ауто България“ЕООД и „Хипо Алпе - Адриа - Аутолизинг“ООД/, чрез юрисконсулт Ц. К. насочена против Решение № 260245/23.06.2023 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на въззивното дружество за отстраняване на очевидна фактическа грешка в Решение № 1033/07.06.2013 г., постановено по т.д. № 2118/2010 г. по описа на СГС, с което е признато за установено по отношение на „Транскарс“ЕООД и Д. С. С., че дължат в условието на пасивна солидарност на „Хипо Алпе - Адриа - Аутолизинг“ООД сумата от 93 992,49 лв. въз основа на запис на заповед от 01.10.2008 г., на запис на заповед от 01.12.2008 г. и на запис на заповед от 01.01.2009 г., за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 4736/2010 г. по описа на СРС, 60-ти състав.

Във въззивна жалба се поддържа неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи установените такива относно поправянето от страна на съда на допусната очевидна фактическа грешка в постановен от него акт.

Поддържа се с исковата молба, инициирала първоинстанционното производство, да се били предявени при условието на кумулативно съединяване искове за заплащане на сумата от 93 322,49 лв., като главница, и иск за заплащане на законна лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното погасяване на задължението.

С постановеното решение № 1033/07.06.2013 г. първоинстанционния съд уважил предявените искове, като било признато за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца сумата от 93 922,49 лв. главница по записи на заповед, въз основа на които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 4736/2010 г. по описа на СРС.

1

В диспозитива на решението било пропуснато посочване на законната лихва, въпреки че в мотивите се съдържало произнасяне и по основателността на този иск.

Видно било от обстоятелствената част на решението, че съдът е приел, че е сезиран и с искане за присъждане на законна лихва, непосредствено преди диспозитива било посочено, че исковете се явяват основателни и съдът следвало да признае съществуване на вземането на ищеца, както е посочено в заповедта, издадена по гр.д. № 4736/2010 г. по описа на СРС по реда на чл.417 ГПК, а навсякъде в решението се говорело за искове в множествено число, изрично било посочено, че един от предявените искове е за законна лихва върху главницата и никъде не се изключвала основателността на който и да е от предявените искове. определяне и присъждане на сторените в хода на производството разноски от всяка една от страните.

Предвид изложеното въззивникът поддържа да е налице произнасяне в мотивите на решението по основателността на всички искове, в т.ч. и този на иска за заплащане на законна лихва, поради което и пропускът в диспозитива на решението не е липса на произнасяне - чл.250 ГПК, нито липса на формирана воля от страна на съда, а представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде допусната във всяко съдебно решение.

Като не съобразил горното първоинстанционният съд постановил неправилен съдебен акт, който следвало да се отмени и по същество се допусне исканата поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение.

Насрещните страни не са взели становище по въззивната жалба.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частния жалбоподател и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената въззивна жалба е процесуално допустима по арг. от чл.247, ал.4 ГПК, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК от надлежно процесуално легитимирана страна – молителят в производството по чл.247, ал.1 ГПК, при наличието на правен интерес за същия от атакуване на акта на първоинстанционния съд срещу съдебен акт, подлежащ на последващ въззивен съдебен контрол.

Разгледана по същество жалба се явява неоснователна, по следните съображения:

Производството пред СГС е било образувано по молба с вх. № 273902/28.04.2023 г. на въззивника, в качеството му на страна - ищец по т.д. № 2118/2010 г. по описа на СГС, с която е поискана поправка на допусната очевидна фактическа грешка в постановеното по делото съдебно решение. Поддържано е с исковата молба ищецът да е поискал присъждане на законната лихва върху съдебно заявените главници от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на която е образувано ч.гр.д.№ 4736/2010 г. по описа на СРС, 60-ти състав. В мотивите на решението, постановено по делото, това обстоятелство било обсъждано, но в постановения диспозитив на решението липсвало произнасяне по искането за присъждане на законната лихва.

Произнасяйки се по нея с обжалваното решение СГС е приел, че с влязлото в сила на 09.05.2014 г. Решение № 1033/07.06.2013 г. съдът е признал за установено по реда на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК, че ответниците „Транскарс“ЕООД и Д. С. С. дължат при условие на пасивна солидарност на ищеца „Хипа Алпе Адрие Автолизинг“ ООД /чийто правоприемник е въззивника/, сумата от 93 992,49 лв. на основание запис на заповед от 01.10.2008 г., друг запис на заповед от 01.12.2008 г. и трети запис на заповед от 01.01.2009 г., за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.

№4736/2010г. по описа на СРС, 60-ти състав. С решението са били присъдени и сторените от ищеца разноските по делото.

Приел е, че съдът не е допуснал техническа грешка, нито друга грешка, която да подлежи на отстраняване в процедурата по чл.247 ГПК, защото от мотивите му било видно въпросът за дължимостта на законната лихва, която ищецът е поискал с предявената искова молба, да не е бил обсъждан от съда, поради което не е налице несъответствие в мотиви и диспозитив, за да се приеме, че е налице фактическа грешка.

Въззивната инстанция изцяло споделя и се присъединява към тези правни изводи на първоинстанционния съд, като във връзка с оплакванията, развити във въззивната жалба, 2 излага и следното:

Установено е в доктрината и практиката, че диспозитивът на съдебното решение представлява източника на силата на пресъдено нещо. Последното се налага и според изричната разпоредба на чл.236, ал.1, т.5 ГПК, във вр. с ал.2 от чл., тълкуването на която навежда на извода, че мотивите към решението не са част от него. Те не са и част от спорния предмет и затова не са могат да бъдат предмет на обжалване отделно от решението /ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т.д. № 1/2000 г., ОСГК/.

От своя страна явната фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Тя е налице когато съдът, след като е обсъдил всички доказателства по делото и е направил въз основа на тях своите изводи относно правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи.

Горната хипотеза обаче не е налице по отношение на произнасянето по искането за присъждане на законна лихва върху присъдената с първоинстанционното решение главница.

Това е така, защото е видно от мотивите на постановеното решение № 1033/07.06.2013 г., че в тях липсва каквото и да е произнасяне досежно предявеното акцесорно искане за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта до окончателното й изплащане.

Противно на твърденията във въззивната жалба в мотивите на същото решение не се съдържат никакви констатации относно спорното акцесорно право касателно дължимата законна лихва върху претендираната главница.

Вярно е, че в началото на решението е посочено такава да се претендира, но мотиви досежно основателността/неоснователносттаа на това искане не са изложени.

В противовес на поддържаното от въззивника, в съдебното решение не се „говори за искове“ в множествено число, а посоченото „че следва да бъде признато съществуването на вземанията на ищеца така както са посочени в заповедта, издадена по гр.д. № 4736/2010 г.“ безсъмнено се отнася единствено и само до изрично посочените вземания, основани на трите записи на заповед, предмет на заповедта за изпълнение, респ. - на предявения положителния установителен иск.

Липсата на каквито и да е мотиви по отношение акцесорното искане за присъждане на законна лихва за забава върху главницата обосновава извод за наличие на хипотезата на чл.250 ГПК - да е налице правен интерес от допълване на решението, т.к. съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната.

В случая обаче молбата, инициирала производството пред първоинстанционния съд, не може да бъде приета за такава по посочения ред, освен с оглед изрично формулираното искане към съда, но и с оглед на факта, че подаването на молбата за допълване на решението, за разлика от тази за допускане поправка на очевидна фактическа грешка, е обвързана с преклузивен срок - едномесечен от връчване на решението или от влизането му в сила /чл.250, ал.1, изр.второ ГПК/.

Преценена в светлината на изложеното молбата на въззивника е депозирана далеч след изтичането на така определените срокове, дори да се преценява с изтичането на поблагоприятния за него - т.е. настъпилия по-късно - на влизане в сила на съдебното решение № 1033/07.06.2013 г., което е 09.05.2014 година.

По тези съображения, обжалваното решение, с което молбата за поправка на твърдяната очевидна фактическа грешка е отхвърлена, следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, Софийският апелативен съд, Търговска колегия, пети състав, РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260245/23.06.2023 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, с 3 което е оставена без уважение молбата на въззивното дружество за отстраняване на очевидна фактическа грешка в Решение № 1033/07.06.2013 г., постановено по т.д. № 2118/2010 г. по описа на СГС, с което е признато за установено по отношение на „Транскарс“ЕООД и Д. С. С., че дължат в условието на пасивна солидарност на „Хипо Алпе - Адриа - Аутолизинг“ООД сумата от 93 992,49 лв. въз основа на запис на заповед от 01.10.2008 г., на запис на заповед от 01.12.2008 г. и на запис на заповед от 01.01.2009 г., за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 4736/2010 г. по описа на СРС, 60-ти състав.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4