Решение № 731 от 08.08.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 731 гр. Стара Загора, 08.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20235530103910 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искове с правно основание чл.26, ал.1 предл.3 ЗЗД вр.чл.143,ал.1 146, ал.1 от ЗЗП вр.чл.19,ал.4 вр.чл.21,ал.1 и чл.24 от ЗПК, предявени от Д. Д. Ф. против „Неткредит“ООД – София, като твърдят, че ищецът е сключила с ответника Договора за потребителски кредит № 202301230929250059, по силата на който ищцата е получила сумата от 500лева, която следва да бъде върната на 6 месечни вноски. По същия договор ищцата следва да заплати неустойка в размер на 420 лева, като твърди в исковата молба, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, неравноправна е и заобикаля изискванията на закона. Същата не е уговорена индивидуално, като претендира съдът да признае, че ищцата не дължи сума в размер на 420лева, представляваща неустойка по чл.6 от Договора за потребителски кредит № 202301230929250059 от 23.01.2023г., поради това, че каузата е нищожна на осн.чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, и сключена при неспазване на чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП.

Претендират присъждане на разноските по делото и адвокатски хонорар на пълномощника на ищцата на осн.чл.38,ал.2 ЗА.

В срока по чл.131 ГПК е представен подробен писмен отговор, в който 1 ответникът моли делото по предявения иск да бъде прекратено - тъй като ответниците на се начислили и не са претендирали заплащане на неустойка от страна на ищцата. Предявява насрещен иск за заплащане на сумата от 500 лева главница по процесния договор и 58 лева договорна лихва върху главницата за периода от 24.02.2023г. до 24.07.2023г. Твърдят, че е усвоила сумата по кредита в размер на 500лева, крайният падеж е настъпил на 24.07.2023г., като длъжникът не е заплатил нито една вноска по кредита и претендират да им бъдат заплатени дължимите суми. Претендират направените по делото разноски.

В исковата си молба ищцата твърди, че е страна по Договор за паричен заем № 202301230929250059, сключен с „Неткредит" ООД на 23 Януари 2023г. Спрямо Договор за паричен заем № 202301230929250059 г-жа Ф. получавала сумата от 500.00 лева, която сума следвало да бъде върната на 6 месечни вноски. По Договор за паричен заем N° 202301230929250059 г-жа Ф. следвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 978 лева. Счита, че така търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал,1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС [решение N° 4/2009г. по т.д. N° 395/2008г., Решение № 1270/2009г, по гр.д. N° 5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г, и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни 2 правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 420.00 лева бил в размер на над 83.00 % на получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 според който се дължала неустойка в размер на 420.00 лева се намирал в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение, на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

3

Неустойка за неизпълнение на, акцесорно задължение било пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.З от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции., По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък, към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение №511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №324/2018 г. Последователна била и практиката, че неустойка която била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции била нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение №107 от 25.06.2010г, на ВКС по т.д. №818/2009г., II т.о, Решение №511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.

№324/2018г. Наред с това, счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП; вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.14б, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално.

Счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл.

146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия бил част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието към: момента на сключване на договора. В този смисъл - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в 4 договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 се заобикаляло и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността, по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок, от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока с последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната:

Решение №353 от 31.01.2018 г. на PC- Пловдив по гр. д. №8333/2017 п, Решение №1445 от 07.06.2019 г, на PC- Бургас по гр. д. №6370/2018 г.

Решение №373 от 14.112018 г, на PC- Габрово по гр. д. №1114/2018 г., Решение №1081 от 24.07.2019 г. на PC- Пазарджик по гр. д, №3618/2018 г., Решение №1411; от 15.04.2019 г. на PC- Пловдив по гр. д. N918339/2018 г., Решение №425 от 04.05;2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 п; Решение 5

№95 от 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. №88/2020 г. Също така счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Оттам, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП; Видно от самия Договор за паричен заем № 202301230929250059 и ОУ към него по безспорен начин се установявало, че неустойката от същия била част от едни стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора особено и когато се намира в хипотезата на договор за заем с общи условия. В този смисъл - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Счита, че следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. За ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции — заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до 6 степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения: банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция, Сключването на гаранционни търговски сделки от банките е уредено в чл. 2 ал. 2, т. 7 от Закона за кредитните институции, като е поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисква наредителят — бенефициер да учреди в полза на банката -гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката.