Определение № 332 от 30.01.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 332 гр. София, 30.01.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ани Захариева

Членове:

Аделина Иванова

Мила П. Лазарова като разгледа докладваното от Мила П. Лазарова Въззивно частно наказателно дело № 20241100607444 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.341, ал.2, вр. чл.249, ал.3 от НПК.

С определение от разпоредително заседание, проведено на 01.11.2024 година по НОХД № 13107/2024 г. по описа на СРС, 11-ти състав, съдът е прекратил съдебното производство по делото и е върнал същото на Софийска районна прокуратура за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза. Със същото определение, СРС е потвърдил мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета спрямо подсъдимия Б., както и е изменил мярката за неотклонение „гаранция в пари“, взета спрямо подсъдимия Ц., като е намалил размера на същата от 500 (петстотин) лева на 400 (четиристотин) лева.

Първоинстанционният съд е приел, че следва да прекрати съдебното производство по цитираното НОХД, защото според него обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и принципните постановки на тълкувателно решение № 2/2002г. на ОСНК на ВКС, тъй като обвинителната теза не е изразена по ясен и недвусмислен начин, като формулировката „заплахи за физическо насилие“ не носи признаците на достатъчност, поради което е нарушено правото на всеки от подсъдимите да разбере в какво точно е обвинен.

Срещу това определение в частта за прекратяване на съдебното производство и в частта по отношение на изменението на мярката за неотклонение, спрямо подсъдимия Ц., в законоустановения срок е постъпил частен протест от СРП с искане за отмяната на първоинстанционния акт като неправилен. В протеста се изразява несъгласие с констатираните от съда пороци, произтичащи от съдържанието на обвинителния акт.

Изтъкнати са аргументи от протестиращия прокурор, че в досъдебното производство не били допуснати съществени процесуални нарушения, които да обосноват прекратяване на съдебното производство. Представителят на държавното обвинение счита, че обвинителният акт е изготвен в съответствие с чл. 246 от НПК и отговаря на изискванията за яснота, пълнота и изчерпателност, както е предвидено в законодателството и потвърдено от съдебната практика (включително Тълкувателно решение №2/2002 г. на ОСНК на ВКС).

Намира, че липсата на конкретизация относно заплахите в обвинителния акт, не представлява съществено нарушение, тъй като обвинителният акт трябва да се разглежда като единно цяло, включващо обстоятелствената част и диспозитива, като конкретните факти са достатъчно ясно описани в обстоятелствената част, което компенсира всякакви 1 недостатъци в диспозитива. Относно изменението на мярката за неотклонение спрямо подсъдимият М. Ц., прокуратурата намира за неправилно намаляването на размера на гаранцията от 500 лева на 400 лева. Излагат се аргументи, че съдът не е взел предвид личността на подсъдимия, тежестта на повдигнатите обвинения и степента на обществената опасност, като първоначално определеният размер на гаранцията е бил съобразен с тези фактори и не е представлявал прекомерна тежест. С частния протест се прави искане от въззивната инстанция, да отмени определението на първоинстанционния съд за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, както и да остави мярката за неотклонение на подсъдимия Ц. в първоначално определения размер от 500 лева.

Срещу определението с което е потвърдена мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета спрямо подъсидмия Б., е постъпила частна жалба от адвокат М. Х., САК в качеството му на защитник на подсъдимия Ц. Б., в преклузивния срок, с искане за отмяна на първоинстанционния акт като неправилен и незаконосъобразен. Частният жалбоподател сочи, че подзащитния му е задържан за близо девет месеца, като почти осем от тях са били в рамките на досъдебното производство. Това почти достига максималния срок по чл. 63, ал. 4 от НПК. Изтъква се, че продължителното задържане под стража се явява в противоречие с основните принципи на НПК, които целят балансирано ограничаване на личните права на обвиняемия, както и че към настоящия момент липсват нови доказателства, които да обосноват повишен риск от укриване или извършване на ново престъпление. В жалбата се подчертава, че към момента подсъдимият Ц. е с установен адрес и не съществува опасност от укриване или извършване на друго престъпление. Адвокат М. Х. настоява за изменение на мярката за неотклонение в по-лека, като се вземат предвид липсата на основание за продължаване на най-тежката мярка и прекомерната продължителност на задържането.

Въззивният съд намира, че частният протест и частната жалба са подадени от процесуално легитимирани страни, в срока по чл.342, ал.1, вр.чл.249, ал.3 от НПК, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт и са процесуално допустими.

При разглеждането на частният протест по същество настоящият съдебен състав намери същия за неоснователен, поради следните съображения:

Чрез обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза.

Основното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. В тази връзка в обстоятелствената част на обвинителния акт следва да бъдат посочени фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му - описанието на извършеното престъпление, посредством отделните признаци на неговото изпълнително деяние - време, място, начин на извършване, форма на вина и др. Правната квалификация на деянието - словесно и цифрово следва да бъде посочена в заключителна част на обвинителния акт съгласно чл. 246, ал. 3 НПК т. е. в обвинителния акт следва да е налице единство между обстоятелствена и диспозитивна част съответствие между фактическата и правна страна на деянието.

Въззивният състав се съгласява с констатациите на районния съд, изложени в атакуваното определение, във връзка с наличието на неяснота в обвинителната теза, изложена в обвинителния акт. В разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК изчерпателно е определено минималното съдържание на обстоятелствената част, в което следва да е посочено престъплението, извършено от обвиняемия, времето, мястото и начина на извършването му, пострадалото лице, размера на вредите, данните за личността на обвиняемия, налице ли са условията на чл. 53 от НК, обстоятелствата, които имат отношение към отегчаване или смекчаване на отговорността на обвиняемия, доказателствения материал, от които се установяват посочените обстоятелства. Съгласно Тълкувателно решение № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС е указано на съдилищата винаги, когато се преценява съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт да се подхожда в светлината на въпроса дали установените непълноти се отнасят до съставомерните признаци на деянието и участието на обвиняемия в него. В този смисъл съдът намира, че за прокурора 2 съществува задължение да изгради ясно и конкретно своята обвинителна теза, което е възможно единствено при посочване на конкретни факти относно осъщественото престъпление в обвинителния акт и привеждане на тези факти под съответна правната квалификация.

В обобщение въззивната инстанция намира, че съдържанието на обвинителния акт не съответства на чл. 246 от НПК. В диспозитива на обвинителния акт, касателно повдигнатото на двамата подсъдими обвинение по чл. 143, ал. 1 от НК, не се сочи естеството на употребената сила и заплашване. Не е налице формулирана ясна позиция на обвинението относно това при какви обстоятелства е осъществено деянието. Конкретизирането на тези факти не е в необходимия обем за обезпечаване възможността на обвиняемият /респективно подсъдимият/ да се защитава срещу фактите, чието фактическото отразяване на елементите от състава на престъплението рамкира обвинението и в този смисъл настоящият обвинителен акт не създават всички предпоставки за гарантиране правото на защита на правоимащите процесуални субекти. Конкретно в обстоятелствената част е описано, че „обвиняемият Ц. Б. продължил да отправя различни заплахи за физическо насилие срещу свидетелката С.У.“, аналогично и за другият обвиняем М. Ц. е посочено, че „още същата вечер й отправил заплахи за физическо насилие“. Същевременно в диспозитива на обвинителния акт е посочено, „като употребил за това сила и заплашване“, като конкретните заплахите не са намерили място във фактическото описание на деянието в обстоятелствената част на акта, а именно: какви са конкретно отправените заплахи, кои са действията, чрез които са се осъществили различните заплахи. При това съдържание на обвинителния акт е налице неяснота по отношение действията на обвиняемите, чрез които са осъществили инкриминираното деяние по 143, ал. 1 от НК. Действително извън правомощията на съда е да дава правна квалификация на деянието, но същият има задължението да прецени съответствието на обвинителния акт към изискванията за неговото съдържание, съгласно чл. 246 от НПК и в това число и необходимото единствено между обстоятелствената част и неговия диспозитив, което по отношение на конкретния обвинителен акт не е налице.

Посочените несъответствия в обвинителния акт относно фактическото отразяване на действията на обвиняемите и правната квалификация на деянието водят до противоречивост и неяснота на формулираната от прокурора обвинителна теза. Тези пороци се пренасят и върху процеса, защото обвиняемите не биха могли да разберат в какво точно са обвинени, за да могат от своя страна да организират адекватно защитата си. Формулировката „заплахи за физическо насилие“ е твърде обща и неясна, което затруднява подсъдимите да разберат напълно характера на обвиненията срещу тях и да организират адекватна защита.

Първоинстанционният съд правилно е констатирал, че диспозитивът на обвинителния акт не съдържа достатъчно конкретно описание на естеството на употребената сила и заплашване, което е основен елемент на обвинението по чл. 143, ал. 1 от НК.

Що се отнася до определението на СРС, с което е изменена взетата по отношение на М. Ц. мярка за неотклонение "парична гаранция", като е намалил размера на същата от 500 лв. на 400 лв., въззивният съд го намира за правилно.

Настоящият въззивен състав констатира, че с определение от 03.10.2024 г., постановено по НОХД № 13107/2024 г. по описа на СРС, е била изменена по отношение на подсъдимия М. Ц. в хода на досъдебното производство мярката за неотклонение "задържане под стража" в "парична гаранция", като й е определен размер от 500 лева. Постановено е подсъдимият да бъде освободен след внасяне на гаранцията.

Въпреки това до постановяването на протоколното определение подсъдимият Ц. все още се е намирал в ареста, тъй като не е внесена паричната гаранция. Следователно, независимо от постановения съдебен акт с който се променя процесуалното положение на подсъдимия, то фактически по отношение на него, е продължавала да се прилага все още най-тежката мярка за неотклонение. За да не се достига до такъв резултат, законодателят в нормата на чл. 61, ал. 2 от НПК е предвидил при определяне на гаранцията да се взема предвид и имущественото положение на обвиняемия/подсъдимия. От събраната 3 доказателствена маса може да се направи извод, че имущественото състояние на подсъдимия Ц. не е добро. Именно поради тези обстоятелства въззивният съд намира, че размерът на паричната гаранция правилно е бил намален до размера от 400 лева.

Неоснователна е частната жалба на адвокат М. Х. срещу отказа на СРС да уважи искането на защитата за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия Ц. Б. от „задържане под стража“ в по-лека мярка.

Така постановеното определение, предмет на проверка по отношение на мярката за неотклонение на подсъдимия Ц. Б. в настоящото производство, въззивната инстанция намира за правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено, а съображенията за това са следните: