Решение № 2825 от 08.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2825 гр. София, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100501763 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 6523 от 27.04.2023 г., постановено по гр.дело № 47428/2021 г. по описа на СРС, Г.О., 81 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че А. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.„*********“ № *********, ап.изток дължи на „Топлофикация София” ЕАД ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“*********, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ сумата 344,14 лева, представляваща дължима главница за потребена топлинна енергия за периода от м.10.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 20.04.2021 г. до изплащане на вземането, сумата от 37,67 лева, представляваща мораторна лихва върху горната главница за периода от 15.09.2019 г. до 08.04.2021 г., сумата от 58,50 лева, представляваща дължима главница за доставена услуга за дялово разпределение за периода от м.05.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 20.04.2021 г. до изплащане на вземането, които суми касаят топлоснабден имот находящ се в гр.София, ул.“*********“ № *********, аб.№ 26949 и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 22442/2021 г. по описа на СРС, 81 състав, като е отхвърлен иска за сумата 10,56 лева, представляваща мораторна лихва върху 1 главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 08.04.2021 г . С решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК А. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*********“ № *********, ап.изток да заплати на „Топлофикация София” ЕАД ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.“*********, сумата 465,50 лева - разноски за държавна такса, депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата 73,50 лева разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.дело № 22442/2021 г. по описа на СРС, 81 състав.

Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София.

Постъпила е въззивна жалба от А. П. С., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД. Жалбоподателят твърди, че решението е недопустимо и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна -ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.М.П. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Третото лице-помагач -„Техем Сървисис” ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не 2 е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.

Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, гр.София, срещу ответника А. П. С., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, 3 съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита.

В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустими установителни искове, надлежно предявени от легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

На следващо място, съдът приема, че за валидното предявяване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, кредиторът не следва отделно да обосновава и доказва интереса си, който произтича от предявяването на възражението по чл.414 от ГПК, каквото възражение в процесния случай безспорно е депозирано в заповедното производство в срока по чл.414, ал.2 от ГПК от страна на длъжника. Касае се до иск от предвидените в закона установителни искове, предпоставките за предявяването на който, като средство за защита на признатото в заповедното производство вземане, са нормативно установени. Целта на иска при подадено от длъжника възражение, е да се установи със сила на пресъдено нещо вземането, за което е издадена заповедта, тъй като подаденото възражение е пречка за влизането й в сила, което обосновава правния интерес за предявяване на иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Съдът приема, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, респективно чл.415, ал.1 от ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 от ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК или не съдържа оспорване на вземането, както и когато искът е предявен за установяване съществуването на вземане за разноските. В настоящия случай длъжникът е подал възражение по чл.414 от ГПК, с изявление, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение. Т.е. в случая в подаденото възражение се съдържа оспорване на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Правната възможност обаче за подаване на възражение по чл.414 ГПК за недължимост на вземания по заповедта за изпълнение е на разположение на длъжник, който отказва да плати доброволно, тъй като счита, че претендираните парични задължения не са дължими - не са възникнали въобще или са погасени към датата на подаване на заявлението или не са били изискуеми, 4 респективно такива, чиито падеж не е настъпил. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на възражението.

Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника А. П. С., изложени в подадената от него въззивна жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционният съд при изготвяне на доклада по делото по чл.146 от ГПК, довели до неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба в случая не е допуснато процесуално нарушение от СРС, 81 с-в на разпоредбата на чл.146, ал.2 от ГПК. От тази правна норма възниква задължение за съда само да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, но съдът не е адресат на задължение да се произнася предварително в хода на производството по доказателствената стойност на представени доказателства, съответно какви факти се установяват или не се установяват посредством тях и в тази връзка да дава указания на страната, носеща тежестта на доказване. Преценката на доказателствата се извършва в мотивите към решението на съда /чл.236, ал.2 ГПК/. В конкретния случай правилно е разпределена доказателствената тежест в изготвения от СРС доклад по чл.146, ал.2 ГПК. С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно чл.146 от ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 от ГПК. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.146, ал.1 и ал.2 от ГПК изложил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, дал е правна квалификация на спорното право, посочил е с оглед становището на страните, че няма факти относно които страните са заявили, че не спорят, както и кои обстоятелства подлежат на доказване, разпределил е доказателствената тежест между страните и им е указал за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. При това положение в доказателствена тежест на ишеца е да установи при условията на пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си. От друга страна съдът не може и не е длъжен да посочва на страните какви доказателства да представят. Неговото задължение - съгласно чл.146, ал.1, т.5 от ГПК - е да посочи "как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти".