Определение № 701 от 19.02.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 701 гр. София, 19.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20238002105339 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №79232/30.08.2023г. на В. Х. М., ЕГН [ЕГН] и М. Н. Д., ЕГН [ЕГН] срещу Решение №4225/26.07.2023г., постановено по в. гр. дело №2865/2022г. по описа на Софийски градски съд, III-В въззивен състав, в частта му, в която е отменено Решение №20203732 от 27.10.2021 година по гр. дело №46541/2019 година на СРС, 48 състав, в частта, с която „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. са осъдени, на основание чл. 108 от Закона за собствеността да предадат на В. Х. М. и М. Н. Д. владението върху процесния имот, както и в частта, с която „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. са осъдени на основание чл. 78 ал.1 ГПК да заплатят на В. Х. М. и М. Н. Д. разноските за първата инстанция над сумата 438 лева до сумата 876 лева, като въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 108 от Закона за собствеността в частта им да бъдат осъдени „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. на основание чл. 108 от ЗС да предадат на В. Х. М. и М. Н. Д. владението върху процесния имот и се е произнесъл по разноски за въззивната инстанция. Жалбоподателите считат, че решението следва да се допусне до касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, тъй като е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което съставлява основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК. В изложението на касационни основания, се посочва, че по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи. Като е приел, че ответникът И. С.

К. не упражнява фактическа власт върху имота, въззивният съд се е произнесъл по горепосочения процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. По материално -правния въпрос за възможността наемните правоотношения между едни и същи страни за една и съща вещ да продължат повече от 10 години, ако са породени от един наемен договор, според касаторите въззивното решение противоречи на практика по чл. 290 ГПК, 1 а именно Решение №333/23.11.2012 година, постановено по [населено място] №167/2012 година ВКС и Решение по т.д. N2838/09 г. на първо т.о., ВКС по чл.290 от ГПК, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Считат, че неправилно и незаконосъобразно СГС е приел, че ответникът „Компауър“ ЕООД упражнява фактическата власт върху имота на валидно право основание - договор за наем от 01.07.1999 година, действащ до 01.07.2024 година. В противоречие с трайната практика на ВКС, съдът е приел, че договорът е сключен като срочен за пет години, считано от 01.07.1999 година, като при липса на писмено предизвестие за прекратяването му, отправено от една от страните един месец преди изтичане на петгодишния срок, срокът на договора се продължава автоматично за нов петгодишен срок.

Излагат, че дори да се приеме, че договорът за наем не е бил прекратен поради промяна в първоначалната редакция на чл. 229 ал.1 ЗЗД съгласно която отпада забраната за сключване на договори по- дълги от 10 години за търговски сделки, то самата искова молба има характера на предизвестие за прекратяване, като на основание чл. 235 ал. 2 ГПК съдът е длъжен да съобрази този факт от значение за спорното материално право. Следващият формулиран въпрос е относно действието на исковата молба като предизвестие за прекратяване на договора, независимо от вида му и задължението на въззивния съд да се съобрази с това, като отрази правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, и вземе предвид и фактите, настъпили преди предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, като се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС- Определение №60241/03.06.2021 година по [населено място] №1142/2021 година, поради което попада в приложеното поле за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, касаторите считат, че са налице основания за допускане до касационно обжалване по всеки от поставените въпроса.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба – „КОМПАУЪР” ЕООД, ЕИК[ЕИК], И. С. К. и „Компауър Сървисиз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявани от адв. П. А.- САК молят решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Във връзка с първия процесуалноправен въпрос, излагат, че оплакването на жалбоподателите е свързано с конкретната преценката на доказателствата и направени въз основа на тях изводи, поради което не е основание за допускане до касация. Считат, че по втория формулиран материално- правен въпрос, липсва произнасяне на въззивния съд. Мотивите му за неоснователност на ревандикационния иск са обусловени от изводите му за действието на изменението на чл. 229, ал. 1 от ЗЗД от 2007г. спрямо заварени търговски сделки и възможността им автоматично да се подновяват за нов срок, който надхвърля общия 10 годишен. В този смисъл считат, че цитираната практика на ВКС е неотносима, още повече, че в нея се разглежда въпроса за невъзможността договорите, които са се превърнали в безсрочни да продължат действието си за повече от 10 години, докато в настоящия случай вторият петгодишен срок на договора, към момента на влизане в сила на изменението на ЗЗД не е бил изтекъл, следователно и договорът не е бил прекратен по право. В цитираните решения се приема изрично, че ограничението за продължителността на договора за наем не се отнася за търговските сделки, каквато в случая е налице. По третия формулиран въпрос се твърди, че жалбоподателите не сочат практика на ВКС, предвид което и същият не удовлетворява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото определенията за недопускане до касационно обжалване не попадат в хипотезата „практика на ВКС“. Поставеният въпрос не е основание за допускане до касация, доколкото въззивният съд е приел за неоснователен довода, че с исковата молба договорът е развален, предвид това, че към момента на подаването и договорът е бил подновен за нов петгодишен срок. По изложените съображения се моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, като им бъдат присъдени разноски за производството.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Ищците В. Х. М. и М. Н. Д. предявяват против И. С. К., К. Х. К., „Компауър ИК“ ЕООД, „Компауър“ ЕООД и „Компауър Сървисиз“ ЕООД искове с правно основание чл. 108 ЗС. Ищците твърдят, че всеки от тях е собственик на по 1/4 ид.ч., а ответниците И. К. и К. К. – общо на 1/4 2 ид.ч. в режим на СИО от процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №98/07.06.1999г. Излагат, че апартаментът се ползва от всички ответници за търговски цели, като ищците са лишени от правото си да ползват имота съобразно притежаваните от тях идеални части от същия. Предвид което ищците молят ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на магазина съобразно правата им в съсобствеността.

Ответниците, чрез представения отговор на исковата молба и последващи становища, развиват съображения за неоснователност на иска. Заявяват, че имотът се ползва от „Компауър“ ЕООД на основание договор за наем от 01.07.1999 г., сключен с четиримата съсобственици на имота, който договор не е прекратен или развален, поради което действа и понастоящем, съгласно чл. 5 и чл. 6 от него. Освен това, твърдят, че не препятстват възможността на ищците да ползват обекта съобразно притежаваните от тях идеални части. В заключение считат, че предявеният срещу тях иск следва да се отхвърли.

От фактическа страна въззивният съд е установил следното:

С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 07.06.1999г., обективиран в нотариален акт №98/07.06.1999г., поправен с нотариален акт №131/18.06.1999г., В. Х. М., М. Н. Д., Д. М. Л. и И.

С. К. закупуват от С.-К. К. Т. апартамент с идентификатор №..., находящ се в [населено място], [улица], ет.1 с площ 85 кв.м.

С договор за отдаване под наем на недвижим имот от 01.07.1999г., съсобствениците В. Х. М., М.

Н. Д., Д. М. Л. и И. С. К. отдават процесния апартамент под наем на „Компауър“ ЕООД. В т. 5 от договора е предвидено, че същият се сключва за срок от пет години, считано от 01.07.1999г., а в т.

6 – че срокът на договора се продължава автоматично, в случай че нито една от страните не е отправила писмено предизвестие за прекратяването му един месец преди изтичане на срока по т.5 от договора.

От кредитираното от съда заключение на приетата ССчЕ се установява, че ищците В. Х. М. и М. Н.

Д. по реда на чл. 50 ЗДДФЛ са декларирали в периода 2007г.–2019г. доходи от наем, получени от „Компауър“ ЕООД за съответната финансова година. За периода 1999г. – 2006г. годишните данъчни декларации са унищожени поради изтекъл срок за съхранението им. Наемът е плащан в брой срещу разходни касови ордери, осчетоводени при ответника и описани в таблицаприложение №1 към експертизата.

От приетото по дело разрешение за ползване №730-ПК-1416/12.08.2002 г., издадено от Столична РДНСК е видно, че е извършено преустройство и смяна на предназначението на процесния апартамент в магазин за компютърна техника и аксесоари, и офис.

От справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че от 2011г. едноличен собственик на капитала и управител на „Компауър“ ЕООД е ответницата К. Х. К.- съпруга на ответника И. К..

От показанията на изслушаните в о.с.з. свидетелите Х. В., Х. Б. и Д. Л. се установява, че процесният имот се използва от „Компауър“ ЕООД като магазин за компютри и аксесоари, като дейността на магазина се организира от ответника И. К..

Видно от приетото копие, с нотариална покана, връчена на 19.04.2019г., В. Х. М. и М. Н. Д. са поискали от И. С. К. в срок до 7 дни от получаването на поканата, да им предаде ключ от обекта, както и да им осигури възможност да ползват имота – всеки според правата си в съсобствеността, евентуално да им се заплаща по 830 лв. месечно обезщетение за ползването на техните идеални части от имота.

От правна страна, окръжният съд е достигнал до извод, че предявените от В. Х. М. и М. Н. Д. против „Компауър“ ЕООД, „Компауър Сървисиз“ ЕООД и И. С. К. искове с правно основание чл.

108 ЗС са основателни и подлежат на уважаване в установителните им части, тъй като ищците В.

Х. М. и М. Н. Д. са придобили собствеността общо върху 2/4 ид.ч. /всеки от тях на по1/4 ид.ч./, на заявеното основание – договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №98/07.06.1999г. Прието е, че в договора не са посочени размерите на идеалните части, които се придобиват от всеки един от купувачите, но с оглед презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС, че частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното, то всеки един от четиримата купувачи е придобил по ј ид.ч. от правото на собственост върху апартамента.

Прието е за установено, че фактическа власт върху имота упражнява само ответникът „Компауър“ ЕООД. Другият ответник -И. К., който е и собственик на 1/4 ид.ч. пребивава в имота тъй като 3 организира дейността на „Компауър“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е съпругата му. Въззивният съд е направил извод, че фактическата власт се осъществява от дружеството, във връзка с търговската му дейност, а не от лицата, които то е допуснало в имота за осъществяване и подпомагане на тази дейност. Предвид липсата на доказателства е прието, че ответникът „Компауър Сървисиз“ ЕООД не упражнява фактическа власт върху имота.