Определение № 1777 от 11.06.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1777 гр. София, 11.06.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виктор Б. Чаушев

Членове:

Величка Маринкова

Анна Кофинова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно частно наказателно дело № 20241100603391 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава XXII от НПК, вр. чл. 250, ал. 4, изр. второ от НПК.

Същото е образувано по частна жалба, подадена от частния тъжител К.

А. Б., срещу разпореждане № 2568 от 26.02.2024 г., постановено по НЧХД № 1476/2024 г., по описа на СРС, 10-и състав, с което на основание чл. 247б, ал.

2, т. 1, вр. чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК наказателното производство по делото е било прекратено, тъй като деянието, описано в тъжбата, не съставлява престъпление.

В жалбата се оспорва преценката на съда, че в тъжбата не се твърди извършването на съставомерно деяние. Твърди се, че не е изследвана хронологията на твърдените събития, нито са споменати доказателствата по делото. Жалбоподателят заявява, че не твърди спрямо него да е осъществена закана по чл. 144, ал. 1 от НК чрез изразите, които съдът е коментирал, а че същите представляват предистория във връзка със заканата. По изложените аргументи се претендира отмяна на атакуваното разпореждане.

По делото е постъпило възражение от подсъдимата В.Р.Н., чрез защитника й адв. Е.О., по реда на чл. 342, ал. 2 от НПК. В него се излага становище за правилност на първоинстанционния съдебен акт, като защитата го намира за законосъобразен и подробно мотивиран. В допълнение към съображенията на първия съд подсъдимата счита, че е налице друг процесуален недостатък на подадената частна тъжба, а именно – подаването й след законоустановения преклузивен срок. Поради това е отправено искане до въззивния съд да остави частната жалба без уважение.

Софийски градски съд, след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба и възражението срещу нея, и с доказателствата по 1 делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, против акт на съда, който подлежи на въззивна проверка. Ето защо същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията на въззивния съдебен състав във връзка с това са следните:

Производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по тъжба от К. А. Б. срещу В.Р.Н. за твърдени престъпления по чл. 144, ал. 1 от НК и чл. 146, ал. 1 от НК. Повдигнато е обвинение за това, че на 12.05.2023 г. в офиса на „Конструктив България“ ЕООД В.Р.Н. се заканила против личността на К. А. Б. чрез думите „Да не получиш някоя травма? Да не кажеш, че си имал трудова злополука на работното място.“, както и за това, че В.Р.Н. е написала в документ, съдържащ се по пр. пр. № 37028/2023 г. по описа на СРП, че К. А. Б. има проблем с работната комуникация и че е емоционално нестабилен, което частният тъжител е прочел на 10.11.2023 г.

С разпореждане № 2568 от 26.02.2024 г., на основание чл. 250, ал. 1, т.

2, вр чл. 247б, ал. 2, т. 1 от НПК съдът е прекратил наказателното производство по НЧХД № 1476/2024 г. по описа на СРС, НО, 10-и състав, тъй като е приел, че тъжбата, във връзка с която е образувано производството, не съдържа данни, които да сочат на извършени престъпления. Съдът е посочил, че изразите, инкриминирани от тъжителя като закана против здравето му, обективно нямат такова съдържание, което да съставлява закана, а преценката на тъжителя почива изцяло на субективната му интерпретация на казаното. В първоинстанционния съдебен акт са коментирани всички посочени в обстоятелствената част на тъжбата изрази и са изложени съображения защо съдът ги намира за несъставомерни. По отношение на твърдението за осъществен състав на престъплението „обида“ съдът е приел, че инкриминираното изявление съставлява мнение, което е дадено на база служебните отношения между тъжителя и подсъдимата и съдържа персонална критика, поради което липсва умисъл за нанасяне на обида.

Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК, съдът прекратява наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление. От това следва, че в правомощието на съдията - докладчик по дела, образувани по частна тъжба, се включва и преценката за това дали в тъжбата се твърди престъпление, респективно дали то е такова, което се преследва именно по този процесуален ред - по инициатива на пострадалия.

След внимателен прочит на материалите по делото въззивният съд намира, че изводите на първоинстанциония съд са верни и следва да бъдат споделени.

За да бъде осъществено престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК, от обективна страна се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с престъпление спрямо определено лице, негови ближни или имот, която да е 2 била възприета от адресата на заканата и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й.

В настоящия случай се твърди да е била осъществена закана против личността на тъжителя Б. чрез изричането на думите “Да не получиш някоя травма? Да не кажеш, че си имал трудова злополука на работното място“.

Въззивният съд също като първия съд констатира, че първото инкриминирано изречение съдържа въпрос. Видно от съдържанието му, не се установява изразено намерение на неговия автор да причини травма, а е отправено питане дали такава би била получена, без да се сочи от кого и как би могла да бъде реализирана тя. Второто изречение, както правилно е посочил първият съд, представлява предположение, че тъжителят би се оплакал, че е получил трудова злополука в евентуално негово бъдещо изявление. Предвид това не се установява в нито един от коментираните изрази да се съдържа заявено намерение да се осъществи престъпление спрямо личността на тъжителя Б., в това число и спрямо неговото здраве. Субективната интерпретация на тъжителя, че с отправянето на такива думи се цели същият да бъде сплашен, е ирелевантна, тъй като изначално не се твърди обективно да са изречени думи, които да имат заканително съдържание.

Обсъждането на останалите изрази, които са посочени в обстоятелствената част на тъжбата, не се налага, тъй като тъжителят не твърди, че чрез тях му е била отправена закана с престъпление. При все това подробно и аргументирано първият съд е изследвал и тяхното съдържание, като правилно е установил, че същите не сочат на извършено престъпление.

Извън изложеното дотук въззивният съд установи наличието и на друго основание за прекратяване на наказателното производство по отношение на обвинението за извършено престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, за което основателно е изложила доводи защитата в депозираното по делото възражение.

Разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НПК в общия случай сочи, че тъжбата трябва да бъде подадена в шестмесечен срок от деня, когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението, като този срок е преклузивен.

Изключение от това правило е уредно във второто предложение на същия текст, който свързва началния момент, от който почва да тече срокът, с деня, в който пострадалият е получил съобщение за спиране на наказателното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 от НПК.

В настоящия случай прокуратурата не се е произнесла с постановление за спиране по чл. 25, ал. 1, т. 6 от НПК, а с постановление за отказ от образуване на досъдебно производство от 09.10.2023 г. по пр. пр. № 37028/2023 г. по описа на СРП, преписка вх. № 489700-3560/2023 г. по описа на 07 РУ-СДВР. От материалите по делото се констатира, че не е било образувано досъдебно производство, съответно няма как да се обсъжда хипотеза, при която такова да е било спирано. С оглед изложеното в случая е приложима разпоредбата на чл. 81, ал. 3, пр. 1 от НПК, като шестмесечният 3 срок за подаване на тъжба е започнал да тече на 12.05.2023 г. и е изтекъл на 12.11.2023 г. Процесната тъжба е била подадена на 31.01.2024 г., което се явява извън посочения преклузивен срок. Следователно е налице хипотезата на чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, поради което наказателното производство в частта относно обвинението по чл. 144, ал. 1 от НК следва да бъде прекратено и на това основание.

По отношение на обвинението за извършено престъпление „обида“ въззивният съд също счита, че тъжбата не съдържа изрази, които да сочат на извършването на такова престъпление, като напълно споделя изводите на първата инстанция.

Престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК запретява под страх от наказателна отговорност казването или извършването на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. От тук следва, че обидата е съзнателно, целенасочено унижаване чувството на лично достойнство на пострадалия чрез думи и/или действия, които по своето съдържание противоречат на изискванията за морално благоприличие и добрите нрави. Необходим елемент от обективна страна е и персоналната индивидуализация на нейния адресат, доколкото предмет на посегателство на обидата и респективно защитата от страна на НК е конкретната чест и достойнство на конкретна личност.

Изричането на твърдения, че тъжителят има проблеми с работната комуникация и че същият е емоционално нестабилен, представлява случай на отправена негативна критика срещу него, която е елемент от правото на мнение на автора на твърденията. При коментираните твърдения не се констатира да са използвани неправомерни и генерално неприемливи от гледна точка на господстващия в обществото морал изразни средства, които да засягат честта и достойнството на тъжителя. Коректно е отчетено от първата инстанция, че не съществува законова забрана за упражняване на персонална критика относно определени субективни недостатъци на нейния адресат. Въззивният съд също счита, че с горепосоченото и описано в тъжбата деяние не са употребени изрази, сравнения и квалификации с обидно за честта и достойнството на тъжителя съдържание, като са използвани общовъзприети изразни средства и езикови форми, които сами по себе си не накърняват чувството за чест и достойнство на техния адресат. На последно място, верен е изводът на първия съд, че при така изнесените от тъжителя фактически твърдения не може да се говори за наличен умисъл за нанасяне на обида, което личи от контекста на отношенията между тъжителя и подсъдимата, във връзка с които се твърди да са написани процесните изявления. Отношенията им имат служебен характер и по повод тях се е развила конфликтна ситуация, която тъжителят възприема като престъпна, но която обективно няма такова естество, както се установи.

Отчитайки гореизложените съображения, настоящата инстанция констатира, че първоинстанционният съдебен акт е правилен, тъй като е 4 обоснован и законосъоразен както от гледна точка на материалния, така и от гледна точка на процесуалния закон, което обосновава неговото потвърждаване.

По изложените мотиви и на основание чл. 345, вр. чл. 341, ал. 2, вр. чл.

250, ал. 4, изр. второ от НПК, СГС, НО, XV въззивен състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2568 от 26.02.2024 г., постановено по НЧХД № 1476/2024 г., по описа на СРС, 10-и състав, с което на основание чл. 247б, ал. 2, т. 1, вр. чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК наказателното производство по делото е било прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5