Решение № 208 от 22.12.2023, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. Кърджали, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20235100500303 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 14/24.04.2023 г., постановено по гр.д. № 127/2022 г., Ардинският районен съд е признал за установено, че Договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от 04.07.2022 г., сключен между "Ф.Б." **** и В. П. Ч., е нищожен, поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК.

С решението ответното дружество "Ф.Б." **** е осъдено да заплати по сметка на Районен съд - Ардино държавна такса в размер на 80 лв.

С постановено по делото допълнително Решение № 18/21.05.2023 г. е извършено допълване на цитираното вече Решение № 14/24.04.2023 г., като "Ф.Б." **** е осъдено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на *** „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. М. – управител, адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с ДДС за осъществената безплатна адвокатска помощ на ищцата В. П. Ч., както и да заплати допълнително в полза на бюджета на Съдебната власт по сметка на Районен съд – Ардино държавна такса в размер на 481.60 лв.

Недоволен от така постановеното Решение № 14/24.04.2023 г. на Районен съд – Ардино е останал въззивникът „Ф.Б.“ ****, който чрез своя процесуален представител го обжалва изцяло като неправилно. Сочи, че разпоредбата на чл.22 от ЗПК изисква да не са спазени кумулативно изискванията на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за да бъде обявен договорът за потребителски кредит за недействителен, а не само отделни нейни елементи.

1

Посочва, че ГПР по процесния договор е изчислен към момента на сключване на договора за кредит, докато правоотношението между потребителя по договора и „Ф.Б.“ *** възниквало в един последващ момент, и той като кредитодател не можел да знае какъв би бил разходът по това взаимоотношение за предоставяне на обезпечение. Именно в този смисъл в понятието „общ разход по кредита за потребителя“ съобразно § 1 от ДР на ЗПК се включвали „разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора….“.

Жалбодателят твърди, че при определянето на ГПР не били допуснати нарушения и потребителят разполагал с цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за него. Сочи, че съдържанието на договора отговаряло на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 1-9 и т. 11, т. 12 от ЗПК, както и на чл.10, ал.1, както и на изискванията па чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Посочен бил годишния процент на разходите /ГПР/ и в процесния договор се намирала конкретизация относно начина, по който бил формиран той. Твърди се и, че нямало нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, защото параметрите и условията на договора били описани в предоставените на потребителя ОУ и Стандартен европейски формуляр.

Във въззивната жалба се сочи, че съдът неправилно приел, че таксата за гарант следвало да бъде включена в годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тъй като сключването на договор за гаранция представлявало допълнителна услуга, която не била задължително условие за получаване на кредит и не подлежала на включване в годишния процент на разходите по договора за кредит. Гарантът сам определял условията, при които предоставял гаранции, съответно и размера на своето възнаграждение, а кредитополучателят разполагал с различни възможности за предоставяне на обезпечение по кредита – чрез поръчител или чрез гарант.

Във въззивната жалба се сочи и, че „Ф.Б.“ *** е кредитна институция, лицензирана в М., независима от „Ф.Б.“ ****, макар и да са от една корпоративна група, и това е институцията, която е начислила възнаграждението за предоставената услуга на кредитополучателя. Твърди се, че „Ф.Б.“ *** се явявало трето за правоотношението между „Ф.Б.“ **** и кредитополучателя лице, което гарантирало изплащането на задълженията му спрямо „Ф.Б.“ ****, т.е. между „Ф.Б.“*** и кредитолопучателя било налице самостоятелно правоотношение, обективирано в отделен договор, към който „Ф.Б.“ **** нямало отношение. Изтъква се, че по съществото си договорът за гаранция представлявал договор за поръчителство, а дължимата такса представлявала възнаграждение за поръчителя. Твърди, че ЗЗД не съдържал забрана договорът за поръчителство да бъде възмезден, начисляваните лихви (и евентуално неустойки) били изцяло съобразени с действащата нормативна уредба и всички стандарти за отговорно кредитиране. Твърди също, че за ищеца в производството процесният кредит не бил първи, същият бил клиент на дружеството от януари 2016 г. и имал 58 заявки за кредит към „Ф.Б.“ ****.

Въззивникът „Ф.Б.“ **** е останал недоволен и от постановеното по делото 2 допълнително Решение № 18/21.05.2023 г., с което са присъдени разноски на „Д. М.“ *** в размер на 1200 лева. С депозираната жалба се оспорва изцяло присъденото адвокатско възнаграждение на ищцовата страна, като недоказано- пълномощникът не представил доказателства за осъществяването на предвидените в чл. 38, ал.1 от ЗА предпоставки.

Жалбодателят моли да бъде отменено постановеното първоинстанционно решение, вместо което да бъде постановено друго, с което предявената искова претенция бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски по делото.

В срока и по реда чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран чрез процесуален представител отговор на въззивната жалба от ответника по същата, ищец в първоинстанционното производство В. П. Ч., в който са изложени съображения за нейната неоснователност.

Оспорва твърдението, че „Ф.Б.“ **** е независимо дружество от „Ф.Б.“ *** и че липсва свързаност между двете.

С постановено по делото Определение № 69/08.09.2023 г. Районен съд – Ардино, като се е сезирал с инкорпорираното във въззивна жалба на „Ф.Б.“ **** искане с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното главно Решение № 14/24.04.2023г. и допълващото го Решение № 18/21.05.2023г., в частта им за разноските, се е произнесъл, като го е оставил без уважение. Срещу така постановеното определение не е подадена въззивна частна жалба.

В откритото съдебно заседание въззивникът „Ф.Б.“ ****, чрез депозирано от процесуален представител-юрисконсулт писмено становище, поддържа въззивната си жалба.

Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемата В. П. Ч., чрез депозирано от процесуалния й представител писмено становище, оспорва въззивната жалба и поддържа депозирания си отговор. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. Прилага списък на разноски по чл.80 от ГПК, Договор за правна защита и съдействие, сключен по реда на чл.

38 от ЗА и доказателства за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод депозираната въззивна жалба, констатира:

Въззивната жалба е допустима, подадена е в срок срещу подлежащ на обжалване акт и от лице, имащо правен интерес от това обжалване, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. П. Ч. против „Ф.Б.“ ****, установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. първо и трето от ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1 ,т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП за обявяване недействителност на договор за потребителски кредит от разстояние, и при условията на евентуалност и установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето от ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП за обявяване недействителност на договорна 3 клауза, предвиждаща, сключване на договор между ищеца и „Ф.Б.“ за предоставяне обезпечение/ гаранция /поръчителство/ за обезпечаване изпълнение на задълженията на ищеца, произтичащи от процесния договор срещу заплащане на такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/.

Безспорно между страните в производството е възникналото облигационно правоотношение по силата на сключен Договор № ***** от 04.07.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит за сумата 6000 лв., с брой вноски 18, с общо задължение по договора 8100 лв., включваща сумата на отпуснатия кредит в размер на 6000 лв. и лихва в размер на 2100 лв., при лихвен процент 35%, и ГПР 49.66 %, задължението по който договор е обезпечено с поръчителство, предоставено от Ф.Б. в полза на Дружеството кредитор „Ф.Б.“ ****.

Не е спорно между страните, а това се установява и от приетото по делото заключение, изготвено по назначената на стадия на първоинстанционното производство Съдебна компютърна-техническа експертиза, че процесният Договор № ***** от 04.07.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит е сключен във формата на електронен документ при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закон за задълженията и договорите и Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, след подадена от ищеца онлайн заявка за отпускане на кредит чрез електронния сайт на кредитодателя ответник, като на електронната си поща ищецът е получил преддоговорна информация СЕФ, след което е изпратено съобщение, съдържащо параметрите на договора за кредит, на което ищецът е изпратил потвърждение с WEB код на страницата на ответника.

Съгласно чл.5 от процесния Договор № *****/04.07.2022 г., същият се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ф.Б. в полза на дружеството /кредитодател/. В тази клауза е предвидено и първоначално одобряване от кредитодателя на предоставеното в негова полза обезпечение, като след това уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Ищецъткредитополучател за да получи искания кредит, на същата дата е избрал възможната опция „Гаранция от Ф.Б.“, т.е. следва да се разбира, че така избраната опция е станала известна на кредитодателя преди сключване на процесния договора за кредит, доколкото същата се явява предпоставка за самото сключване и като такава следва да бъде одобрена от кредитодателя. Или, не може да се възприеме в този случай за основателен довода на въззивника, че към момента на сключване на процесния договор той е бил в незнание за така сключения необходим му договор за гаранция. А параметрите на сключения също под формата на електронен документ Договор за гаранция /поръчителство/ с "Ф.Б." са: цена – такса за предоставяне на гаранция в размер на 5 940 лв., платима на 18 вноски с дати на плащане, съвпадащи с тези по основния договор за потребителски кредит, т.е. заплащането на тази такса е предвидено да бъде извършвано като неразделна част от изплащането на всяко задължение на договора.

От приетото заключение по назначената пред първоинстанционния съд Съдебно4 счетоводната експертиза, се установява че при договорените параметри на процесния потребителски кредит, а именно сума на кредита от 6000 лв., брой вноски 18, лихва в размер на 2100 лв., и общо задължение за плащане от 8100 лв., ГПР е в размер на 49.66 %, като обаче между страните липсва яснота относно параметрите на видовете разходи, което определят сумата от 2100 лв., само като лихва. Вещото лице установява също, че от приложена по делото счетоводна справка за получени плащания по процесния договор за кредит – сума от 1009.03 лв., съгласно ОУ /чл.6.2,б.(а)/, кредитодателят –ответник в производството, е превел сумата на гаранта, като изпълнено свое задължение по процесния договор. В откритото съдебно заседание вещото лице установява и, че при присъединяване на дължимата се в размер на 5 940 лв. такса-гарант като разход по кредита, то размерът на ГПР би надхвърлил 50 %.