Решение № 1778 от 15.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1778 гр. Пловдив, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330121484 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата Т. Й. С., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № *****/ 29.12.2022 г. е нищожен, поради неспазване на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК, а договор за предоставяне на поръчителство № ***** е нищожен, като лишен от правно основание, поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № *****/ 29.12.2022 г., сключен с първия ответник, на ищеца се предоставила в заем сумата от 450 лева, за срок от 16 седмици, при ГЛП- 40 % и ГПР- 48, 14 %. В договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение- двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от кредитора дружествогарант. В тази връзка бил сключен с втория ответник и договор за предоставяне на поръчителство, по който на дружеството се дължало възнаграждение за солидарната отговорност в размер на 128 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради неспазване на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Посоченият в договора ГЛП от 1

40 % не отговарял на действителния, защото уговореното възнаграждение на гаранта представлявало добавък към договорната лихва и по този начин кредиторът получавал допълнително скрита печалба. За да се заобиколят изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвеждали практически неизпълними изисквания към кандидатстващите за кредит лица, на които те не могат да отговорят и по този начин си осигурявали допълнителна печалба, извън лихвата. Тъй като възнаграждението на гаранта не било включено в ГПР, договорът за кредит се явявал недействителен. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство, който бил акцесорен и предвид нищожността на кредитната сделка, липсвало основание за сключването му. Чрез него само се оскъпявал кредитът и се генерирала допълнителна печалба за кредитора. Също така по този договор потребителят не получавал никаква престация, за да дължи заплащане на таксата на поръчителя, като единствено се обременявал финансово. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора, като се претендират и разноските по делото.

В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, със съображения за недопустимост на иска с оглед защитата с осъдителен иск. По съществоискът се приема за неоснователен, тъй като договорът за кредит бил действителен. В случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и не се изисквала информация за условията по прилагането му, поради което нямало противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК.

ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, със същите съображения за недопустимост на установеителния иск. По съществоискът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че дружеството предоставяло гаранционни сделки по занятие, като за целта бил вписан в регистъра на БНБ. Договорът за гаранция не бил акцесорен към договора за кредит, а самостоятелен, свързан с предоставяне на услуга.

Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при 2 неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ.

Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство, както и сам да си прецени икономическите последици от договора. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. ответниците не се явяват, не се представляват и не вземат писмени становища по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *****/ 29.12.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 16 седмични вноски, с краен падеж- 21.04.2023 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 48, 14 % и общ размер на всички плащания- 320 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № *****/ 29.12.2022 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 128 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на 3 чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 320 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 48, 14 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит 4 на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.

68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.